Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уолт Флеминг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer View, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Ридли Пиърсън. Смъртоносна гледка

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2009

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-260-755-7

История

  1. — Добавяне

46.

— Радиостанцията на безмоторния самолет е в пълна изправност, наясно ли сте с това? — попита мъжът, който водеше разпита на Уолт.

Представи се с името Ръсел Еймиш — непривлекателен мъж, около 45-годишен, който изговаряше гласните носово, а на врата си имаше лилаво петно, подобно на онези, които тийнейджърите си оставяха по шиите след страстни целувки. Личеше си, че някога човекът е бил в добра физическа форма, но се бе занемарил и сега изглеждаше като омекнал плод, отдавна забравен на дъното на купата. В черните му очи се четеше презрение към полицейската значка на Уолт.

Шерифът срещна и самонадеяни младоци — частни охранители, опиянени от усещането за власт, които си въобразяваха, че заплахите им имат някаква тежест. Въпросният мъж, Еймиш, си придаваше излишна важност; всъщност просто имаше договорни отношения със „Семпер“, а „Семпер“ имаше договорни отношения с правителството. Притежаваше някакви пълномощия, но шерифът стоеше по-високо в йерархията от него и това не беше тайна и за двамата.

Разделиха Уолт и Фиона незабавно, качиха ги в отделни коли и ги отведоха в безлична едноетажна сграда, пред която висеше американското знаме. Наблизо имаше още няколко подобни постройки, а наоколо им, докъдето поглед стигаше, се простираше необятната пустиня. Другите сгради приличаха на големи гаражи. Може би бяха входове към подземни тунели или складове или пък изпълняваха редица други — неизвестно какви — функции. Ядрените изпитания бяха територия, напълно непозната за Уолт.

— Нека го наречем пилотска грешка — каза Уолт и се огледа наоколо. Акустичен таван. Две видеокамери. Маса с винилово покритие, а върху нея — касетофон.

— Не разбирам много от безмоторни самолети, шерифе. Знам само, че във въздуха ги държат въздушните течения и вятърът, но посоката на полета се определя от пилота.

— На около три хиляди метра височина попаднахме на силно течение от север, което ни отнесе над вашето въздушно пространство — каза Уолт. — Трябва да го има на радара ви. Проверете траекторията на полета. Опитвах се да се измъкна от течението и да се върна обратно. — Той замълча и се вгледа в очите на мъжа отсреща, опитвайки се да разбере дали е проверил показанията на радара. — Когато човек пилотира безмоторен самолет, господин Еймиш, не е лошо да има писта наблизо, където да кацне. Въпреки красивата гледка, която предлага вашето въздушно пространство, при всички положения бих предпочел да имам на разположение прав бетониран участък някъде под мен.

— Пътуването ви служебно ли беше или не?

— Не беше. Виждате, че съм цивилен, господин Еймиш. В процес на развод съм, както лесно може да се уверите — Уолт сниши глас, — и ми се щеше да се впусна в нещо ново, ако ме разбирате. Търсех начин да я впечатля и се спрях на този: „Топ Гън“ и „Нешънъл Джиографик“ в едно. Можеше и да успея, ако не й беше станало лошо и ако вие не се бяхте намесили.

— Съмнявам се — каза Еймиш. — Не в развръзката на романтичната ви среща, а в историята ви. — Той разлисти някакви документи пред себе си. Придаваше си тежест. — Идвате отдалеч, господин Флеминг.

— По въздуха не е толкова далеч.

— Пилотът на буксировчика ни уведоми, че ви е дръпнал от Лунните кратери. Доста сте се отдалечили от първоначалната точка на излитане.

— Виждали ли сте някога как изглежда паркът отвисоко? Огромните потоци лава, сякаш някой е разлял мастило и то е застинало по земята. Ако ви се прииска да впечатлите жена, господин Еймиш, покажете й кратерите по залез-слънце. Кацнете в Арко. Поръчайте й пържола в „Мел-Оу-Дий“, а след това я заведете вкъщи. Направете така, че да й падне шапката, а ако имате късмет, и останалата част от дрехите й.

