Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (51)

50.

Кабинетът на Бък Узър ухаеше приятно на тютюн за лула. От двете страни на голямото писалище имаше саксии с перуника; през прозорците нахлуваха ярките слънчеви лъчи и обливаха в светлина гладката повърхност на бюрото и облегалката на високия кожен стол зад него.

Уолт влезе в кабинета. Вътре вече го чакаха Хилабранд и Лън. Узър отсъстваше.

— Ще помоля Шон да провери дали не носиш микрофон — рече Хилабранд.

— Не се и съмнявам.

— Иначе няма да говорим.

— Не нося микрофон.

— Значи не би трябвало да имаш нещо против. Освен това Шон ще вземе куфарчето, мобилния ти телефон, радиостанцията и папката с документи и ще ги изнесе отвън със себе си.

Уолт замълча и прецени, че няма смисъл да се противопоставя. Така или иначе не носеше микрофон. Свали колана си, на който бяха закрепени оръжието му, чифт белезници и джобно фенерче, остави го на пода и вдигна ръце.

Лън прокара около тялото му портативен детектор за метал, помоли го да свали часовника си и го обяви за чист.

Хилабранд кимна и Лън излезе навън заедно с куфарчето и папката на шерифа. Вратата щракна зад гърба му.

Хилабранд се изправи и застана с гръб към проблясващия в газовата камина пламък.

Никой от двамата не проговори в продължение на няколко минути.

— Откъде да започнем? — рече най-после Хилабранд.

— Бих бил доволен и на нещо, което поне малко се доближава до истината — отвърна Уолт, вдигна колана си от пода и го постави върху един от столовете.

Двамата мъже останаха прави.

— Смяташ, че всичко ти е ясно, така ли?

— Предполагам, че да — каза Уолт, все още ядосан от разиграния от Хилабранд театър пред комисията. — Ти пи от водата. — Още не можеше да го проумее. — Знаеше, че е заразна, но въпреки това я изпи.

— Надявах се да блъфираш.

— Не блъфирах.

— Насилих се да повърна преди малко — призна Хилабранд. — Надявам се това да помогне.

— Ами ако е късно? Ако вече си се заразил?

Роджър сви рамене.

Каква наглост, помисли си Уолт; двама души вече бяха заразени, но той се смяташе за недосегаем.

— Това не може да остане в тайна за дълго — каза Уолт. — Едва ли ще бъда единственият, разгадал този случай.

— Смяташ, че си го разгадал, така ли?

— Подозирам, че съм доста близо до истината.

— Поредният предприемач, сключил договор с правителството, който се стреми да бръкне колкото се може по-дълбоко в кацата и да прикрие грешките си максимално бързо.

— Нещо такова, да.

— Нека си изясним нещо — каза Хилабранд. — Смъртта на ветеринаря Ранди Ейкър — нямаме нищо общо. Изчезването на брат му — нямаме нищо общо.

— Ще ми се да можех да ти повярвам.

— Ще ми повярваш.

— Едва ли.

— Защо не седнеш?

— Добре съм така.

— Наистина ли видя изгарянето на петдесет овце? — попита Хилабранд.

— Да. Не си изпипал добре нещата.

— Аз? Не мисля. Проклетите фермери са виновни. Ако ти се прииска да видиш как е изглеждала Америка преди един век, качи се в колата и шофирай два часа на изток от Хейли. Божичко, какво сме принудени да търпим!

— Не им е лек животът.

— Прочети това — каза Хилабранд и кимна към бюрото на Узър, където лежеше получен по факса документ.

Уолт разпозна правителственото лого в ъгъла и усети как настръхва.

— Това е споразумение за конфиденциалност.

— Да. Желязно споразумение с правителството — каза Хилабранд. — Ще вземат първородния ти наследник дори ако само ти мине през ум да разгласиш онова, което ти предстои да научиш. Точно така, хубаво помисли, преди да подпишеш.

Уолт прочете първия параграф.

— Нямам намерение да подписвам, щом не мога да използвам онова, което ще ми кажеш.

— Споменал ли съм, че възнамерявам да ти казвам каквото и да било? — отвърна Хилабранд.

Уолт вдигна поглед към него.

