Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Self-Made Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
viki (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Рут Харис. Женско щастие

ИК „Компас“, Варна, 2008

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954-701-131-6

История

  1. — Добавяне

9.

— Делът на „Ол кем“ на германския пазар се е увеличил с четиринайсет на сто през последната година — каза на Бренда Сид Ърло.

Германската фирма, знаеше тя, бе силно желана, защото твърдата германска марка ставаше все по-ценна в състезанието с разядения от инфлацията долар. Извлечените от Германия печалби имаха сериозна тежест в годишния балансов отчет на „Ол кем“.

— Искаме да открием още един германски завод — продължи Сид. — В Мюнхен. Бихме искали ти да оглавиш работата по лабораторията. — Сид замълча и вби врат между раменете си като бик, готов да нападне. — Как ти звучи идеята?

— Интересно — отговори Бренда, която бе научила от Хайнрих Лебен колко важно е да не слага картите си на масата. — Можеш ли да ме осветлиш по тънкостите? Описание на работата, заплащане, титла, продължителност на престоя зад граница?

Сид й изложи нещата. Работата щеше да започне с уточняването на лабораторните операции — тя можеше да използва за модел съществуващата лаборатория във Франкфурт; заплатата щеше да е двадесет и седем хиляди и петстотин долара плюс премии; титлата щеше да е директор на лабораторните операции; продължителността на престоя зад граница ще е три месеца, след което ще има завръщане за три седмици в САЩ, като всички пътувания ще се плащат от „Ол кем“.

— Бих искала да ми дадеш време да поразмисля — каза Бренда делово, но отзивчиво. — Звучи много предизвикателно.

— Добре. Давам ти време. Това е важно решение — съгласи се Сид. — Важно за теб. Важно за нас. Ще трябва да се оправям сам-самичък без теб, Бренда.

Той вече я бе отпратил; по лицето й заиграха смесени чувства. Ако тя се справеше добре, той щеше да изглежда добър шеф. Щяха да я юркат на всяко голямо събрание на „Ол кем“, щеше да има добър облик пред журналистите; отделът за връзки с обществеността щеше да пожъне капитал от това; големите клечки щяха да се надуят; и Сид Ърло щеше да получи доверието им. Ако тя не се справеше добре, той щеше да опере пешкира. Управата се чувстваше като с примка на шията, задето й натрапваха жени; и макар да нямаше друг избор, освен да се съобразява с нормативните актове за равнопоставеност при наемането на работа, и да бе назначила три жени — две химички и квалифицирана висшистка по стопанско управление, по препоръки на Бренда — все пак управата не бе длъжна да харесва това положение на нещата. И не го харесваше.

Изводът беше, че Сид Ърло рискува с Бренда, защото знае, че тя ще се справи чудесно, направо чудесно. Досега тя се бе оказвала истинска победителка. Никога не се бе появявал и най-малкият знак, че тя е нещо друго, освен челната призьорка.

Бренда напусна кабинета на Сид съвсем наясно какво точно си мисли той. Тя беше на двайсет и осем. Ако приемеше предложението, не само щеше да е най-младият лабораторен шеф в цялата фирма, ами щеше да е и единствената жена на такъв пост. Това беше тъкмо онзи звезден миг в кариерата, за който тя и Тоуни си бяха мечтали, откак завършиха колежа.

Бренда се виждаше как обяздва течението и как избягва течението, как оглавява заседания около големи маси от розово дърво и диктува на работливи секретари, половината — жени, половината — мъже. И нямаше съмнение, че щеше да е първата, която да достигне трийсет преди трийсет!

Тя каза на Сид, че ще поеме работата. Не че у него — или у нея — някога е имало каквото и да било истинско съмнение. И тя започна да подготвя своята помощничка — Даян Уайър, химичка, чиято кариера тя попечителстваше, откакто за първи път срещна Даян в „Радклиф“, когато обхождаше университетите за „Мед Лабз“ — да приеме нейната работа.

