Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (3)

2.

24-годишен бял мъж, скиор, бе в неизвестност от три часа. Разтревожен мъжки глас бе позвънил на 911:

— Един приятел… Просто изчезна… Смятахме, че сме преброили всички. Изобщо нямам представа как сме го пропуснали, но… си мисля, че все още е някъде там.

— Успокойте се, господине. — Операторът от окръжния Център за спешни повиквания.

— Да се успокоя? Та ние го зарязахме там горе! Спускахме се по Улея на прохода Галена. Той така и не слезе от планината. Все още е там някъде. Трябва да направите нещо.

Щрак.

— Господине?

Областният шериф на Блейн Уолт Флеминг прослуша записа от Центъра за спешни повиквания няколко пъти, опитвайки се да прецени дали ставаше въпрос за шега или не. И друг път се бе случвало някой идиот да подаде сигнал за фалшива тревога в Службата за издирване и спасяване. Това обаждане звучеше автентично. Колкото и тъжно да бе, често се случваше да затварят. От мъчително чувство за вина може би. Човек не изгаряше от желание да споделя подобни неща с шерифа.

Живот на ръба.

Снежна буря. Отвратителна нощ.

Уолт бе задействал екипа на Службата за издирване и спасяване.

В този момент, застанал насред бушуващата снежна виелица, загърнат в анорака си, от който се подаваше единствено бледото му лице, Уолт мярна отражението си в прозореца на паркиран наблизо пикап. Там, където другите съзираха опитен планинар, Уолт виждаше наченки на размекване — заседяването зад бюрото започваше да му влияе. Там, където другите виждаха лице на победител, Уолт забелязваше умора. Никой никога не му беше казвал, че е хубав; най-близо до това бе „привлекателен“, и то от жена, с която вече не делеше постелята си. Обвиняваше я за безсънните си нощи: представяше си я възседнала собствения му подчинен Томи Брандън и тази гледка не му даваше мира. Виждаше ги как се смеят. На него. След дванадесетгодишен брак го бе оставила да се грижи сам за близначките. В никакъв случай не се оплакваше, но просто не се получаваше. Не го биваше за самотен баща. Едва смогваше със задълженията си на областен шериф. Имаше само осем подчинени на пълен работен ден и с тяхна помощ се грижеше за реда в район от щата Айдахо, горе-долу с размерите на Роуд Айлънд. В момента стоеше под билото на Галена, насред ледената виелица, а всъщност копнееше да поиграе на карти с децата си след вечеря и после да се наспи спокойно.

Чакаше кучетата. Взираше се напрегнато през гъстия снеговалеж, отвъд синкавите отблясъци от халогенните фарове на няколкото паркирали в отбивката пикапи и микробуси, в очакване да се появят братята Ейкър. Бушуваше яростна октомврийска буря. Прогнозите предвиждаха 45-сантиметрова снежна покривка на височина над 2700 метра надморско равнище. Намираха се на 3000 метра надморска височина, на широка отбивка от пътя след един от многото остри завои в този участък на щатска магистрала 75.

Снежната покривка вече надхвърляше 30 сантиметра и нямаше никакви изгледи да спре да вали.

Условията за организирано издирване бяха ужасни, но според статистиката шансовете на младия мъж да оцелее на открито ставаха нищожни след първите четири часа. Човекът се водеше в неизвестност вече цели шест часа, затова бе изключено да чакат да съмне.

Уолт забеляза примигването на фарове и проследи с поглед пикапа, който забуксува нагоре по острия завой, влезе в отбивката и паркира до другите автомобили. Кучетата се надпреварваха да лаят от кафезите в каросерията на новопристигналото возило. Невъобразимият вой пречеше на Уолт да чуе собствените си мисли. Минута по-късно, след като се облекчиха порядъчно, животните утихнаха. Местният ветеринар Марк Ейкър и по-малкият му брат Ранди излязоха от колата, спорейки шумно.

— Това яке вони! — оплака се Ранди, докато закопчаваше ципа на анорака си. — Мирише ужасно, братле, на амоксицилин, смесен с изветряла бира.

— Трябва да си идиот, за да излезеш без яке в нощ като тази! — каза Марк, достатъчно високо, за да го чуят всички.

Останалите вече чакаха извън автомобилите си.

— Не, трябва да си идиот, за да излезеш изобщо в нощ като тази! — отвърна Ранди.

Уолт и братята Ейкър се знаеха от години. Марк прекарваше летата и коледните ваканции с баба си и дядо си в Сън Вали и още от ученици двамата с Уолт ходеха на летни лагери заедно и вършеха младежки лудории по ски пистите. Днес, когато Уолт се грижеше за три кучета вкъщи, той едва ли не живееше във ветеринарната лечебница. Имаше чувството, че спокойно може да изпраща чека със заплатата си направо на братята Ейкър. Ранди се занимаваше с по-големи животни — коне и едър рогат добитък, Марк — основно с котки и кучета. В гъмжащия от знаменитости скъпарски курорт Сън Вали процъфтяваше именно практиката на Марк. През последните десет години скотовъдните ферми лека-полека изчезваха, а на тяхно място се появяваха претенциозни имения и модерни къщи във фермерски стил. В района почти не останаха големи животни и практиката на Ранди замря, което породи лека завист и търкания между братята. Уолт и Марк се сближиха още повече, когато Марк предложи доброволните си услуги към Службата за издирване и спасяване и подготви група от добре обучени полицейски кучета. Уолт се чувстваше по-скоро като третия им брат, отколкото като приятел. Фактът, че Ранди — по-буйният от двамата — е забравил да вземе якето си, изобщо не го изненада. Нищо чудно да го бе направил нарочно, за да подразни по-отговорния си брат. Ранди приемаше почти като професионално задължение да бъде трън в задника на Марк. Нищо необичайно в братските отношения.

