Рут Харис
Женско щастие (26)

1.

Всички хубави неща, които се бяха случили на Бренда, се бяха изписали върху лицето й, когато напускаше подиума с випуск 1970-а.

След осем години с пълни шестици в средното училище, последвани от четири години със същото постижение в колежа, тя имаше разкошни предложения за работа от водещи фармацевтични фирми. Имаше любовна връзка с Джеф Мъсър, младия офталмолог, когото бе срещнала, докато работеше през лятото в Провидънс — мъжа, за когото се канеше да се омъжи. За разлика от жените от поколението на майка й, които трябваше да избират между брака и кариерата, Бренда, като останалите жени от нейното поколение, смяташе за сигурно, че ще има всичко.

Лъчиста, развълнувана, усмихната, Бренда стоеше отстрани на подиума и трескаво се оглеждаше за майка си всред публиката; зърна я и й помаха. С ушити габардинени одежди-за-надежди и с красиво напасната тъмночервена копринена блуза, Елин приличаше на жената, която всяко момиче от курса на Бренда би искало да бъде. Докато приемаше целувки и прегръдки за поздрав, Бренда си проправи път през множеството към майка си.

— Поздравления! — рече Елин като прегърна и целуна Бренда. — И научната награда „Колкът“! Не си ли чудесна! Направо чудесна!

Бренда се изчерви от удоволствие и се усмихна гордо; лицето й бе белязано от лъщящи, слънчеви целувки с червило.

— Не чак толкова чудесна — стеснително промълви Бренда.

— Не бъди толкова скромна! Ти се справи! — прекъсна я горда Елин; тя извади плика с акции от чантата си и го подаде на Бренда. — Имам нещо за теб, Бренда. Подарък…

Бренда разкъса плика и Елин за секунда си спомни как със същата нетърпелива радост тя бе отворила и комплекта за химически опити на Фил. Бренда погледна акциите, схвана какво е това и какво означава, и сълзи заискриха в очите й:

— О, мамо! Не знам какво да кажа! — Акциите представляваха почти един живот работа и борба. — Не знам как да ти се отблагодаря достатъчно… или да ти кажа какво означава това за мен.

— Ти току-що го направи — отрони Елин с усмихващи се устни и замъглени очи. — Ще дам и на Дани двайсет и пет дяла, когато той се дипломира. Бих искала един ден вие двамата да се заемете с „А ла карт“.

 

 

Малко по-късно, на път за празничния и тържествен обяд с Дани, с Джеф и с най-добрата приятелка на Бренда Тоуни Рийс и нейните родители, Елин попита Бренда кое от трите предложения за работа е избрала.

— Четири предложения за работа — поправи я Бренда и очите й светнаха; четвъртото предложение бе дошло през тази седмица.

— Четири!

— Четири — потвърди Бренда.

През цялата пролет фирмени вербувачи се ослушваха из района на университета, да уловят най-добрите студенти. Бренда, с отличните й оценки и със специализацията си по химия, беше най-целената мишена. Само отлични оценки, научна специализация… и при това — жена! Бренда беше момиче-мечта за всяка компания през епохата на равноправното наемане на работна ръка.

— И според най-лошото — продължи тя — бих могла да получавам тринайсет хиляди и петстотин долара.

— Най-лошото! — Елин едва можеше да проумее това.

Тринайсет хиляди и петстотин долара бяха повече, отколкото бащата на Елин бе заработвал през коя да е година от своя живот. Беше почти толкова, колкото бащата на Бренда бе изкарвал през последната година от живота си, а на Елин й бяха потрябвали десет години, поне да се доближи до тази цифра. Беше със сигурност повече, отколкото Елин би могла да й предложи, за да започне работа в „А ла карт“, и Елин знаеше, че това е една от причините Бренда да иска да работи в света навън — най-малкото да започне своя кариера. И беше повече, отколкото Джеф щеше да изкарва.

— И — продължи Бренда, неспособна да потисне гордостта си от последния успех през своя успешен млад живот — да не вземете да повярвате, че ще приема най-лошото предложение! Ще приема най-доброто: младши научен сътрудник. Плащат петнайсет хиляди на година. „Мед Лабз“ е името на компанията, а главната им кантора е в Бостън. Джеф и аз използвахме подаръците си от теб и от неговите родители около дипломирането, за да си наемем градински апартамент в Нютън. Жилище.