И все пак, все пак

Сега, когато й бяха предложени всички изкушения на тепсия, тя се оказа с раздвоено аз, което я изненада. Половината от нея искаше да отиде и да грабне плячката; другата половина се отдръпваше като от невзривена бомба.

 

 

— Сега, когато почти имам онова, което винаги съм искала, какво да правя? Все още има време. Все още мога да се откажа. Ще кажа, че съм променила решението си — сподели тя с Тоуни.

Тоуни бе дошла в Бостън за почивните дни. Тък беше в Хюстън, където един петролен клиент бе ангажиран в дело за двеста и петдесет милиона долара върху правата за сондажи в пояса отвъд централна Невада. Тоуни, която обикновено бе бърза, този път се помая за миг.

— Преди две години бих казала: Вкопчвай се! Дори преди година. Но сега… не знам какво да ти кажа. Зависи. Как се чувства Джеф?

— Той казва, че би трябвало да сторя онова, което ще ме направи щастлива — изрече Бренда като осъзнаваше, че част от нея се дразнеше от това, че Джеф не е по-взискателен, по-собственически настроен спрямо нея, но осъзнаваше същевременно и това, че нейното раздразнение беше неразумно: в края на краищата тя и Джеф се бяха оженили с разбирането, че всеки от тях ще има максимум свобода; сега свободата, за която тя бе настоявала, започваше да се усеща като твърде много свобода. — Бедата е — продължи тя, — че се нуждая от него и от работата си, за да съм щастлива. Ако отида в Мюнхен, няма да мога да съм с него. Де да можеше Джеф да се премести при мен! Но не си струва за три месеца. Освен това той има лиценз да практикува тук, не в Германия. Какво ще прави там? Ще е помощник в лабораторията? Не мога да искам от него това.

Бренда леко повдигна рамене: жест на безотрадност, на безизходност. Тя искаше работата. Но искаше и Джеф.

— Тък иска да спра да пътувам — довери Тоуни; говореше с печал, с мекота, която бе нещо ново за нея. — Казва, че съм на път толкова много време, че може пак да си остане ерген. Казва, че сме се опознавали по-лесно, когато живеехме заедно. Припомних му, че когато живеехме заедно, аз бях книжен плъх, който събираше цифри. Сега съм водеща изследователка, специалист по високотехнологичните фирми. Повечето от които, за зла участ, са по Западното крайбрежие. Изкарвам колкото Тък и харча повечето си пари за междуградски телефонни разговори с него. — Тоуни се засмя, но това не беше щастлив смях или горчив смях; тя бе минала от лесния отклик на огорчението към витиеватостта на иронията. — Ето сега аз съм вкъщи, а той е в Хюстън. Когато се случи да сме в един и същи град по едно и също време, сме щастливи. За беда не толкова често сме в един и същи град.

Тоуни замълча. Изглеждаше като че ще продължи, и после видимо промени намерението си и не каза това, което се бе наканила да каже.

— Наред ли е всичко… с вас двамата? — попита Бренда; тя се питаше какво ли се бе наканила да каже Тоуни.

— Не, не съвсем — призна Тоуни. — Тък иска да напусна работа и да си намеря нещо, което не изисква толкова много командировки. Но аз работих много, много здраво и заложих на страхотно кофти жребий, за да стигна дотам, където съм. Нямам намерение да се отказвам. — Тоуни протегна опипом ръка. — Бренда, просто не знам какво да ти кажа. Само мога да ти разказвам за нас. За Тък и мен. Връзката ни разцъфтява и пропада в пряка зависимост от времето, което прекарваме заедно. Когато сме заедно, е чудесно, когато сме разделени, не е толкова чудесно. И не че се караме. По-неуловимо е. Сякаш сме различни хора. Понеже твърде много се е случило, откакто сме се видели за последен път. Аз напускам Ню Йорк с едно настроение, а се връщам с друго заради онова, което ми се е случило в Сан Бернардино или в Лос Анджелис. През това време Тък е имал огромна плетеница от проблеми. Трябват ни три дена, за да си влезем под кожите, а дотогава обикновено някой от нас пак трябва да отива някъде… — проточи Тоуни.

