Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уолт Флеминг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer View, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Ридли Пиърсън. Смъртоносна гледка

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2009

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-260-755-7

История

  1. — Добавяне

45.

Вдясно от безмоторния самолет се появи ято прелетни канадски жерави. Размахваха широко криле в съвършен синхрон, опънали шии, и отдалеч лесно можеха да се сбъркат с гъски или лебеди. Но след по-внимателен поглед ясно се виждаше, че са твърде изящни за гъски и прекалено големи за лебеди. Движеха се като трептяща V-образна нишка, като самостоятелен жив организъм на фона на огненочервеното небе.

Уолт посочи ятото на спътничката си. Усети дланта й върху рамото си и тайно се наслади на мимолетното й докосване. Фиона очевидно споделяше мнението му, че подобен момент е достоен за безмълвно съзерцание, а не за радостни възгласи в и бездруго шумната кабина, и това само засили топлите му чувства към нея.

Ятото се насочи към планера, водено от любопитство или пък от заблуда, че виждат себеподобно. Жеравите прелетяха толкова близо, че Уолт за кратко успя да различи не само разрошените им от вятъра нежни пера, но и очите им — неподвижни лъскави мъниста. Ятото отмина и под него, като зад вдигната завеса на фона на необятната пустиня, внезапно се появиха очертанията на хеликоптер. Приличаше на огромно, агресивно насекомо.

Фиона стреснато подскочи в седалката си и чукна главата си в плексигласовия таван.

Военен хеликоптер, според преценката на Уолт, изключително бърз и маневрен. Двамата пилоти в кабината също приличаха на насекоми. Помощник-пилотът посочи с ръка изпъкналите слушалки, монтирани върху шлема му.

Уолт нарочно бе сменил радиочестотата, за да избегне комуникацията с кулата за въздушен контрол, откъдето незабавно щяха да му наредят да напусне забранената зона, преди Фиона да успее да направи снимките. Даде знак на пилотите от хеликоптера, че е разбрал молбата им, и бързо настрои радиостанцията. Свърза се с диспечерите от Въздушен контрол, представи се и изслуша инструкциите им да превключи на друга честота, за да комуникира директно с пилота на хеликоптера.

Изслуша стандартното предупреждение, изречено с подобаваща строгост: Уолт бе навлязъл без разрешение във въздушно пространство с ограничен достъп и незабавно трябваше да приземи планера на малкото летище в Арко, окръг Бют, където в момента ги чакаше буксировчикът. Предупредиха го, че предстои проверка на борда на самолета му и арест. Стандартната реплика за „проверка на борда на самолета“ го накара да се усмихне — кабината на безмоторника едва побираше двама пътници. Онова, което го тревожеше, бе вероятността да го арестуват. Не възнамеряваше да използва най-силния си коз — служебното си положение — поне докато не кацнеха.

— Ще искат да видят апаратурата ти — извика Уолт на Фиона. — Ако разберат, че сме дошли да шпионираме, а не на разходка, ни чакат големи неприятности. Само това ни липсва и на двамата. Най-добре ще е да изтриеш всички снимки на ядрената лаборатория. Запази пейзажите, поне ще имаме оправдание за фотоапарата.

— С колко време разполагаме?

— Вече ни ескортират. Трябва да кацна незабавно.

— Колко ще отнеме все пак?

— Пет-десет минути. Трябва да обърна посоката заради вятъра. Няма да започнат да стрелят по нас без предупреждение. Защо питаш?

— Можеш ли да се забавиш повече от десет минути?

— Колко време ти е нужно, за да изтриеш няколко снимки? Едва ли ще…

— Уолт — прекъсна го тя, — някои от снимките са уникални. Сърце не ми дава да ги унищожа.

Десетина минути по-рано бяха прелетели над една от постройките в района на лабораторията, около която кипеше усилена изкопна работа. Долу гъмжеше от багери и работници, въпреки че минаваше седем вечерта. Очевидно имаше някаква неотложна работа за вършене. Уолт вероятно бе задействал радара им, обикаляйки над разкопките. Фиона успя да направи десетки снимки, в това число и на Пахсимерой Вали в северозападна посока. Шерифът възнамеряваше да ги разгледа на спокойствие, но не искаше да ги арестуват, затова бе готов да се лиши от тях.

— Не си струва.

— Снимките се съхраняват в микрочип, голям колкото нокът. Едва ли ще ни претърсват толкова старателно. Мога да го скрия в сутиена си. Предполагам, че няма да ни събличат. — Уолт мълчеше. — Нали? — добави тя настоятелно.

— Обектът се охранява от военните. Кой може да знае какво ще направят? Но ако открият този чип у теб, особено пък старателно скрит, считай, че сме го загазили. Тези хора изобщо не си поплюват.

Фиона замълча, обмисляйки ситуацията.

— Мога да сложа парола за достъп до фотоапарата.

— Фасулска работа за тях. Освен това колкото повече се прикриваме, толкова по-съмнителни ставаме. Излишни усилия. Изтрий ги. Ще ти осигуря десетина минути.

— А ако все пак успея да ги запазя?

— Казвам ти, не си струва рискът. Ще ги открият.

— Не и ако ги изпратя на електронната си поща, преди да ги изтрия. Телефонът ми е PDA, Уолт, и е съвместим с микрочипа за фотоапарата. Дай ми достатъчно време и ще успея да изпратя поне няколко снимки.

През следващите десетина минути Уолт всячески се опитваше да увърта и хитрува, отклонявайки все по-настоятелните молби на диспечерите да се приземи незабавно. Фиона размени микрочиповете и започна изпращането на снимките. Само че файловете бяха твърде големи и процесът бе изключително бавен.