Еймиш потисна усмивката си. Уолт за момент си помисли, че е успял да го убеди в достоверността на историята си. Ала се оказа, че усмивката му го бе заблудила.

— Мис Кеншоу работи като нещатен фотограф към вашето управление, шерифе. Дошла е на романтичната ви лудория с два фотоапарата, пет обектива, светломер и най-различни филтри. А, щях да забравя… и инфрачервен филтър. Нахлули сте в нашето въздушно пространство, а радиостанцията ви е била недостъпна в продължение на двайсет и седем минути преди въздушният патрул да ви свали принудително. Единствените снимки, които открихме във фотоапарата й, са на жертва от престъпление — млада жена, жестоко пребита, облечена в разкъсана официална рокля? Абитуриентка? Шаферка? Правени са преди по-малко от седмица, ако съдя по датата. Значи искате да повярвам, че сте тръгнали на „романтична среща“, за да снимате залеза, а в крайна сметка тя е била толкова увлечена в сладки приказки, че е забравила да снима?

— Ще трябва да попитате нея.

— Това и правим в момента.

Уолт се зачуди дали Фиона щеше да се справи с въпросите и осъзна, че трябваше предварително да измисли версия, към която да се придържат и двамата. Еймиш вероятно знаеше, че шерифът се бе опитвал да се свърже по телефона с директора на лабораторията. Въпреки това доказателствата си бяха доказателства. Независимо в какво вярваше Еймиш, нямаше доказателства за намеренията му.

— Безмоторният самолет не е много по-различен от парапланер. Никога ли не са минавали парапланери над вашето въздушно пространство?

— Предпочитаме да работим заедно с вас, отколкото срещу вас — каза Еймиш.

— Значи не искате да уведомявам вицепрезидента за този проблем, така ли да го разбирам? — каза Уолт.

— Знам за приятелството ви с вицепрезидент Шейлър. Запознат съм със служебното ви досие. Вие сте нещо като герой, шерифе. Наясно съм с това.

— Вие сте военен в оставка — каза Уолт. — Раната на врата ви е от химическо изгаряне най-вероятно. Операция „Пустинна буря“, предполагам. В тази война са използвани химични съединения, за които малцина са чували, нали така? Съмнявам се, че сте били във военното разузнаване, господин Еймиш. Имате полеви опит, в това съм почти сигурен. Военноморските сили? — Погледът на мъжа отсреща едва доловимо трепна и точно това го издаде. Почти незабележимо повдигане на клепачите, овладяно с цената на много усилия. — Вашият началник е бил подчинен на Буш Първи по времето, когато той е оглавявал ЦРУ. Говоря за началника на вашия началник, Роджър Хилабранд. Служил е във военноморските сили, нали? Важна фигура в „Пустинна буря“. Когато навлиза в частния сектор, назначава на работа бойните си другари и създава „Семпер Груп“. Вие сте верен служител, господин Еймиш. Можем да прекараме часове наред в тази стая и единственото, което ще постигнем, е да загубя и малкия шанс за успех, който имам с мис Кеншоу. Работата е много деликатна, защото началникът на вашия началник има лични отношения с мис Кеншоу — и ако той има нещо общо с приземяването ни, ако е вдигнал телефона, за да се намеси, значи нещата са на лична основа. Смесване на работата с удоволствието. Използва властта си… за да осуети намеренията ми спрямо нея. Аз бях решил да сваля униформата, да я разходя със самолета над кратерите и да я впечатля. Евентуално да си спечеля някоя и друга точка в моя полза. Но Хилабранд явно не е бил съгласен. Доста неловко положение, господин Еймиш. Извикали сте патрул от Националната служба за въздушна охрана. Заради една жена. Защо просто не ни пуснете, докато все още не е късно за мен да направя опит да спася опропастената вечер, и да забравим за цялата случка?

