Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (31)

30.

Уолт трескаво ровеше в безпорядъка на бюрото си, опитвайки се да открие визитната картичка. Остави Фиона под карантина в къщата си. Поръча й да седи в стаята на Емили и да чака обаждането му. Промяната в показателите на биосензора го бе докарала до паника, а подобно състояние му беше чуждо. Не обичаше болници, ненавиждаше дори настинки и грипове.

Въпреки че се чувстваше напълно здрав, започна да си втълпява, че паниката му всъщност е начална форма на треска. Звънна на Брандън, но той не отговори на обаждането му. Остави му съобщение да провери собствения си биосензор и да остане под карантина — заедно с Гейл — ако е необходимо. Процедурата налагаше крути мерки. Уолт съзнаваше, че с посещението си в управлението вече ги нарушава.

Най-после откри визитната картичка. На мобилния номер отговори гласова поща. Набра посочения служебен телефон и изслуша съобщението на секретаря, че доктор Линда Безел ще бъде извън офиса си до понеделник. Вероятно все още бе в долината — бутилиращата фабрика и водоизточникът на Дани Кътър се намираха в Лост Ривър Рейндж, на изток от Макей, а шофирането дотам в зимни условия отнемаше не по-малко от три часа в едната посока. Уолт предполагаше, че разследването й бе свързано с посещение и на фабриката. Дани Кътър се явяваше единствената му възможност да открие Линда Безел, но на неговия телефон също се включи гласова поща. Струваше му се, че започва да го втриса. Усещаше болки в стомаха, кожата го сърбеше и го мъчеше главоболие. Нахлузи син защитен костюм върху дрехите си и с облекчение си помисли, че предвид късния час, щеше да мине в този си вид единствено покрай дежурния полицай. Качи се в черокито и потегли, твърдо решен да я открие.

Пое на север, към Меката на парите. Кечъм/Сън Вали бе не просто богаташки, а супербогаташки район, с може би най-високата концентрация на капитали върху толкова малка площ в цялата страна. Тънещите в разкош огромни имения край пътя отдавна вече не му правеха впечатление. Пред погледа му изникна домът на Патрик Кътър, където по-малкият му брат обитаваше апартамент в източното крило. По измъченото, напрегнато лице на шерифа се четеше нескрито отвращение.

Резиденцията на Патрик Кътър се състоеше от пет старовремски плевни от Нова Англия, разглобени и пренесени тук от Ню Хемпшир и Върмонт, а впоследствие построени отново и свързани помежду си в един истински архитектурен шедьовър. Градината се поддържаше в безукорен вид дори през зимата, а всичките пет хиляди квадратни метра земя около къщата бяха опасани от висока ограда. Уолт спря пред затворената портална врата и фаровете осветиха покритата с отопляеми каменни плочи алея. Единствената паркирана отпред кола бе син седан с регистрационни табели от Бойси и стикер от агенция за автомобили под наем върху бронята. Знаеше чия е, затова не счете за нужно да проверява регистрацията в компютъра, а съдейки по приглушеното интериорно осветление, никой от присъстващите в къщата не възнамеряваше да я напуска тази вечер. Патрик рядко използваше това имение и прекарваше в него не повече от няколко седмици годишно, за разлика от брат си, който понастоящем го считаше за свой дом.

Уолт отново набра телефонния номер, но реши да не оставя гласово съобщение. Свали прозореца си и натисна копчето на домофона. Дани Кътър отговори на четвъртото позвъняване. Уолт се представи и попита за доктор Безел.

— Тук е — отвърна Дани. — Тъкмо преглеждахме доклада от инспекцията.

Не се и съмнявам. Дани се славеше като женкар, а часът беше малко след десет.

— Трябва да говоря с нея.

Порталът се отвори и Уолт паркира зад автомобила под наем. Дани Кътър се появи на входната врата бос, с разпасана риза и разрошена коса; не че това непременно трябваше да значи нещо. Дани бе копие на младия Джак Никълсън.

— Шерифе, приличаш на бояджия — пошегува се Дани. — Влизай.

— Ще чакам в колата — отвърна Уолт и тръгна обратно по алеята.

— Не съм искал да те обидя! — извика Кътър след него.

Уолт не си направи труда да отговаря.

Безел се бе привела в ред доста бързо. Носеше костюм с панталон — същия или подобен на онзи, с който я бе видял преди това. Косата й бе опъната назад и даже бе успяла да си сложи червило. Не и парфюм обаче; излъчваше силен аромат, който недвусмислено загатваше какво точно бе инспектирал Дани Кътър. Настъпи неловко мълчание, докато лампичката в колата най-после угасна и двамата потънаха в мрак. Уолт се протегна и отново я включи. Погълната в себе си, Безел бе пропуснала да забележи защитния му костюм. Сега обаче го видя и част от руменината по лицето й изчезна.

— Шерифе?

Уолт отвори ципа, дръпна биосензора от джоба си и й го връчи.

— Длъжен съм да докладвам за това.