— С днешна дата е.

— Пристигна по факса преди пет минути.

— Бързо действаш.

— Ти ме принуждаваш, шерифе. Лично аз се надявах, че изслушването ще се върти предимно около темата за новите доставки.

Уолт не беше сигурен дали го разбира.

— Няма никакви нови доставки от Русия, така ли? — предположи той.

Хилабранд не отговори. Не беше и нужно.

— Всичко е твоя измислица — новите доставки на радиоактивни отпадъци — за да насочиш изслушването в друга посока, далеч от истинските проблеми.

— И аз подписах едно такова — каза Хилабранд и кимна към документа на бюрото. — Нищо повече не мога да ти кажа, освен ако не се присъединиш към клуба.

— Не си падам много по членство в клубове. Имам клубна карта за намаление от „Костко“^[1] и това ми стига.

— Това е кажи-речи същото.

— Защо изобщо да го подписвам? — попита Уолт. — Вече имам деветдесет и девет процента от отговорите. Не ми трябва.

— Трябва ти. За да научиш истината. Твоята безценна истина. — Хилабранд се обърна с лице към огъня. — И за да мога да ти кажа всичко, което знам за изчезналия ти приятел.

Уолт усети как лицето му пламва.

— Но ако го подпиша, няма да имам възможност да използвам получената информация.

— Не е точно така. Почти мога да ти обещая, че ще можеш да я използваш. Едното води до другото и… нещата се разплитат.

— Но в момента нямам нищо.

— Ще имаш. Част от нещата ще можеш да разследваш, друга част — не.

— Нека позная коя част няма да мога — каза Уолт.

— Разбирам, че по природа си подозрителен. И съвсем основателно. Не те карам да се преструваш на такъв, какъвто не си. Дори не те моля да ми имаш доверие, защото на този етап това е твърде много за вродената ти интуиция. Прав ли съм?

— Мислиш ли, че не бих подписал споразумението, ако това ми дава шанс да спася Марк Ейкър? — Въпросът му беше риторичен. — Смяташ, че съм твърде… подозрителен… горд… или за какъвто там ме смяташ?

— Недоверчив е точната дума, струва ми се.

— Със сигурност.

— Не казвам, че мога да ти помогна за Ейкър. По-скоро не. Но вярвам, че ще ти е от полза да разбереш какво не е сторено и кой не стои зад това. Понякога имаме нужда точно от това, за да тръгнем в правилната посока. Като човек, който се занимава с разследвания, ти би трябвало да го знаеш най-добре.

— Да, наричаме го подвеждаща информация — саркастично отвърна Уолт.

— Само че не е, разбираш ли? Веднъж щом подпишеш споразумението, повече няма да ми се налага да те лъжа.

За Уолт беше трудно да приеме Хилабранд като жертва на правителството, както на него му се искаше. Изглеждаше нелепо и фалшиво в подобна роля. Шерифът искаше да вярва, че е способен и сам да открие истината — че вече почти е стигнал до нея — само че този процес отнемаше време, а Марк Ейкър не разполагаше с никакво.

Уолт извади писалка от джоба си и подписа документа.

— Подай ми го, ако обичаш — каза Хилабранд.

Не искаше да рискува. Уолт можеше да хвърли листа в огъня веднага щом научеше истината.

Хилабранд внимателно сгъна документа и го прибра във вътрешния джоб на сакото си. После втренчи поглед в Уолт.

— Не е изхвърляне на радиоактивни отпадъци — каза той. — И парите не идват от моята компания.

— Платил си на фермерите да покрият загубите си. Подобно предложение е получил и Дани Кътър.

— Моята компания направи въпросните споразумения, но парите са на данъкоплатците.

— Щом не е изхвърляне, какво е, изтичане? Разсипване? Или какво?

— Толкова упорито се опитваш да ме видиш в определена светлина, че отказваш да проумееш каква е истината, нали? Ами ако съм невинен до доказване на противното? Звучи ти направо невероятно.