Бренда въздъхна; искаше нещата да са по-прости, да са така, както по времето, когато съпрузите ходеха на работа, а жените си стояха вкъщи и всеки знаеше какво се очаква от него.

— Какво казва майка ти? — попита Тоуни.

— Не съм й казвала за предложението. И със сигурност не съм й казвала колко объркана се чувствам. Тя ще каже само: Нали ти казах. И, знаеш ли, Тоуни, ще е права — призна Бренда. — Ако баща ми беше жив, щях да поговоря с него. Той щеше да ми каже какво да правя.

— Хайде, Бренда! Говориш като осемгодишна. Не като двайсет и осем годишна.

— Не ми напомняй! — изохка Бренда и Тоуни се наведе, когато Бренда хвърли по нея една памучна възглавничка от дивана.

Когато Тоуни си отиде, Бренда все още не бе решила какво да прави и се люшкаше между едното и другото, като желаеше за първи път, откак се помнеше, някой да й каже какво да стори. Щеше да му е признателна.

У нея бе останало също толкова тежко чувство и относно Тоуни. Тоуни се бе наканила да й каже нещо — нещо важно — и в последния миг не го бе казала. Бренда се питаше какво ли ще да е било.

 

 

Накрая, разбира се, Бренда реши да поеме работата.

— Как мога да се откажа от такова нещо? — попита тя Джеф. — За това съм се трудила!

Когато Бренда се качи на самолета, тя се извърна и помаха на Джеф. Ослепителната й усмивка и искрящите й синьо-зелени очи прикриваха раздираната й на две душа.

 

 

Трите месеца се проточиха до осем месеца. Бренда работи в Мюнхен по-здраво откогато и да било, като се справяше с езиковите трудности, с културните различия и с десетте хиляди подробности, които съпътстват инсталирането на една ултрасложна изпитателна лаборатория.

Тя работеше по генерален план от „Ол кем“ за проект на лаборатория като използваше модификациите, направени във Франкфурт, за да го пригоди към германското законодателство и към германските правилници. Надзираваше поръчването и инсталирането на бунзенови горелки, центрофуги, стерилни места за изпитвания; инфрачервеното фотографско обзавеждане, електронните микроскопи и вкарването и складирането на хардуер и софтуер за вътрешнолабораторните компютърни системи, свързани със световните мрежи; системите на „Ол кем“, разполагането на баните с душове и на местата за преобличане; складовете под ключ, изпитателните зони с ограничен достъп и с публичен достъп. Отговаряше за съоръжения на стойност пет милиона долара и през цялото време си спомняше месеците, когато майка й надзираваше строежа на новата кухня в Ню Роучел. Процедурите, проблемите, мъчнотиите бяха същите — само че в многократно по-голям мащаб. Тя успя, както бе успявала и при Хайнрих Лебен, навреме и в рамките на бюджета. Излизаше, както се надяваше Сид Ърло, че е родена победителка.

Сид Ърло беше щастлив с напредването на работата. Щастлива беше и Бренда — когато бе на работа. Когато се прибереше вкъщи нощем, в апартамента на „Ол кем“ на „Кирхещрасе“, тя беше сама. И самотна.

И когато се върна в Бостън за дълго отлаганата си триседмична ваканция на Коледа, от начина, по който я прегърна, но не я целуна, от начина, по който очите му избягваха нейните, Бренда схвана — още преди Джеф да произнесе думите — че той има интимна връзка.

— Никога не съм и помислял, че дори да живеех милион години, бих направил такова нещо — отрони той; изглеждаше жалък, наранен и гневен, и виновен. — Не съм щастлив. Чувствам се ужасно през цялото време. — Той едва не заплака.

— О, Джеф! — въздъхна Бренда. — Не ми харесва. Ненавиждам това. Но го разбирам.

Тя не му каза — и нямаше да му каже — че от време на време спеше с някого в Мюнхен. Нямаше нищо общо — нямаше много общо — със секса. Да легне с някого, беше като Банд-Ейд[1] за нейния разкъсан живот, и след това Бренда се чувстваше по-зле, отколкото преди.

