Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (13)

12.

Ледената повърхност на пътя бе покрита с тънък слой киша. Уолт шофираше предпазливо — щеше да се получи доста неловко, ако се наложеше да измъкват шерифа от някоя крайпътна пряспа. Кечъм — градът, обслужващ хотелите в Сън Вали — се гушеше в подножието на планината. През 60-те бе започнало благоустройството на северния й склон покрай Уорм Спрингс Крийк и изграждането на привлекателни недвижими имоти покрай едноименния черен път. Неравното трасе на Уорм Спрингс Роуд криволичеше в продължение на трийсетина километра покрай малкото селце, състоящо се от ресторанти и магазини за ски екипировка, обслужващи гостите на хотелите и собствениците на вили. Сто години по-рано пътят осигурявал достъп до малки рудници, които така и не успели да просперират. Въпреки лавините, които често осуетяваха движението по него през зимата, неколцина смелчаци бяха дръзнали да построят фермата Борд Ранч, която десетилетия наред представляваше последната спирка на пътя.

Фиона бе предложила да оставят колата й пред болницата, изтъквайки като предлог лошата пътна обстановка и отдалечеността на мястото. Ала в идеята й да пътуват заедно имаше нещо по-дълбоко; нещо, което си бе наумила от известно време насам.

Уолт, чийто социален живот точно сега се намираше в пълен застой, не можеше да открие начин как да стопли отношенията помежду им. Затова Фиона взе решение да поеме юздите в свои ръце.

— Може да са искали да се изолират семейно и да се отдадат на мъката си? Заедно? Да са отишли някъде — в ранчото на някой приятел, да речем — докато се съвземат?

— Възможно е — каза той. — Само че… не знам…

Пътят се виеше между покрити със скреж борове, трепетлики и смърчове. Ярките слънчеви лъчи, процеждащи се между клоните им, рисуваха живописни сенки по девствения сняг наоколо. Двойка свраки прелетя над пътя и кацна върху стара дъсчена ограда. Високо над главите им реактивен самолет бавно пореше ясносиньото небе и оставяше зад себе си диря от бяла пара.

— В моменти като този мога да се возя с часове — каза Фиона и млъкна, смутена от собствената си сантименталност. После отвори уста да каже още нещо, но само се засмя и обърна глава към страничния прозорец.

— Невероятно красиво е — обади се Уолт. Идеше му да запуши устата си със собствения си ботуш.

Коловозът от автомобилни гуми по заснежения път ги изведе до горещ минерален извор. Фиона остана в колата, а Уолт излезе навън да огледа района. Това природно кътче бе добре известно на местното население; струваше му се логично пиянска група от сватбено тържество или купон по случай Вси светии да реши да направи нощно къпане в горещата вода по време на снежна буря. Нищо чудно точно тук да бе изнасилена и Кайра Тулевич — насред пустошта, където никой не би могъл да чуе писъците й.

Шерифът разочаровано установи, че около изворите нямаше никакви следи от скорошна активност. Никаква кал. А щом издайническата кал липсваше, Уолт нямаше друг избор, освен да преосмисли теорията си.

На около километър встрани от Уорм Спрингс Роуд се намираше домът на Ранди. Къщата някога била част от Борд Ранч — ферма за коне и говеда, претърпяла банкрут през 60-те. Собствениците благоразумно запазили собствеността си върху имота и го разделили на части, които отдали под наем за срок от петдесет години. Към днешна дата повечето от договорите бяха преотстъпвани десетина пъти. Осемстотинте му акра лежаха в самото подножие на Болд Маунтин. Под южната част на покрива стърчеше сателитна чиния, която донякъде разваляше идилията на обстановката. Уолт и Фиона тръгнаха по следите — пресни следи — към входната врата. Оказа се отключена, което изобщо не ги изненада. До неотдавна местните жители оставяха ключовете в колите си, докато пазаруваха в супермаркета, а в по-студените дни автомобилите им дори ги чакаха на паркинга със запален двигател. Тези навици до голяма степен изчезнаха с нашествието на заселници от Лос Анджелис в началото на 90-те. Куп известни личности последваха своите агенти и богати приятели, които от своя страна бяха дошли в Айдахо след бунтовете и размириците в Града на ангелите. Сън Вали влезе в жълтите вестници и след десет години непрекъснато благоустройство и развитие скромният ски курорт се превърна в територия на много богатите и много известните. Това накара мнозина от местните жители, като Ранди Ейкър, да се преместят в по-евтини къщи в покрайнините на града.