— Безмоторният самолет ще бъде задържан до второ нареждане. Колегите ми ще го разглобят — парче по парче, ако се наложи — за да се убедим, че вътре няма скрити камери. Не се съмнявам в добрите ви намерения, шерифе. Но и двамата знаем, че добрите намерения по-скоро вредят, отколкото помагат.

— Бях на среща с жена. Опитвах се да създам романтична обстановка. Искате да ме арестувате за това? Добре, признавам се за виновен.

В погледа на Еймиш проблесна гневна искра. Понечи да каже нещо, но стисна зъби и премълча. Ала Уолт продължи да го дразни, ухилен глуповато до ушите. Целта му бе да го унижи и да го накара да се почувства така, сякаш самият той бе на разпит.

— Тази лаборатория се намира под непрекъснато наблюдение — гордо каза Еймиш. — Дори и в момента ни наблюдават. — Той посочи към двете камери в стаята. — Всичко се записва, разследва и разглежда като под лупа. Отговаряме за действията си пред шест различни министерства. Отчитаме се пред Комисията по ядрено регулиране. Сигурно много хора си мислят, че в Ядрената лаборатория на Айдахо се върши някаква конспирация, като се вземат предвид материалите, с които работим, и секретното естество на проучванията ни. Около обекта редовно се организират протести и демонстрации и сме наясно с общественото мнение. Представляваме чудесна мишена за еколозите. Но тази лаборатория освети първия град в света с атомна енергия. Тук е бил създаден и тестван ядреният двигател за подводници. Критични ситуации като тази на „Остров Три Мили“ са приключвали успешно благодарение на нашата апаратура за симулация на ядрени аварии. Това място е важно. А онези, които работят тук, не могат дори носа си да почешат без някоя подкомисия в Сената да разбере за това. Ние не сме престъпници. Независимо какво мислят за нас хората като шериф Уолт Флеминг. Тук няма нищо, което да ви помогне в разследването на онова убийство. — Уолт го погледна изненадано. — Четем вестници, шерифе.

Уолт изпита огромно желание да скочи и да удари мъжа отсреща, не толкова от гняв, колкото от безсилие, но успя да се овладее. Самоувереността му караше шерифа да губи почва под краката си. На вратата се почука и в стаята влезе някакъв мъж, който прошепна нещо на ухото на Еймиш.

— Тази вечер се прибирате вкъщи, но случаят не е приключен. Ще докладваме за вашето нарушение на някои от вече споменатите шест министерства. Сигурен съм, че съвсем скоро ще се наложи отново да давате обяснения. Доста глупав ход от ваша страна, шерифе. Никого не успяхте да заблудите с цялата тази въздушна акробатика.

Щом го пускаха още тази вечер, значи не бяха успели да открият снимките.

Час по-късно — около девет вечерта — Уолт и Фиона бяха откарани с кола до летището в Арко, където ги чакаше буксировчикът.

Двамата не обелиха и дума пред придружаващите ги служители от охраната. Но веднага щом слязоха от автомобила и останаха сами, шерифът нетърпеливо се обърна към Фиона.

— Е?

Тя стисна устни и намести удобно през рамо чантата с фотографското оборудване.

— Обадих се.

— За снимките ли говориш? Успя ли да ги изпратиш?

— Говоря за другото обаждане — отвърна тя. — Защо според теб се измъкнахме толкова лесно?

— Хилабранд?

Тя кимна ядосано.

— Но… те не разполагаха с нищо, за което да ни обвинят — запротестира Уолт. — Защо е било нужно да въвличаш Хилабранд в това, при положение че така или иначе щяха да ни пуснат?

— Дай да се разберем! Ядосан си ми, че измъкнах и двама ни оттам?

— Не съм ти ядосан. Но те нямаха никакви доказателства.

