Рут Харис
Женско щастие (8)

6.

Рожденият ден на Фил, последван от изчезването на Ървинг, беше катапултът, който изхвърли Елин от защитната й вцепененост и извади на бял свят очевадното: че Фил е мъртъв. Точка. Никога нямаше да се върне. Точка. Никога нямаше да може да му се извини. Точка. Тя беше на двайсет и девет, вдовица, и сама. Съвсем сама. Незначима. Нежелана — дори от самата себе си.

Пълното осъзнаване, че съпругът й е мъртъв, порази Елин като удар в диафрагмата и я остави агонизираща, болнава, уплашена, празна, неспособна да мисли, неспособна да действа. Тя започна да негодува против Бренда и Дани, да негодува против безкрайните им невъзможни въпроси, против сълзите им, против нуждите им, и се кореше, че негодува.

Сега си спомняше погребението. Тогава й се щеше да бе мъртва. Прииска й се да е мъртва сега.

Фил беше мъртъв от пет месеца.

 

 

— Бихте ли се грижили с Томи за Бренда и Дани? — попита тя Карълайн през един късен августовски, убийствено горещ и влажен ден. — Ако нещо ми се случи…

— Не бъди така болезнено чувствителна! — възкликна Карълайн. — Нищо няма да ти се случи.

— Така си мислех и за Фил — отрони Елин с неотразима логика. — Ще се грижите ли, Карълайн? Ще се грижите ли? — Беше напрегната, отчаяна, трябваше да убеди Карълайн.

— Разбира се, че ще се грижим — отвърна Карълайн като си отбеляза, че с времето, вместо да се оправя, Елин става все по-зле, по-тъжна, по-потисната. — Време е да започнеш да мислиш за бъдещето, вместо да живееш с миналото. Имаш да мислиш за Бренда и Дани. А най-напред имаш да мислиш за себе си.

— Но това е толкова себично! — възрази Елин; години наред тя бе поставяла Фил на първо място, Бренда и Дани — на първо място, себе си — на последно, ако изобщо се сетеше за себе си.

— Адски неправа си! — възмути се Карълайн и сепна Елин. — Ако не се погрижиш за себе си, няма да можеш да се грижиш за децата си. Трябва да си някак по-напориста. Фил ми е казвал, че си била едно от най-хубавите, едно от най-известните момичета в колежа. Беше толкова горд с теб. Казваше, че можеш да постигнеш всичко!

— Наистина ли? — невярващо попита Елин.

Колежът беше сякаш преди стотици години. През средновековието. Тя едва си го спомняше, едва си спомняше себе си на онази възраст.

— Наистина! — отсечено потвърди Карълайн.

Елин опита да се усмихне — неубедително. Онази Елин, за която говореше Карълайн, за днешната Елин беше чужда, беше момиче, което тя не си спомняше, не познаваше.

 

 

Беше отишла в Пенсилванския университет като слушател на различни курсове, за основна специалност бе записала вътрешна икономика, леко се закачи за френския, изкарваше от раз отлични оценки, работеше като келнерка в елегантна провинциална странноприемница и се готвеше за вълнуваща работа, като работата на леля си Сали — помощник-началник по хранителните провизии във фирма за превоз на товари.

Сали, по-малката сестра на майка й, съставяше менютата, помагаше в закупуването на огромни количества съставки за ястията и сякаш винаги се връщаше натоварена с подаръци от екзотични пристанища в Южна Африка, Европа, Карибието и Далечния изток. Сали, която носеше тежки златни обици и огърлици от големи цветни мъниста и която се смееше с цялото си тяло като се тресеше, докато от очите й не потичаха сълзи, беше кумирът на Елин, макар баща й винаги да бе наричал Сали празноглава.

Сали, която плащаше част от учебната такса на Елин, първа я бе окуражила да отиде в колежа, докато баща й заяви, че образованието е губивреме за едно момиче. Сали бе убедила Елин, че тя може да постигне всичко, на което се посвети. Имаше да се превземат светове и Елин цялата пламтеше, сигурна, че ще ги превземе — докато не срещна Фил.

Фил… красивият Фил, популярният Фил, магнетичният Фил. Фил, центърът на всеобщо внимание. Фил, който най-вероятно щеше да успее. Фил, мъжът мечта на всяко момиче, се бе влюбил в нея. И Елин беше изпълнена с чувство на огромно недоверие, че Големият мъж на университета Фил Дърбън бе привлечен от нея, срамежливата и свитата — дори всъщност да не е било така, тя бе почнала да се смята за такава през последните няколко години от брака им.

Не се смяташе за такава — и никой не я смяташе за такава — по онова време.