— Приготви си нещата и започни да снимаш — каза Уолт, изтупвайки ботушите си, преди да влезе вътре. — Аз ще огледам наоколо. Искам всичко тук да бъде документирано. До най-малката подробност.

Стояха в просторно помещение без вътрешни стени, с камина в десния ъгъл и двойно канапе срещу нея. Телевизор върху ниска масичка, обърнат към дивана. Стената в съседство бе заета от рафтове, отрупани с видеокасети, DVD-та и книги. В дъното се намираше кухнята с шкафове в П-образна подредба около работен плот-остров в средата. Малка маса за двама, опряна до гърба на канапето. Спалнята и банята бяха вляво. Малка електрическа печка на пода с мъка поддържаше температурата около петнайсетина градуса — камината несъмнено играеше основна роля за отоплението на помещението. Без да разкопчава якето си, Уолт свали зимните си ръкавици и на тяхно място нахлузи чифт латексови.

— Търсим ли нещо конкретно? — попита Фиона.

— Ще разберем, като го открием — сви рамене той.

Фиона започна да снима; светкавицата на фотоапарата й му лазеше по нервите.

До входната врата вляво имаше малка масичка с лаптоп върху нея.

Фиона не спираше да снима.

— Не смяташ ли, че е малко странно ветеринарен лекар да колекционира глави на животни по стените си?

Имаше на лос, на елен и — най-изненадващо — на планински козел, защитен животински вид.

— Всички местни жители — а семейство Ейкър са местни — ловуват. Правят го заради месото. Заради традицията. Защото така са ги учили дядовците им.

— И все пак ми се струва странно — каза тя. — От понеделник до петък ги лекуват, а през уикендите ги убиват?

— Те едва ли го виждат по този начин — отвърна Уолт, загледан в главата на козела.

Да попаднеш на планински козел се случваше изключително рядко — едва няколко пъти годишно. Те, заедно с лоса и дивата овца, бяха най-скъпият дивеч в ценоразписа. Марк щеше да се похвали, ако Ранди бе успял да убие козел. Съдейки по натрупания прах върху лоса и елена, козелът бе скорошен трофей.

Прерови всички кухненски шкафове; надникна в хладилника и фурната — хората често избираха странни места, за да скрият нещо. Почука по дървения под, ослушвайки се за кънтене на кухо. Ако слуховете за бракониерстването на Ранди бяха верни, Уолт очакваше да намери улики за това. Трофеите не доказваха нищо. Трябваше му банкова сметка, чекова книжка или сейф. Възнамеряваше да вземе лаптопа със себе си.

— Чувал ли си за лов с радионашийници? — обърна се той към Фиона, която не спираше да щрака с фотоапарата.

— Да не би да става въпрос за онези богаташи, които наемат някой да им подгони пума, а когато животното се покатери на дърво, пристигат да го застрелят?

— Именно. Разузнавачът използва кучета, които преследват дивеча до дупка. Може да отнеме дни. Щом кучетата успеят да заклещят пума на някое дърво, стоят отдолу и лаят, за да не й позволят да се измъкне. Бракониерите следват сигнала от радионашийниците им и намират дървото. После звънят на клиента си — може да му отнеме почти цял ден, докато пристигне — той слиза от хеликоптера, подават му пушка, застрелва пумата и отлита обратно. Един-единствен изстрел. Десет минути максимум. Няколко месеца по-късно получава препарираната пума по пощата.

— И на това му викат лов?

— Нарича се бракониерство. Незаконно е да се използват радионашийници, а пумите трябва да са маркирани от отдела за защита на рибата и дивеча. Нарушение след нарушение. Законът предвижда сто хиляди долара глоба и лишаване от свобода до пет години. Доста скъпо хоби. Клиентът плаща десет хиляди долара за животно.