Уолт приземи планера — малко по-твърдо от обикновено — карайки Фиона да изхълца от уплаха. Използва инерцията и насочи самолета към една от трите подвижни стълби на единствената писта. Хеликоптерът кацна точно пред тях — толкова близо, че въздушната струя от въртящите се перки разклати планера като детска играчка и го избута около метър назад, като едва не повреди опашката му. Пилотът изгаси двигателя. Два бели джипа на федералните власти спряха встрани.

— Докъде сме? — извика Уолт към Фиона.

— Трябва ми още време — тревожно отвърна тя.

— Зарежи всичко и просто ги изтрий.

— Чипът е извън фотоапарата; няма нищо за изтриване. Не мога да ги изтрия от телефона, преди да са се изпратили, а това става ужасно бавно.

Мъж във военна униформа похлопа по плексигласовия капак.

— Прибери телефона в джоба си — инструктира я Уолт и наведе глава, преструвайки се, че пипа нещо по таблото.

— Отворете незабавно! — изкрещя военният.

— По-интересен ще им е фотоапаратът, отколкото телефонът — каза Уолт възможно най-тихо, за да не го чуе мъжът отвън.

— Ще им стане доста интересен, като разберат, че вътре няма чип — отвърна тя. — Чакай! Имам резервен… момент… можеш ли да ми осигуриш трийсет секунди?

Военният отново похлопа по капака.

— Десет секунди — отчаяно прошепна тя.

Уолт плъзна встрани малкия триъгълен отдушник от своята страна на капака и се наведе към отвора.

— Спътничката ми се чувства малко зле след полета. Трябва й минутка да се възстанови.

— Отворете незабавно кабината, иначе ще разбия капака!

— Секунда само, моля ви — настоятелно повтори Уолт.

— Добре съм вече — обяви тя, изправи глава и помаха на униформения мъж. После подпря брадичка на рамото на Уолт и с нежна усмивка прошепна в ухото му: — Телефонът продължава да изпраща.

— В чантата — прошепна той с ръка пред устата, преструвайки се, че почесва носа си.

Уолт отвори капака на кабината. Военният ги инструктира да излязат от самолета. Шерифът усещаше, че положението е сериозно, и се запита дали не бе въвлякъл Фиона в нещо, за което по-късно щеше да съжалява.

Тя се зае да прибира нещата си.

— Не пипайте нищо, госпожо. Ние ще съберем вещите ви.

— Ама защо? — запротестира Фиона. — Той пилотира това чудо. Негова бе идеята за романтична среща в небето по залез-слънце. Да ме пита човек защо се съгласих! Голяма романтика, няма що! Толкова ми е лошо, сега пък и вие се появихте. Кои сте вие всъщност?

— Навлязохте в забранена територия — констатира униформеният офицер и посочи към слушалките й. — Чухте ли разговора ни с пилота?

— Единственото, което той ми каза — смутено отвърна тя, стиснала в ръка чантата и фотоапарата, — е това, че се налага да кацнем принудително. А най-смешното в случая е, че май трябва да ви благодаря. Струва ми се, че току-що ми спестихте летенето обратно до Сън Вали.

— Пуснете чантите, госпожо. Моля ви. Просто ги оставете там.

— Това е фотоапаратът ми — запротестира тя.

— Ще се наложи да го погледнем.

— Уолт! Направи нещо! Нали си шериф!

Офицерът обърна поглед към Уолт, който най-после се представи и показа значката и документите си. Военният ги пое и започна да ги разглежда.

— По работа ли сте тук, шерифе?

— Не. Реших да организирам малка вечерна разходка. Исках да впечатля тази жена.

— Изумително! — обади се Фиона. — Чудно ми е какво ли ще измислиш за втората среща.

Офицерът неволно се усмихна, но бързо се овладя.

— Ще се наложи да си поговорим — обърна се той към Уолт. — И с двамата — допълни и премести поглед върху Фиона. — Ако всичко това се окаже вярно, нямате основание да се тревожите.

Фиона отвори дамската си чанта.

— Може ли да звънна? — попита тя и посегна към телефона си, изпреварвайки реакцията на офицера.

— Не пипайте нищо — каза той и разпери длан срещу нея.

Фиона хвърли поглед към Уолт и обърна телефона с екрана към него. Пъстроцветният дисплей показваше, че снимките са били изпратени — или поне така изглеждаше.

— Не мога ли да се обадя на някого да дойде и да ме вземе? — попита тя офицера.

Точно тогава Уолт проумя, че Фиона не бе успяла да изтрие снимките от микрочипа и в момента държеше уликите в ръката си.

— Очевидно не — обади се Уолт. — А освен това ми се струва, че от теб се иска да предадеш и телефона си.

Фиона го подаде на военния и хвърли тревожен поглед към Уолт, което потвърди подозренията му.

— Може би ще ти позволят да се обадиш, когато ни отведат на мястото, където ще ни разпитват — предположи шерифът.

Офицерът не възрази.

— А защо трябва да ни водят някъде? — оплака се Фиона. — Той каза, че просто трябва да си поговорим.

— Униформените служители, в това число и аз, винаги водят хората някъде за разпит — каза Уолт.

Фиона го изгледа свирепо.

— Моля те, кажи ми, че си скалъпил тази история, за да ме впечатлиш. Кажи ми, че това е някаква извратена шега — каза тя и погледна офицера с надежда.

— Опасявам се, че не е — отвърна той.

— Като говорим за романтични срещи — обърна се Фиона към Уолт, вживявайки се в ролята си с подозрителна лекота, — искам да знаеш, че тази беше пълен провал!