Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (6)

5.

Неслучайно избра стол в края на бара; именно там сервитьорките пълнеха подносите си. Нужно беше търпение да изчака за мястото точно до служебния район. Празникът на Вси светии бе изкарал откачалките от домовете им и заведението се пукаше по шевовете от народ. На бара седяха два типа хора: едните чакаха за маса или бързаха; другите бяха като залепнали за тезгяха. За негов късмет двата стола от дясната му страна не бяха заплюти от редовни посетители и често сменяха притежателите си. Петнайсет минути след сядането си на третия стол той успя да се премести надясно и да заеме мястото до месинговата пръчка, разделяща пияните посетители от сервитьорките.

Наблюдаваше внимателно и вече знаеше, че момичето — непълнолетна по всяка вероятност — пиеше коктейл „Кир Роял“: шампанско, оцветено в червено с ликьор от вишни. Лесно се открояваше сред поръчките от бира и водка върху подноса на сервитьорката, предназначен за компанията на момичето. Лесно се разпознаваше, защото барманът правеше първо нейното питие, а после се заемаше с коктейлите с водка. Симпатичната сервитьорка им слагаше украса, преди да ги натовари на подноса си — резенчета лимон и лайм^[1]; три маслинки, набодени на жълта пластмасова пръчица.

Мъжът вече седеше на стола до нея и изчакваше подходящия момент. Барманът сложи на бара поръчката на момичето. Сервитьорката забучи парченце лайм върху ръба на чашата. Мъжът рязко протегна дясната си ръка между двамата и посочи към една от бутилките. Попита за цената и качеството на уискито. Сервитьорката и барманът насочиха вниманието си нататък, а мъжът развя лявата си ръка над чашата с „Кир Роял“ като същински магьосник. Ако някой наблюдаваше внимателно, щеше да му се стори, че шампанското се разпени за кратко малко повече от обичайното. Няколко едва забележими гранули потънаха на дъното на чашата и изчезнаха.

Отговориха му, че скочът е с отлично качество и струва колкото цистерна бензин. Мъжът поръча наливна бира и остана на стола достатъчно дълго, за да проследи пътя на подноса през навалицата, вдигнат високо върху сръчните пръсти на сервитьорката. Изчака половин бира време; знаеше, че момичето ще тръгне към тоалетната веднага щом усети замайването. Нямаше да каже на по-възрастните си приятели, че нещо не е наред, нито пък щеше да извика някой от тях да я придружи до тоалетната. На първо време щеше да пробва да се справи сама.

Точно тогава смяташе да атакува.

Довърши бирата си, остави скромен бакшиш — нито твърде малък, нито твърде голям, за да не бие на очи — и освободи стола за някой от многото чакащи за мястото му. Придвижването през навалицата му отне известно време. Можеше да се възползва от размерите и силата си и да се справи по-бързо, но държеше да остане незабелязан. Провирайки се внимателно в пролуките между претъпканите маси, най-после стигна до облицования с дървена ламперия коридор в дъното. На стената срещу двете тоалетни бе подредена галерия от дагеротипни фотографии на миньорски лагери отпреди столетие. В дъното на коридора имаше изход към задния паркинг. Обилният снеговалеж се явяваше като допълнително предимство, а пикапът му бе паркиран на не повече от пет-шест метра от вратата.

Виждаше ясно сценария в главата си, като във филм, но с негово участие. Едно нещо умееше със сигурност — да преследва, да дебне и да убива. Опияняваше се от собствената си гениалност, а сладостта от очакването сгряваше кръвта във вените му. Усети трепетна възбуда.

… Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под Небето.^[2]

Наслади се на дагеротипните фотографии — или поне така изглеждаше: кокалести мъже от 1800-та, перчещи се до огромни речни и дъгови пъстърви, окачени на въжета пред брезентови палатки. Алкохолът щеше да й подейства като катализатор и скоро щеше да усети признаците. Главозамайване. Внезапен прилив на топлина и еуфория. Изненадваща неспособност за задържане, причинена от рязко отпускане на мускулатурата.

Наблюдаваше я крадешком. Всеки път, когато се засмееше, шаферската й рокля без презрамки се смъкваше още малко надолу и разкриваше разликата в тена й. Само двайсет минути по-рано момичето обръщаше по-голямо внимание на това. Но сега, замаяна и весела, й беше все едно и чувстваше единствено прилив на настроение. След по-малко от пет минути, точно преди лявата й гърда да се покаже изцяло, ръката й сграбчи роклята и придърпа плата до гладко избръснатите й подмишници. Този момент на благоприличие отключи нещо в остатъците от будното й съзнание и й даде знак, че нещо не е наред. Едва ли е било нещо повече от мигновен проблясък, имайки предвид дозата. Но точно тогава тя се извини и отново придърпа нагоре роклята си, преди да се е разголила напълно. След това — за негова огромна наслада — се запъти право към него.