— Какво ще стане сега? — попита тя.

Джеф не знаеше. Нямаше отговор.

Имаше ли го някой?

 

 

През седмицата между Коледата и Нова година Елин я попита дали всичко между нея и Джеф е наред. За миг Бренда бе изкушена да излъже. А после реши да не го прави.

— Джеф си има интимна приятелка — каза тя. — Започнало се е, когато бях в Германия.

— Съжалявам — нежно отрони Елин, с тон, по-съчувствен, отколкото Бренда смяташе, че заслужава. — Съжалявам за Джеф. Съжалявам за теб.

— Бях сигурна, че ще кажеш: Нали ти казах — промълви Бренда. — Ти ме предупреди, че да имам добра кариера и щастлив брак едновременно, няма да е лесно. Но аз смятах, че по-добре ги разбирам тези неща.

— И аз смятах, че разбирам нещата по-добре от родителите си — призна Елин като осъзнаваше колко разкъсвана отвътре е Бренда, ако се съдеше по умореното й бледо лице, по тъжните й, наранени очи. — Ако искаш да се върнеш на работа в Щатите, може да работиш за „А ла карт“. Сега, като откупихме Тамара, сме много натоварени. И ако сделката с „Кичън уъркс“ стане, наистина ще ни трябва повече помощ — додаде Елин. — Спомняш ли си как мечтаехме да работим заедно, когато беше малка и ми помагаше след училище? Елин и дъщеря.

Бренда кимна. Струваше й се преди векове.

— Но аз съм химичка! Аз съм изпълнителен директор в многонационална корпорация.

— Сега е твоят връх — преведе мисълта й Елин. — И не искаш да падаш на по-ниско било.

Бренда не отговори. Нямаше защо.

 

 

— Обичам те, Бренда — каза Джеф през нощта, преди Бренда да отлети отново за Мюнхен. — Обичам те и искам да съм женен за теб, но не се получава. Ти — на един континент, аз — на друг…

Джеф бе осъзнал, че макар майка му да го бе възпитала да уважава жените, които работят извън дома, самата тя винаги си бе вкъщи и че той винаги, несъзнателно, е очаквал работещата му жена да е някак тук, пералнята да е натъпкана, вечерята да е във фурната.

— Искаш ли развод? — запита Бренда, уплашена не защото тя искаше развод, а защото чувстваше, че трябва да предостави избора на Джеф.

— Не — каза Джеф като й даде уверението, което тя желаеше, — но и не искам да живея така.

— Какво да направим? — попита Бренда — въпрос, за който нямаше друг отговор, освен сълзи и, целите в сълзи, те се любиха и се вкопчиха един в другиго, оголени емоционално.

И когато се целуваха за сбогом те плачеха.

Щом седна на мястото си в първа класа, Бренда помаха на стюарда за шампанско и се попита какво прави с живота си.

Беше почти на двайсет и девет — омъжена и сама. Успяваща и живееща в чуждестранен град във фирмен апартамент, мебелиран от непознат. Заработваше повече пари от съпруга си и това не й даваше нищо, освен презокеански телефонни обаждания и скъпи дрехи, които криеше под лабораторната престилка. Тя вече преваляше с премиите от шест хиляди долара трийсетте хиляди тази година и когато го заяви на Тоуни, Тоуни й каза:

— Аз ги направих миналата година. Дори не си дадох труда да ти го кажа. Вече не изглежда толкова важно…

Скъпият обяд, за който се шегуваха от толкова отдавна, сега изглеждаше като тъжна шега. За Бренда всичко се сгромолясваше и когато Тоуни й предложи да вложи премията й от шест хиляди долара в „малка компания за силиконови чипове, която наглеждам“, Бренда се съгласи.

— Чудесно — каза тя. — Вярваш или не, но не ми се купува каквото и да било.

И Бренда се чудеше какво я очаква в бъдеще. Тя не искаше повече места в първа класа и шампанско на десет хиляди метра височина или каквито и да било случайни връзки с мъже, които харесваше едва колкото да легне с тях. Беше се местила на различни служби, с различни титли, с по-високи заплати, които още на другия ден й изглеждаха все тия.