— Господи… — Тя трескаво отвори вратата и изскочи навън на студа. Почука на прозореца и му даде знак да го отвори. — За бога, шерифе, има си протокол, който трябва да се спазва стриктно! Какви ги вършиш, по дяволите?

— Спазвам процедурата, ти си единственият експерт наблизо.

— Редно е да се изолираш и да се обадиш на номера, който започва с 800. Много добре го знаеш.

— Градчето ни е малко, ако си пропуснала да забележиш. Ако пред къщата ми спре микробус, пълен с извънземни — защото и двамата сме наясно как реагира правителството в подобни случаи, — това незабавно ще предизвика паника в цялата долина. Моята първостепенна и най-важна задача е да поддържам реда, а не да предизвиквам размирици. Какво се опитва да ми каже това нещо? Готов съм да предприема всички необходими мерки.

Безел се отдалечи от колата и застана под лампата на входната врата. Уолт забеляза силуета на Кътър, който наблюдаваше нещата отвътре. Жената обърна биосензора към светлината, извика нещо на Дани и той й подаде дамската чанта. Тя извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. Уолт смяташе, че е реагирал правилно — за предпочитане беше микробусът с извънземните да се появи пред изолираното имение на Патрик Кътър, отколкото на Трето Авеню в южната част на Хейли. Безел се върна обратно до колата и се настани на седалката до шерифа. За пръв път от един час насам Уолт усети някакво облекчение.

— Лека степен на облъчване с радиоизотопи — оповести тя.

— Значи съм радиоактивен? Сериозно ли говориш?

— Щяхме да имаме повод за тревога, ако промяната в цвета бе по-контрастна. След атаките от 11 септември индикаторите бяха пренастроени до свръхчувствителност. По този начин, ако някой от нашите инспектори проверява контейнер, да речем, индикаторът ще улови и най-слабата степен на радиация. Нивото на твоето облъчване не е толкова ниско, но не е и високо. Можеш да разкараш защитния костюм. Ще помолим да ти направят някои изследвания в местната болница, но нямаш повод за тревога.

Уолт отпусна глава на облегалката си и шумно издиша.

Безел замълча за момент.

— Сигурно си се уплашил.

— Мислиш ли?

— Относно присъствието ми тук… — Уолт не я прекъсна, а тя се чудеше как да довърши мисълта си.

— Относно присъствието ти тук…? — Шерифът изпита неочаквана наслада от нейното притеснение.

— Аз съм голямо момиче. Мога да разграничавам работата от забавлението.

— Не съм казал, че не можеш.

— Но си го мислиш.

— Познавам Дани.

— Това няма никакво значение. Ако в бутилиращата фабрика има зараза, ще е дяволски трудоемко да я открием.

— Носиш ли такова? — попита той и кимна към биосензора в ръката й.

— Разбира се.

— Беше ли с теб във фабриката?

— Да.

— И?

— Нищо.

Уолт се замисли. Имаше предварително оформен сценарий в главата си, който нямаше желание да оповестява без наличие на достатъчно доказателства. Нейният непроменен индикатор не се връзваше с теорията му.

— Попита ли Дани какво е правил във фабриката преди пристигането ти?

— В смисъл?

— Не бих се изненадал, ако частният самолет на брат му е докарал екип, който да заличи следите от тази каша.

— Искаш да кажеш, че е почистил из основи фабриката, преди да се появя аз?

— Звучиш шокирана.

— Но това е незаконно.

— Съмнявам се. По-скоро е нарушение на някое и друго разпореждане.

— За нас няма разлика.

— Може би. Но не съвсем.

— Има си протокол. Аз разпитах господин Кътър. Той отговори ясно и точно на въпросите ми. Нямам забележки.

— В момента не си на подсъдимата скамейка, мис Безел. И зарежи това „господин Кътър“, става ли? Просто го попитай отново — каза Уолт. — Нищо повече.

— Казваш ми как да си върша работата ли?

— Казвам ти, че сладкодумният ти ухажор може да захароса каквото си пожелае, да омагьоса когото поиска и да надприказва и най-добрия оратор, без да му мигне окото. Обзалагам се, че е излъскал безупречно фабриката си преди пристигането ти, а ако имаш запис на разпита си — а ти, предполагам, нямаш — ще установиш, че ни най-малко не те е лъгал, а просто е пропуснал да сподели истината. — Той замълча. — Запознай се с истинския Дани Кътър, мис Безел.

Тя примигна няколко пъти, стисна устни и обърна поглед към къщата. После стовари цялата си ярост върху Уолт.

— Ама какво ви става на всички тук?

— О, я стига. Отклонил някой и друг въпрос, много важно. Кой не го прави? Но пък успя, поне за една вечер, да отвлече вниманието ти от работата. Две точки в полза на Дани.

— Престани! — Долната й устна трепереше. Изглеждаше готова да се нахвърли върху него и да му отхапе главата.

— Провери фабриката за радиоизотопно излъчване — каза Уолт.

Безел завъртя глава към него толкова рязко, че вратът й изпука.

— Искаш да кажеш, че си бил там? В бутилиращата фабрика?

Уолт се замисли как точно да формулира отговора си.

— Не, не съм — каза той. — И това е най-странното.