Във всеки от двата джоба на сакото си имаше по една спринцовка, за по-голямо удобство. Тейзърът нямаше да му трябва — вече беше достатъчно замаяна. Момичето се протягаше за опора към облегалките на столовете, докато си проправяше път през претъпканото помещение. Оркестърът свиреше на живо песен на Джон Мелънкамп, достатъчно шумно, за да попречи на човек да чуе дори собствените си мисли. Девойката се заклати в ритъма и се ухили до ушите.

Беше красавица. Гладка кожа. Гъста червена коса, прибрана в сложна плитка. Зряло тяло, натежало от плод. Доведена до безпомощност и без никаква мисъл в главата си, тя премрежи поглед, а сочните й устни започнаха да си тананикат песента.

Препъна се още веднъж, докато разчистваше масите и столовете по пътя си, и тръгна към коридора, където я чакаше той — проточил лиги като вълка от приказките. Очертаваше се страхотно забавление. Момичето се сгромоляса право в ръцете му.

— Ехей, полека! — каза той.

Тя се засмя, вдигна поглед и наклони глава назад, в опит да го фокусира. Повдигна вежди, но не го разпозна и се намръщи. Нямаше никакъв спомен как се е озовала там.

— Извинете — каза тя и от долната й устна се проточи лига.

Той я хвана за лакътя, но тя едва ли почувства допира му. Под формата на кристали това чудо действаше доста бързо.

— Няма проблем — отвърна той и я дари с най-благата си усмивка.

— Просто искам да отида до стаята за малки момиченца — каза тя. Поне толкова си спомняше, друго — едва ли.

Мъжът хвърли бърз поглед към двата края на коридора. Идеално планиране на времето — бяха съвсем сами.

Лявата му ръка стисна спринцовката в джоба на сакото му и свали предпазителя от иглата.

— Малко свеж въздух ще ти дойде добре — каза той и внимателно я насочи към изхода.

— Мислиш ли? — Тя спря. Впери поглед в лицето му, опитвайки се да се концентрира. — Познаваме ли се?

— Навън е студено. Хладният въздух действа добре при замайване.

— Аз съм замаяна — каза тя. — Как разбра?

— И на мен ми се е случвало — нежно отвърна той.

Младата жена носеше пет обеци по извивката на лявото си ухо — скъпоценни камъни в цветовете на дъгата: рубин, сапфир, смарагд, два диаманта. Едно ухо на стойност десет хилядарки. На сутринта нямаше да са там. Момичето се вгледа в надписа „Жени“ върху грубата дървена врата, докато минаваха покрай нея, после в придружителя си и разводненото й съзнание регистрира факта, че влакът е пропуснал спирката си. Не изглеждаше разтревожена; очевидно се чувстваше добре, че някой се грижи за нея.

— Хладен въздух — измърмори тя.

— Вали сняг. Ще се почувстваш добре — окуражи я той.

Тя въздъхна и се облегна на ръката му. Осланяйки се на опората му, тя се отпусна; мускулите й омекнаха като желе, а главата й се заклати като на марионетка.

— Не знам — рече. — Вече ми е много добре.

— Радвам се.

— Чувствам се страхотно всъщност. Даже твърде страхотно. — Това явно я развесели. Разсмя се на глас. Звънливо и безгрижно.

Вратата хлопна зад гърба й.

Мъжът огледа алеята и в двете посоки. По пътя насам бе строшил единствения прожектор на паркинга и районът тънеше в сумрак. Трийсетина метра по-нататък самотна улична лампа хвърляше конусовиден сноп светлина, гъмжащ от едри снежни парцали.

Задният капак на пикапа вече беше спуснат и върху него имаше натрупан около сантиметър пресен сняг. Вратата на кучешката клетка също зееше отворена.

— Какво става? — попита тя в моментен проблясък на разум. Но веднага след това изплези розовия си език в опит да улови с него снежинките, кискайки се като малко дете.

— Ще се забавляваме — отвърна той.

— Обичам да се забавлявам.

Последен поглед във всички посоки — снегът и мракът му служеха като завеса. На разстояние три коли по-нататък вече не се виждаше нищо. Мъжът заби спринцовката в лявата половина на задника й.

— Ей! — извика тя като ощипана.

Тежеше около петдесет килограма. Вдигна я и я сгъна надве без усилие.

— Това е игра — каза, — трябва да мълчиш.

— Шшш! — отвърна през смях момичето.

Мъжът я напъха в клетката и хлопна вратата. Металическото щракване отекна безвъзвратно в тишината.