Беше прав. Уолт смяташе „Семпер“, в частност Хилабранд, за престъпници. Всички улики водеха към тях. Нежеланието на директора на ядрената лаборатория да разговаря с него окончателно бе затвърдило убеждението му. Но сега, след като видя с очите си споразумението за конфиденциалност, нещата започваха да изглеждат малко по-различно — може би никой не бе пожелал да се срещне с него именно защото всички бяха обвързани със същия договор за запазване на мълчание.

— Саботаж — измърмори Уолт, шокиран от внезапната промяна в собствените си възприятия за събитията.

— Терористична атака на местна почва — тихо каза Хилабранд, като внимателно подбираше думите си. — И не става въпрос за шайка луди араби, а за шайка луди американски селяни.

Уолт настръхна от ужас.

— Самакините — спомни си той полученото неотдавна предупреждение.

— Ти знаеш за тях?

— Съвсем отскоро.

— Избрали са за цел добре охраняван район с размерите на Манхатън, в който са разпръснати останките на четиридесет и два реактора — каза Хилабранд. — Атакували са една от най-отдалечените сгради и са причинили пропукване. Малко, за щастие, но все пак става въпрос за радиоактивна субстанция. Смятаме, че извършителите са четирима, а може би и по-малко. Това се случва точно когато настоящата администрация е в процес на тайни преговори с Пакистан, Северна Корея и Иран относно ядрената им политика. Опитваме се да определяме правила, за да контролираме световната безопасност. Последното нещо, от което правителството се нуждае в момента, е да създаде впечатлението, че не може да опази собствените си ядрени отпадъци. Получихме инструкции от правителството да запазим атаката в тайна. Те поеха ангажимента да се погрижат за всички последствия. За щастие пострадалият район е слабо населен. Заразената подпочвена вода течеше в посока север, към Пахсимерой Вали. Осъзнахме мащаба на саботажа едва когато животните започнаха да се разболяват. Оттогава не сме спирали да работим ден и нощ по възстановяването на щетите. Слава богу, неколцината пострадали фермери се оказаха патриоти. Подписаха същото това споразумение, получиха парично обезщетение за причинените неприятности и запазиха мълчание. Две неща обаче не успяхме да предвидим.

— Марк Ейкър и изворна вода „Трилогия“ — каза Уолт.

— Трябваше да се сетим за „Трилогия“. Огромен пропуск от наша страна. Дори не знаехме за съществуването на бутилиращата фабрика. Изключително глупава грешка.

— Фермерите са се свързали с ветеринарните лекари преди вас.

— Ейкър видя в колко тежко състояние са овцете. Тъкмо се бе заел да ги лекува, когато ние помолихме фермерите да го отпратят. Уведомиха го, че им е по-удобно да ползват услугите на местен ветеринарен лекар. Само че ние пропуснахме да вкараме в играта местния ветеринар. Ейкър явно го е потърсил и лъжата лъсна. А Ейкър започна да души наоколо.

— Но в такъв случай смъртта на Ранди е ваше дело — каза Уолт.

— Моите хора твърдят, че нямат нищо общо. Може би искат да ме предпазят, но казват, че нямаме пръст в тази работа. Предполагаме, че са замесени Самакините. Оставили са бележка, която още тогава бе предадена на ФБР. Някакъв манифест с бръщолевения относно неправдите в държавата. Искат посланието им да получи гласност. Стандартните глупости.

— А с потулването на замърсяването… на саботажа — поправи се Уолт — вие сериозно сте ги ядосали.

— Група от десетина подлеци не могат да диктуват как да се управлява цяла държава. Впоследствие са се свързали с няколко вестника и са направили изявления. Наложи се да дадем отговор. Отрекохме да е имало каквато и да било авария. Същото направи и правителството. Няма щети, няма замърсяване. Просто поредната група откачалки, която подхвърля безпочвени обвинения. Оттогава не са писани статии по темата. Самакините пуснаха съобщения в интернет относно замърсяването, но без каквито и да било доказателства…

— И тук се появявам аз — каза Уолт. — Защо обаче трябва да вярвам на цялата тази история? Едно споразумение за конфиденциалност не доказва каквото и да било.

— Така е. — Хилабранд замълча за момент. — Очаквах да реагираш точно по този начин. — Той отвори вратата на кабинета и кимна на някого.