Защото по онова време, когато Фил беше най-популярният мъж в университета, Елин беше едно от най-популярните момичета всред първокурсниците. Нестандартно хубава, тя имаше лъскава медноцветна коса, която искреше на светлината, и онези екзотични котешки очи, с които изпъкваше. Списание „Мадмоазел“ я бе снимало с кашмирен пуловер и с бермудски шорти за годишния августовски брой, посветен на колежите, и тя дори получи писмо от една агенция за манекени на „Медисън авеню“, в което я питаха интересува ли се от кариера на модел. Не се интересуваше.

Такава заета, такава кипяща от амбиции, Елин имаше повече уговорени срещи, отколкото можеше да съвмести. Телефонът на тавана й звънеше за нея непрестанно. Пощенската й кутия беше препълнена с любовни бележчици и покани за срещи на момчета от и извън университета. Дневникът й беше натъпкан с паметни вещи: панделки за корсажи, ресторантски менюта, картички за танци, скъсани билети за мачове, бъркалки за коктейли от нощни клубове и романтични стихове, писани от нейни гаджета с поетични наклонности.

Както бе казал Фил през нощта, когато й направи предложение:

— Когато те открих, открих Някого.

Той така се гордееше с нея!

Какво се бе случило между тях през нощта, преди да загине Фил? През нощта, когато той я обвини, че не е истинска жена? Обвинение, което Елин дори не бе отрекла.

Какво се бе случило през десетте години на техния брак?

Какво бе направил с нея този брак?

Какво бе направил с нея Фил?

Защо бе пренаписала собствената си биография?

Защо се бе превърнала от Някого в Никого!

 

 

Горещниците не секваха.

През ранния септември Елин намали първоначалната цена на къщата от трийсет и осем на трийсет и четири. От трийсет и четири се позаинтересуваха по-малко хора, отколкото се бяха заинтересували от трийсет и осем. Огледвачите намаляха до тънка струйка. Посредниците, които в началото често звъняха, сега го правеха рядко. Къщата бе за продан от дълго време и посредниците, обезсърчени, съсредоточиха силите си върху по-нови продажби.

Точно преди Деня на труда^[1], посредникът, който приличаше на Фред Астер, се обади с предложение за двайсет и осем и посъветва Елин да приеме.

— Вероятно е последното предложение, което ще получите до пролетта — каза той. — Знам, че е голямо разочарование. Струваше ми се, че ще можем да се справим по-добре, много по-добре, но през есента продажбите вървят бавно, а зимата е мъртъв сезон.

Двайсет и осем хиляди. Беше съкрушително малко. И все пак двайсет и осем хиляди си бяха двайсет и осем хиляди. Щеше да има пари за Бренда и за Дани, ако тя… Внезапна, потресаваща мисъл за самоубийство й дойде наум и Елин я отблъсна изплашено.

Каза на посредника, че ще си помисли.

 

 

До средата на септември и последните долари от хиляда и петстотинте се стопиха, изхарчени за нови обувки и за нови дрехи, от които децата имаха нужда за училище. Карълайн зае пари на Елин. Елин прие. Нямаше избор. Беше така презаета със собствените си проблеми, че дори не се запита откъде Карълайн е взела толкова много пари.

Елин се пререгистрира във всички агенции за наемане на работна ръка, където я бяха прослушвали непосредствено след смъртта на Фил. Никой нямаше нищичко за нея. Тя пробва и в някои агенции, с които не бе пробвала преди. В петата прослушващият, който беше само няколко години по-възрастен от Елин — и изглеждаше на толкова — я пожали.

— Мисис Дърбън, нека бъда откровен с вас. Просто няма да намерите работа. Действителното положение на нещата е, че нямате никакъв опит. Нямате секретарски умения. Най-доброто, на което можете да се надявате, е черна работа с най-ниското почасово заплащане — сиреч законният минимум от долар на час. Действителното положение на нещата е, че ние — и дори другите агенции — сме затрупани от заявки на току-що завършили студенти по това време на годината. Те всички умират да работят и ще драпат всякак, за да получат служба. Те са млади, те са необвързани, те тръпнат да вложат всичко, което притежават в работата си. Вие сте вдовица, вие имате деца. Вашите отговорности са раздвоени. Вие не сте привлекателна за работодателите, които знаят, че децата се разболяват, майките се тревожат и работата им страда от това и че на децата им се случват случки и майките трябва да хукват от службата посред работния ден. Мисис Дърбън, бих искал да помогна. Повярвайте ми, бих искал. Но вие нямате какво да предложите.

Елин преглътна и кимна. Не каза нищо; нямаше какво да каже. „Нямате какво да предложите.“ Четири думи, които обобщаваха онова, което и сама чувстваше. „Нямате какво да предложите.“ Нито на работодател, нито на света, нито на децата си, нито на когото и да било или на каквото и да било.