Но как да стигне до края? Като сидърловците и хайнрих-лебеновците от този свят? Те гледаха през рамо, тъпчеха трупове и си пазеха задниците за следващото повишение, за по-големия кабинет, за по-добрата титла. За какво? За кого? И защо? Никога ли нямаше да се размине с облика си на Бренда-победителката? С Бренда, която оправя нещата навреме и под отпуснатия бюджет? С Бренда, която имаше само отлични оценки?

Не беше типично за Бренда да се самоизяжда, да се рови в себе си, но докато самолетът пресичаше Атлантика, тя се чудеше какво прави с живота си и защо успехът в един мъжки свят и според мъжките правила и определения не я ощастливяваше. През главата й претърча мисълта, че се усеща ялова.

Веднага щом кацна самолетът, дори преди да е минала през митницата, Бренда се обади в Бостън:

— Ако ме помолят да се върна в Мюнхен, ще поставя въпроса за преместването си — каза тя на Джеф. — Искам да съм с теб.

 

 

— „Емеси анд Суан Ко“, „Макс Кор и Шоп Ко.“, търговските центрове са заминали на юг — каза Мел Фактър на Джоана на среща в неговия кабинет. — На Бахамските острови по-точно. Те вече не съществуват под предишните си имена.

— Тогава ще водим дело под сегашните им имена — заяви Джоана, която не разбираше къде е проблемът.

— Не знаем сегашните им имена — обясни Мел. — След като компаниите са веднъж прехвърлени на Бахамите, те са регистрирани на имената на бахамски банки, а банковата тайна на Бахамите е толкова строга, колкото и банковата тайна в Швейцария. Няма да ни кажат новите имена на компаниите.

— Не можем ли да ги принудим?

— Не можем да принудим шефовете на банките да нарушат законите на собствената си страна — каза Мел.

— Добре, ами имуществата? — попита Джоана като се чудеше колко ли трябва да му е струвало на Макс да препрати компаниите си на юг; обзалагаше се — много; навярно толкова, колкото тя се домогваше да получи; не парите притесняваха Макс, осъзна тя, а че той не иска тя да получи парите. — Те не може да са натоварени на кораби за Бахамските острови!

— Не — отвърна Мел. — Но те вече не са регистрирани на името на мистър Суан. Доколкото можем да определим, те са сложени под имена на избраници.

— И какво означава това? — запита Джоана, макар че си имаше много добра представа.

— Означава, че те вече не са законна собственост на мистър Суан.

— А това значи, че по случайност бившата жена на мистър Суан не може да има претенции върху тях?

Мел кимна. Учтивото, равнодушно изражение на лицето му никога не се променяше. Никога. Сигурно с такова лице се и чука, помисли си Джоана.

— А посредническите къщи за недвижима собственост? Предполагам, и те за изчезнали? — подпита Джоана. — Къде са заминали, на север или на юг?

— Е — измърмори Мел, — доколкото можем да открием, в настоящия момент са в Андора. Транзитно…

— Значи късметът ми е говнян?

— В съдебната зала няма да го формулират така — каза Мел, — но това сумира горе-долу нещата.

— Значи, ако съм умна, ще грабна петстотинте хилядарки?

— Ако все още ти ги предлагат — отвърна Мел.

Джоана се запита дали юмрук в зъбите няма да промени учтивото му изражение.

— Искаш да кажеш, че този негодник опитва да се изплъзне от предложението си?

— Негово право е — смотолеви Мел. — Мистър Суан е труден човек.

— И мисис Суан — наблегна Джоана — е трудна дама.

Мел не се и съмняваше. Той си мислеше, че ако някога се ожени за такава, ще я чука, докато стане виолетова и не започне да моли за милост. Но разбира се, изражението му си остана учтиво и равнодушно.