В стаята влезе млада жена, която хвърли поглед към Уолт и седна зад бюрото. Проведе неколкоминутен телефонен разговор, докато тракаше по клавиатурата на компютъра.

Уолт и Хилабранд стояха мълчаливо и чакаха.

— Готови ли сме? — попита жената и Уолт за момент си помисли, че говореше на него.

— При нас всичко е наред — обади се някакъв глас от компютъра.

Хилабранд тръгна към вратата, следван от сътрудничката, която кимна към Уолт да заеме мястото й зад бюрото.

— Няма нужда да правите каквото и да било. Просто седнете.

Уолт се настани пред монитора, откъдето го гледаше лицето на млад мъж.

— Шериф Флеминг?

— Да — отвърна Уолт и се намести удобно на стола.

— Изчакайте така, за да разговаряте с вицепрезидент Шейлър.

Мъжът се отдръпна и в полезрението на Уолт остана само една завеса и няколко снимки в рамки. Снежният планински пейзаж на едната от тях му бе до болка познат.

Уолт хвърли поглед към Хилабранд, който тъкмо излизаше.

— Надявам се, че поне на нея ще повярваш. Ще бъда отвън — каза той и затвори вратата.

— Уолт? Така се радвам да те видя! — възкликна тя от екрана.

— Госпожо вицепрезидент…

— Стига, Уолт, за теб съм Лиз, знаеш го.

— Изглеждаш добре.

— Така се и чувствам, благодаря ти. А ти? Изглеждаш изморен.

— Предполагам, че времето ти е ограничено. Току-що разговарях с Роджър Хилабранд. Той каза, че ще ми разясниш някои неща.

— Всичко, което Роджър ти е разказал, е истина, Уолт. Бяхме атакувани и се наложи да действаме твърдо, за да предотвратим провала на настоящите преговори. Искам да знаеш, че и двете камари на Конгреса са уведомени за случая от съответните сенатски комисии. Всички подкрепяме Закона за свободен достъп до информация, но има неща, които просто трябва да бъдат запазени в тайна. Този случай е именно такъв.

— Направен е опит да се скалъпи лъжливо обвинение срещу Дани Кътър за употреба на наркотици — каза Уолт. — Това допустимо ли е?

— Не съм наясно с подробностите. Знам само, че в някои случаи се вземат под внимание определени човешки слабости и действително се прибягва до натиск, с цел гарантиране на пълно сътрудничество. Инструкциите са ясни — всички трябва да подпишат споразумението за конфиденциалност и да предоставят пълното си съдействие по случая. В случай на колебание се опира до изнудване. Съгласна съм, че подобен начин на действие е подъл, и се извинявам за това. Вече изразих неодобрението си относно някои от прилаганите методи.

— А жена ми? Децата ми? — Уолт внезапно видя действията на Гейл в съвършено различна светлина.

— Какво за тях?

— Няма значение.

— Кажи ми. Моля те.

— Няма връзка със случая.

— Но не е сигурно, Уолт — каза тя. — Моля те, кажи ми.

Той набързо й разказа за внезапното желание на Гейл да спечели попечителството над децата, и то след като бе сложила край на брака им именно заради факта, че майчинството й идваше в повече. Уолт не се бе замислял над това до този момент.

— Чудя се дали е възможно да е получила анонимно обаждане с някакъв намек по мой адрес. Питам се също дали е възможно някой тайно да се е ровил в бракоразводните ми документи.

— Уолт, никога не бих подкрепила подобно нещо. Искам да знаеш това. Двамата с президента получаваме информация за случая ежедневно, но очевидно ни спестяват подробностите. Нямах никаква представа за случилото се с Дани Кътър и определено съм изненадана от нещата, които преживяваш самият ти. Мога — и възнамерявам — да проведа няколко телефонни разговора.

— Този случай — каза Уолт, — имам предвид саботажа, няма как да се запази в тайна. Наясно си с това, нали?

— Имаш предвид новината за случилото се или самото заразяване?

— Новината.

— Колкото до заразата, степента е минимална. Касае се за огромно количество вода. Радиоактивните стойности са доста по-ниски, отколкото преди две-три седмици. Уверяват ни, че след по-малко от месец водата ще бъде напълно чиста. — Тя присви устни и отмести поглед встрани. — Що се отнася до изтичането на информация относно инцидента, искрено вярваме, че ще успеем да го запазим в тайна. Трябва да успеем. Нуждаем се от твоето съдействие, за да се справим.