Уолт и Марк разделиха полицейските кучета на четири двойки. Ранди — нечетната бройка в триото и с най-голям скиорски опит в екстремни условия — щеше да се придвижва сам. По план той трябваше да се добере до горната част на прохода и да се спусне по улея, в опит да открие изчезналия скиор. Брат му и Уолт щяха да го пресрещнат в подножието.

След проверка на лавинните предаватели, радиостанциите и портативните GPS системи екипите поеха по начертания маршрут без излишни приказки. Щяха да тестват радиостанциите на всеки петнайсет минути. Ако сигналът пропаднеше, както често се случваше в планината, имаха резервен вариант за общуване — сигнални ракети, ако открият младежа; оранжеви — ако някой от екипа изгуби пътя.

Шест часът и двайсет и пет минути.

Уолт усещаше стомаха си свит на топка и това нямаше нищо общо с вързаното през гърдите му въже, с което теглеше спасителната шейна.

Сега всичко зависеше от кучетата. Макс освободи Танго, женската немска овчарка — най-доброто куче следотърсач, което някога бе обучавал. Щеше да се движи пред тях и да търси каквито и да било следи от човек — жив или мъртъв.

Петнайсетте минути станаха двайсет. Радиостанциите изпратиха контролни съобщения от всички, с изключение на Ранди Ейкър, който вече бе вън от обхват.

Теренът се оказа труден и се придвижваха бавно. Уолт бе мокър от пот, въпреки разкопчаното яке. Навън бе минус два градуса по Целзий. Снегът падаше на парцали, големи колкото монета от пет цента. От врата му се вдигаше пара, която сияеше като ореол около лампата на челото му.

— Исках да поговоря с теб за нещо — задъхано се обади Марк Ейкър.

Снеговалежът заглушаваше всички звуци.

— Моментът си е много подходящ — каза Уолт. Знаеше какво цели Марк: опитваше се да разсее тревогата му до поносима степен.

— Никога не говорим за… политика — рече Ейкър и успя да изостри вниманието на събеседника си.

— Кандидатирам се за мястото си на всеки четири години. Толкова политика ми е достатъчна.

— Не този тип политика.

— Не следя особено внимателно нещата в Бойси или Вашингтон, ако това имаш предвид — каза Уолт. — Чувал ли си за онзи случай — съвсем истински между другото — когато по време на изслушване в някаква бюджетна комисия един конгресмен от източните щати коментирал точка от доклада, в която се споменавали 3500 ограничителя за говеда, и умникът предложил да ги съкратят от държавна служба. Някой трябвало да му обясни, че става въпрос за метални тръби, заварени заедно като решетка, с цел да спират добитъка, за да не излиза на пътя, а не за хора на държавна заплата.

— Нещо подобно имам предвид.

— Че конгресмените са идиоти, това ли? — попита Уолт.

Марк не отговори.

При тази температура, след такъв период от време, батериите в предавателя на изчезналия скиор — електронно устройство, което помага на спасителите да установят местоположението на затрупани от снега хора в планината — щяха да се изтощят съвсем скоро.

Един човешки живот бе в опасност и спасяването му зависеше от всяка крачка под тежките снегоходки на Уолт.

— Скоро ще загубим сигнала от предавателя му — каза Уолт. — Ако вече не сме го изгубили.

— Хипотермията е проблемът, не зайчето от рекламата на „Дюрасел“.

— Така е. — Пребориха се с още няколко трудни метра. — Ще ми кажеш ли какво имаш предвид под „политика“?

Ала преди Ейкър да успее да отговори, двамата мъже заковаха на място едновременно.

— Чу ли това? — попита Марк.

— Някой клон се е счупил от тежестта на снега. — Уолт освети района около себе си с лампата си за глава. От близкия бор се отрони малко сняг и натежалите му клони се раздвижиха. Околните дървета като че ли се навеждаха все по-ниско с всяка паднала върху тях снежинка.

Двамата мъже продължиха да вървят; Марк — доста по-тромаво от Уолт. Прекарваше твърде много време в лечебницата. Клатеше се напред-назад, докато ходеше, и хабеше енергия. Но Уолт предпочете да не му казва нищо. Марк беше лекар все пак.

— Прозвуча като изстрел от пушка, не мислиш ли? — каза Уолт. — Малък калибър: 22-ри или AP-15.

— И на мен ми се струва, че не беше клон. Дойде по-отдалеч — задъхано се обади Ейкър, измъчен от стръмното изкачване. — Но ти си специалистът.

Няколко клона наблизо се счупиха, неспособни да издържат тежкия товар на снега.

При този звук и двамата мъже вдигнаха погледи нагоре. Ейкър се обърна към Уолт и лампата му заслепи шерифа.

— Прав си — каза Уолт и засенчи очите си с длан. — Беше изстрел.

После включи радиостанцията си.