Тя се качи на влака за Ню Роучел, съкрушена от още един провал в безкрайната върволица от провали, опустошена от безнадеждност и от безпомощност.

Автоматично, без да мисли, Елин взе Дани от Дърбънови. Качи се в колата, няма, покорна, каквато си беше, откак бе избягал Ървинг.

Тя окаяно се взираше през прозореца навън, тежко, обвиняващо присъствие.

Когато зави по „Догууд лейн“, ученическият автобус, подранил с няколко минути спрямо разписанието, тъкмо спираше и Бренда слезе. Елин намали и отвори вратата на колата. Бренда влезе.

— Здрасти, мамо — поздрави тя. — Как така не си вкъщи?

— Ходих до града — раздразнено изсумтя Елин. — Знаеш отлично, че щях да ходя до града да си търся работа.

— О! — нацупено отвърна Бренда. — Е, добре е, че си се върнала. Не обичам да те няма вкъщи, когато се връщам там.

„Още нещо, което не мога да правя както трябва“, помисли си Елин, но не каза нищо и Бренда, като Дани, изпадна в потиснато мълчание. На „Догууд лейн“ 76 Елин направи десен завой и навлезе в късия път. Тя се питаше с безразличие какво ли да прави с форда. Амортисьорите бяха скапани, спирачките заминаваха. Откъде ще вземе пари за ремонт? Още веднъж, и дори по-разтърсващо, наум неканена й дойде мисълта за самоубийство. „Ами ако…?“, запита се тя. Но преди да довърши мисълта си, Бренда изпищя:

— Гледай! Гледай!

Възклицанието се впи в разсеяния мозък на Елин и сепната, тя леко подскочи. А после премига. Не вярваше на това, което вижда. Направо не вярваше на очите си.

— Ървинг! Ървинг! — завика Дани като прекрачваше сестра си от нетърпение да слезе от колата.

Ървинг запраши през ливадата от шубрака дървета зад къщата.

— Ървинг! — изви Бренда като отвори вратата, преди Елин да бе спряла напълно.

Децата се изсипаха от колата и се нахвърлиха върху Ървинг, чиято опашка така бясно махаше, че цялата му задница се тресеше.

— Никога вече няма да те удрям! Никога! — закле се Бренда като го прегръщаше и целуваше. — Никога!

— Ървинг! — възкликна Елин, когато най-сетне слезе от колата. — Къде беше? Къде беше?

Ървинг се спусна към Елин като повлече децата със себе си и щом прегърна кучето и хлапетата, очите на Елин се препълниха със сълзи.

— О, боже мой! — продължи да възклицава Елин отново и отново и прегръщаше децата си силно, стискаше ги здраво, неспособна да повярва, че дори е могла да си помисли за самоубийство. От сега нататък, ако трябва, тримата ще се изстъпят против света!

 

 

— По дяволите! Писна ми да се съжалявам! — каза Елин на Карълайн на следващата сутрин. — Писна ми да ме пръждосват от работа, която, първо на първо, аз самата дори не искам. Писна ми да съм тъжна, нещастна, ревлива. И най-вече ми писна от самата мене!

— Добре! — каза Карълайн, а мекият й женствен глас беше учудващо отривист. — Време беше!

— Ще се грижа за децата си… и за себе си. Мислих над това, което ми каза. Някога наистина смятах, че мога да постигна всичко. Не знам какво ми стана. Станах по-боязлива, по-отпусната. Но с това е свършено! Бедата е, че не мога да намеря работа. Никъде! Да си добра домакиня, изглежда, не е добра препоръка за пазара на работна ръка — каза Елин като се опитваше да прочисти гласа си от умората.

— Да върви на майната си диренето на работа! — каза Карълайн. — Защо не вършиш онова, което вършиш най-добре? Ти си най-добрата готвачка на света. Всички го казват!

— Искаш да кажеш, да готвя на някой милионер? — несигурно попита Елин, неспособна да си го представи.

— Искам да кажа, да започнеш свой собствен бизнес — нетърпеливо издума Карълайн. — Да се захванеш с…

— Доставяне на храна! — Елин довърши изречението на Карълайн. — Харесва ми! Ще се захвана с доставка на храна! Как да го нарека? Знам. „А ла карт“. Ето как ще го нарека! — Елин не можеше да се спре, сякаш в нея бе бликнал сондаж. — О, Карълайн, каква прекрасна идея! Ти си гений! Какво щях да правя без теб?

— Да се бориш и да гладуваш — поласкано каза Карълайн и двете с Елин се разсмяха.

За първи път от много време насам Елин се смееше. От март… от смъртта на Фил. Беше най-хубавото чувство на света!