— Защо ми казваш всичко това?

— Името на Ранди е било споменато при един арест в Източен Вашингтон. Аз разбрах за това чрез един приятел. Говори се, че Ранди е започнал да поема клиенти сам. За такова нещо в нашия край човек може да си изпроси куршума.

— А Марк?

— Вероятно е знаел. На него нищо не му убягва.

— Сигурно не му е било лесно. А сега ти търсиш някакво доказателство — каза тя.

— Ние търсим. Да.

— Ама, разбира се: аз съм помощник-шериф.

— Не се главозамайвай.

— Искаш ли да снимам съдържанието на кухненските шкафове? — попита Фиона.

— Защо не — отвърна той.

Уолт претърси малката спалня и още по-малката баня, докато Фиона святкаше с фотоапарата от кухнята. Разочарован от липсата на улики, той стъпи на един стол и започна да повдига една след друга трите препарирани глави. Надяваше се оттам да изпадне скрит плик или някакви документи. Успя единствено да се посипе с прах.

— Тук има нещо любопитно — извика Фиона.

Уолт отиде при нея в кухнята.

Тя посочи към шкафовете.

— Кутия суха смес за палачинки без съдържание на глутен. Няколко пакета спагети, също без глутен. Зърнена закуска — изцяло от царевица. Има доста ориз и оризова юфка. Никакви солети или чипс.

— Значи е алергичен към глутен — отбеляза Уолт. — Какво незаконно има в това?

— Я виж тук, Шерлок. — Върхът на ботуша й сочеше към отворено чекмедже по-надолу. Вътре имаше картофи, торба с лук и самун хляб. — Защо му е този хляб, ако не може да яде глутен?

— Това, че не може да го яде, не значи, че не го сервира на някого. — Но Фиона успя да събуди любопитството му. Той се наведе и извади хляба от чекмеджето. — Мухлясал е, направо за изхвърляне. Сигурно го е забравил вътре. — Уолт прехвърли хляба от едната си ръка в другата. Стори му се необичайно тежък. — Искам да документираш това — каза той и сложи хляба върху дъската за рязане.

Подразни се, че е пропуснал тази подробност; а още повече го подразни това, че на Фиона не й убягна. Но вече беше късно; нямаше намерение да пренебрегне вероятна улика само защото тя имаше заслугата за откриването й, въпреки че подобна мисъл му мина през ум.

— Да те снимам как режеш хляб? Сериозно ли говориш?

— Просто го направи, ако обичаш.

Тя започна да щрака, докато Уолт отваряше найлоновата опаковка. Обвитите му в латексовата ръкавица пръсти измъкнаха първите няколко филийки.

Вътрешната част на хляба бе издълбана. Пачка банкноти, стегнато опакована в найлон, запълваше кухината.

Щрак. Щрак.

Фиона ахна от изненада и продължи настървено да снима.

Уолт разкъса опаковката и отдолу се показа тлъста купчина банкноти от по сто долара.

Шерифът подсвирна.

— Тук сигурно има трийсет-четирийсет хилядарки.

— Мили боже! — възкликна тя. — Никога не съм виждала толкова пари накуп. От бракониерство?

— Не мога да кажа, но със сигурност са мръсни пари — отвърна Уолт. — Той е лекар, не забравяй. Може да е от бракониерство. Наркотици. Аборти. Пари от изнудване, предполагам.

— А вече е късно да разберем истината — допълни тя.

— Какви ги приказваш? — подразни се Уолт. — Естествено, че ще разберем! Това ми е работата. Да разкривам истината. Не говори така, защото ще урочасаш всичко.

— Ти си суеверен?!

— По-скоро предпазлив. Представа нямаш какви неща могат да объркат едно разследване. Никога не казвай лоша дума за мъртвите и никога — ама никога — не заявявай, че имаш заподозрян, докато не го видиш зад решетките.

— Изпитани съвети за начинаещ помощник-шериф?

— Просто снимай, Уотсън, става ли?

Уолт се залови да брои парите.