— Бяхме затворени в стаи за разпит. Взеха телефона ми. Моят телефон, не твоя. А всички снимки бяха вътре. В крайна сметка точно затова ме взе със себе си, нали? Вече говорихме за това.

Грешиш — възрази Уолт. — Дори не се бях сетил за Хилабранд, докато ти не го спомена.

— Не е вярно — отвърна тя.

Вярно е! Помолих те да дойдеш, за да направиш снимки. Ако не ни бяха свалили принудително, аз сам щях да сляза, за да огледам онези разкопки. Моля те, чуй ме, дори през ум не ми е минавало да използвам твоята… връзка… с Хилабранд за лични облаги. Даже ми стана смешно, когато го спомена, Фиона. Ако смяташ, че съм способен на такова нещо, значи изобщо не ме познаваш.

— Нямам връзка с Роджър, ако искаш да знаеш. Дори и да е имало нещо, тази вечер сложи край на всичко. Почувствах се като непослушно момиченце, което се обажда на татко си. Кой знае какво си е помислил. Десет минути по-късно ни пуснаха. Очаквам да ми благодариш.

Тя се обърна и забърза към буксировчика. Уолт се настани до нея и двамата прекараха краткия трийсетминутен полет един до друг на тясната седалка зад пилота. Фиона не обели и дума. Той на два пъти опита да я заговори, но не успя. Щом кацнаха в авиобазата на Сън Вали, Фиона се качи в колата си и потегли, без да го погледне.

Уолт се прибра вкъщи потиснат и тревожен. Чудеше се дали ядрената лаборатория щеше да повдигне обвинение срещу тях. Въвличането на Хилабранд в ситуацията допълнително усложняваше нещата.

Паркира черокито пред входната врата, както обикновено, въпреки че гаражът отзад стоеше празен. Харесваше му да вижда полицейската кола пред дома си. Изтича към верандата леко разтревожен, че лампата отпред, както и осветлението в цялата къща, не светеше. Винаги караше Лиза да оставя поне няколко лампи включени.

Отключи вратата и запали осветлението.

— Лиза? — прошепна той.

На дивана нямаше никого. Когато закъсняваше, обикновено я намираше задрямала там. Може би спеше до някое от момичетата с книга в ръка.

— Лиза? — извика той, този път по-силно.

Завладя го тревожно чувство.

Изтича към стаята на Емили и внимателно отвори вратата. Празна. После стаята на Ники. Празна. Погледна екрана на телефона си — единайсет съобщения. Бе предположил, че са служебни, и възнамеряваше да ги прослуша веднага щом се прибере вкъщи.

Надникна в своята спалня.

Тъмна и празна.

Започна да прослушва съобщенията едно по едно, изпълнен с лошо предчувствие.

Най-после чу гласа на Лиза, който звучеше почти истерично:

Уолт? Дойде Гейл. Беше… не знам… за пръв път я виждам такава. Каза, че двамата имате споразумение да не каниш жени в къщата. Мислех, че има предвид мен. Опитах се да я успокоя, но тя профуча край мен и взе да обяснява, че тя била майката. Момичетата са добре. При нея са. Моля те, обади ми се. Не знаех как да постъпя, Уолт. Не знаех какво да направя.

Уолт хвърли ядосано телефона си. Апаратът се удари в кухненската маса, отскочи към прозореца и строши стъклото.

Уолт хукна към вратата. Знаеше много добре какво трябва да направи — да прибере децата си обратно. На прага спря и се замисли. Момичетата бяха преживели достатъчно за една вечер. Гейл едва ли ги бе завела у Брандън. Имаха уговорка по този въпрос.

Върна се обратно, тръшна вратата и я заключи. После угаси лампите. Не искаше да вижда празната къща. Чуваше единствено учестеното си дишане. Едно беше ясно — двамата с Гейл бяха прекрачили границата и бяха сложили край на твърде дългото примирие помежду си.