— Като няма — няма — отрони Мел; Макс Суан не беше единственият богат мъж, замесен в бракоразводно дело, който правеше този номер; всъщност Мел бе дирижирал номера сам, когато бе представлявал съпрузите; той бе казал на Джоана да вземе парите в брой. — Май мистър Суан ни надхитри.

— Никой не може да ме надхитри — каза Джоана.

— Какво смяташ да правиш? — попита Мел като си мислеше, че тя би трябвало да се вкопчи в петстотинте хиляди; голям пай от които щеше да е неговият хонорар.

За първи път Джоана нямаше отговор. Или поне не на мига. Беше убедена, че нещо ще й хрумне. Винаги й хрумваше. Просто нямаше да остави Макс да я изиграе така, както майка й я бе изиграла, така, както я бяха изиграли братята й.

 

 

Сид Ърло каза на Бренда две думи:

— Забрави го!

Тези думи бяха последвани от стотици други думи. Думи за проклетите жени, за безотговорните жени, за капризните жени. Думи за това, как той си е сложил главата в торбата пред висшата управа като е предложил нея за работата, и че няма да се върне при тях да им каже, че тя иска да напусне.

— Ти искаше работата. Ти скочи в работата. Ти се труди за нея — каза той, сякаш ехо на собствените й думи към Джеф. — И сега имаш работата. Дръж се за работата! Изтърпи я, докато аз не ти кажа нещо друго!

В гласа му по презатлантическия кабел фучаха разпаленост и бяс.

По някое време на пазарлъка той я попита защо така или иначе тя иска преместване обратно в Щатите, след всичкото време и всичките усилия, които бе вложила по-напред, за да получи работата. Бренда направи фаталната грешка да му каже истината:

— Правя го, за да спася брака си.

— Никой мъж никога не би казал подобно нещо! Никой мъж не би го и помислил! А вие, негоднички, се чудите защо високите постове са затворени за вас!

Виковете му се превърнаха в безсловесно кряскане и той хлопна слушалката на телефона и остави отсамния край на линията да вибрира, преди Бренда да има възможност да събере мислите си и да го обвини, че има избухлив нрав, за който мъжете се кълняха, че е присъщ само на истерични жени пред мензис.

Може би Сид е прав, си каза Бренда. Може би никой мъж няма да постави на първо място брака си, но тя не беше мъж. Освен това за мъжете този проблем просто не съществуваше. Техните съпруги ги придружаваха при преместване зад граница — фирмата дори плащаше пътните им и преместването им в нов дом, като им помагаше да си намерят апартаменти и да си устроят домакинството. Но Бренда не можеше да помоли Джеф за такова нещо, не можеше да го очаква от него. Той имаше лиценз да практикува в Съединените щати, не в Германия. Честно ли щеше да е да иска от него да зареже своята кариера заради нейната? Не. А жените все пак, без да мислят, следваха своите мъже навсякъде, винаги. Но жените нямаха кариери, каквито имаха мъжете. Жените нямаха, но Бренда имаше. Какъв беше отговорът?

Тя лежеше и мислите й се въртяха в затворен кръг. Без да намират отговор. Само повече въпроси, защото когато Бренда бе казала на Сид Ърло, че иска да я преместят, за да спаси брака си, тя бе изрекла само част от истината. Останалата част от истината беше, че тя е вече на двайсет и девет. Трийсетте все й изглеждаха невъзможни, извънземна фикция, нещо, което се случва само на другите. Изведнъж трийсетте започнаха да изглеждат не само възможни, но и реални.

Бренда забеляза, че ако се погледне в огледалата при определена светлина откъм юг, зърва наченките на бръчки около ъгълчетата на очите си и скоби между носа и устата си — черти, които един ден ще са така отчетливи, както у майка й. И тя забеляза, че тук-там, от време на време, около слепоочията й израстваха сиви косми. Макар да ги скубеше, тя не можеше да отскубне спомена за тяхното съществуване.

Бренда вече не можеше да мисли за себе си като за момиче, чийто живот лежи пред нея като безкраен път. Беше време да се замисли за себе си като за жена. Тя искаше да има семейство. Желанието й да има деца се превръщаше в глад, ненаситен колкото и гладът за храна, за въздух, за дишане.