— Подписах споразумението за конфиденциалност, Лиз. Не искам да си имам неприятности. Ще държа устата си затворена.

— Не става въпрос само за това, Уолт. Тук е замесен и Марк Ейкър. Искаме да го открием, преди да са го принудили да публикува нещо, което може да се окаже пагубно.

— Да публикува?

— Може би Роджър не ти е казал всичко. Основната цел на Самакините е да добият известност. Достоверност. А достоверността се постига с доказателства. Те имат нужда от потвърждение, че саботажът им е успешен.

— Научно доказателство — каза Уолт. — Като например доклад от ветеринарен лекар за състоянието на овцете.

— Саботажът се разследва. Самакините не биха могли да го направят без помощ от вътрешен човек. Хората на Роджър работят денонощно заедно с ФБР, за да открият въпросното лице. Вече сме информирани, че ФБР наблюдава групата им и са готови да ги атакуват. И двамата знаем каква ще е съдбата на Марк Ейкър, ако е в техни ръце по същото време.

— Ще ми е необходима цялата налична поверителна информация — каза Уолт и се приведе напред към екрана.

— Нямам достъп до всички подробности. Това е твърде далеч от моята сфера на действие.

— Но ти сама каза, че трябва да измъкнем Марк оттам.

— Всички помнят Руби Ридж^[2], Уолт. ФБР се боят от провал и това е една от причините, които ги спират. Ако направят погрешен ход и стигнат до задънена улица, Самакините ще постигнат заветната си цел да попаднат на първа страница във вестниците. Не можем да го допуснем. Затова сме принудени да търсим алтернативни варианти. Но ако Марк Ейкър е вън от уравнението, ще разполагаме с много по-голяма свобода на действие. Все още не е късно да се включиш, за да ни помогнеш да оправим тази каша.

— Но аз не разполагам с нищо — отвърна Уолт. — Трябва да тръгна отнякъде, да се опра на нещо.

— Опри се на Роджър. Работете заедно, Уолт. Той не е враг. Точно затова ти се обаждам — за да се опитам да ви сближа. Неговите хора са стигнали донякъде, има заподозрени лица. Може би между двама ви…

Уолт бе смятал Хилабранд за заподозрян твърде дълго. Не му беше лесно да започне да гледа на него като на свой съюзник. Ставаше му зле дори при мисълта да работят заедно. Човекът бе използвал Фиона, за да го шпионира; твърдеше, че не знае нищо за смъртта на Ранди Ейкър, което звучеше неправдоподобно.

Но отвътре го ядеше мисълта за това колко неуместни са били подозренията му, колко предубеден е бил относно милионите на Хилабранд и с каква лекота бе сметнал „Семпер“ за злосторниците, а фермерите — за техни съучастници. Сенатор Пийви се бе опитал да го изпрати във Вашингтон и многократно му бе повтарял, че се опитва да му помогне, но Уолт и за миг не бе допуснал, че човекът може и да е искрен в намеренията си. Може би целта е била да го срещнат очи в очи с Шейлър, която да му разясни ситуацията. Сега вече всичко му изглеждаше много по-различно.

— Виж какво — каза Лиз Шейлър, — трябва да тръгвам. Но искам добре да помислиш върху разговора ни. Следвай инстинктите си, Уолт. Аз винаги съм се доверявала на интуицията ти.

— Благодаря ти. — Самият той обаче се съмняваше в собствената си интуиция и похвалата й само затвърди това негово усещане.

— Трябва да обединим усилията си, да открием злосторниците и да освободим Марк Ейкър. Длъжни сме да го направим.

— Съгласен съм.

Уолт усети тревогата в погледа на Лиз Шейлър дори и от екрана. Твърда решителност, граничеща със страх. Дългът към заложника, примесен с ужаса от радиоактивната заплаха. Сякаш безмълвно му казваше, че ако се наложеше Марк да бъде пожертван в името на „по-велика цел“, то колебанията бяха излишни.