Тя осъзна, че времето за по-късно бе свършило.

По-късно беше сега.

 

 

Бренда се върна в Мюнхен и остана, докато лабораторията бъде инсталирана и започне да работи. В добавка към споразумението тя получи шест хиляди долара премия и помоли Тоуни да ги вложи на нейно име като си мислеше, че парите ще са спестяване за детето, което така отчаяно желаеше.

Когато се върна в службата си в Питсбърг, Сид Ърло сякаш бе забравил пристъпа си. Целият пламенно делови, целият бащински покровителствен, той й каза, че „Ол кем“ имат големи планове за нея, планове, които включваха проектирана нова лаборатория в Сао Пауло. Той я похвали за бившата й помощничка Даян Уайър, която работеше отлично на предишния пост на Бренда като директор на лабораторното отделение; и й каза, че преди да бъдат доогладени плановете за Бразилия, „Ол кем“ иска да я изпрати на обиколка по щатските и канадските си филиали да им оправи недъзите. Той й представи тази възможност, сякаш й предлагаше каскет с диаманти, дълго лелеяна и преследвана награда.

— На никоя жена не е давана такава задача — додаде Сид като се ухили царствено. — Ти ще изпъкнеш в „Ол кем“, Бренда. Ще изпъкнеш!

Още диаманти.

Бренда покорно ходи до Синсинати и Финикс, до Атланта и Торонто, до Споукейн и Отава. За всички почивни дни, независимо къде се намираше, тя летеше до вкъщи в Бостън, за да е с Джеф.

 

 

— Изглеждаш фантастично! — произнесе Тоуни докато нагъваха катми с аспержи, които Бренда бе направила за обяд през една дъждовна неделя седем месеца по-късно. — Никога не съм те виждала толкова хубава. Каква е рецептата? Някаква тайна формула, която си забъркала в твоята лаборатория?

— Бременна съм — отрони Бренда и за първи път, откак познаваше Бренда, Тоуни видя и чу в гласа на приятелката си свенлива гордост.

— Ще го раждаш ли?

— Тоуни, ще се опълча против цялата армия на Цезар, но ще го родя! — потвърди Бренда.

— Ами работата ти? — попита Тоуни.

— За Бразилия и дума не може да става! — отсече Бренда. — Ще трябва да се подчиня на политиката на „Ол кем“ по отношение на майчинството и да напусна. Още не съм казала и дума в службата. — Сетне Бренда откликна на първия въпрос на Тоуни: — Тоуни, какво те кара да ме питаш дали ще го родя?

Тоуни сведе поглед като избягваше очите на Бренда:

— Почти ти го казах, преди да тръгнеш за Мюнхен, Бренда. Бях бременна…

— И?

Изведнъж ореховото масло в салатата — обикновено, сипвано с широки пръсти от Бренда — й се стори отвратително тежко, с непоносим вкус и състав.

— Имах аборт — промълви Тоуни. — Бях в Сан Франциско да търся производител на силиконови чипове. Прекарах цяла седмица в завода им извън града и след заседанието в петък се записах в една дискретна клиника на „Телеграф хил“.

— Знае ли Тък?

Тоуни поклати глава:

— Не — отвърна тя. — Това, което знае, е, че на събранието за полугодието в „Едър анд Стърн“ ще ме правят съдружник.

— Съжаляваш ли… за това, което си направила? — попита Бренда.

— Още не знам — призна си Тоуни. — Знам само, че съм развълнувана, задето ще ставам съдружник — допълни тя и се усмихна.

Бренда отвори бутилка шампанско и те пиха.

За първото бебе на Бренда и за петдесетте преди четиридесет.

Бележки

[1] Банд-Ейд — благотворителна акция през 1984 г. на поппевеца Боб Гелдоф за запис на песента „Do They Know It’s Christmas?“ (Знаят ли те, че е Коледа?), приходите от чиито продажби бяха за гладуващите в Етиопия; последваха и концертите Лайв-Ейд. — Б.пр.