Джеф беше възпитан и човеколюбив млад мъж, продукт на шейсетте, който бе сторил едно от малкото неща, които един доктор би направил, без да очаква отплата: беше отишъл в общественото здравеопазване. Работеше в клиника в Роксбъри. Заплатата, която му плащаше федералното правителство, беше единайсет хиляди долара годишно.

— Ще печелиш повече от Джеф — каза Елин като запази интонацията си предпазливо неутрална; тя имаше съмнения по отношение на млади хора, които се готвят да спасяват света, особено когато жените им ще плащат повечето от сметките. — Няма ли да е проблем?

— Не — отсече Бренда с цялата убеденост на своите двайсет години. — Съвсем не. Много от момичетата в моя курс заработват толкова, колкото — или повече от — момчетата.

Елин повдигна вежди и не каза нищо.

Фил бе очаквал тя да напусне колежа и почасовата си работа, когато се ожениха, и Елин го бе послушала, без да се замисля и за миг. Тя се опита да си представи как би реагирал Фил, ако тя печелеше колкото него, да не говорим за повече. Опита се, но не успя.

 

 

— Трийсет преди трийсет!

Това беше техният девиз.

Трийсет хиляди долара заплата годишно, преди да навършат трийсет, обещаха си Бренда и Тоуни, като само близнаха пържолите си.

След като първата работа на Бренда след завършването на „Браун“ в „Мед Лабз“ й осигуряваше петнайсет хиляди на година, а първата работа на Тоуни в „Едър анд Стърн“ като пазарен аналитик също й носеше петнайсет хиляди, единствената същинска дилема сякаш беше: кой ще го постигне пръв? Ето за това те се бяха обзаложили: загубилият дължеше на победителя обяд във „Фор сийзънс“.

— Започни да пестиш пари! — наежи се Тоуни.

— Не, по дяволите! — отвърна Бренда. — Вече се мъча над въпроса какво да си поръчам.

И така, две представителки на първото еманципирано поколение жени, които сякаш имаха всичко — Бренда, с нейните отлични оценки и научна степен, и Тоуни, с нейната нова-новеничка диплома по стопанско управление — тръгваха към света облечени и подготвени за успеха: Бренда — към Бостън, Тоуни — към Ню Йорк.

Бренда и Джеф се ожениха през седмицата след дипломирането от „Браун“. Елин им направи трапеза — по тяхно желание, само с естествени продукти — а медения си месец прекараха през почивните дни в Грийн маунтинс, Върмонт. Те решиха — взаимно, както смятаха да решават всичко — че Бренда няма да се откаже от моминското си име. Пощенската кутия в градинския им апартамент, еднакво отдалечен от лъскавите кантори на „Мед Лабз“ в покрайнините на Лоуъл и от Роксбърийската обществена клиника, където работеше Джеф, имаше табелка Дърбън-Мъсър.

Тоуни и нейният приятел Тъкър Бърнс, адвокат, живееха в малък, убийствено скъп апартамент в блок без асансьор в чистилището между СоХо^[1] и Гринидж вилидж. Родителите на Тоуни бяха кисели (както Тоуни се изразяваше), защото тя и Тъкър не бяха женени.

— Мислиш ли, че всъщност ни подкупваха тази седмица? — попита Тоуни Бренда. — Казаха, че ще ни купят собствен кът, ако се оженим!

— Моята майка ме подкупваше да не се омъжвам! — каза Бренда. — Буквално тази зима тя ми предложи да ме изпрати на следдипломна квалификация, ако не се омъжа.

Бренда и Тоуни се разсмяха. Родители!

 

 

Бренда беше една от най-ухажваните, една от най-отвоюваните жени, завършили през 1970 година. С нейните четири сладки предложения за работа, най-големият й проблем беше кое да избере.

Тя бе избрала „Мед Лабз“, защото „Мед Лабз“ беше бързо напредваща компания с малък, но впечатляващ списък от изделия — малко рецептурни, малко собствени лекарства.

И понеже „Мед Лабз“ беше на предния фронт в разработването на диетично лекарство към което човек не се пристрастява, без значими странични въздействия, а дипломната работа на Бренда беше върху причиняващия затлъстяване об-об хромозом.

И понеже вербувачът, който я бе завел на обяд, бе наблегнал на това, че в „Мед Лабз“ няма ограничения докъде може да се издигне една жена; той гордо изтъкна факта, че в управителния съвет има жена.

И понеже канторите на „Мед Лабз“ бяха близо до Бостън, където Джеф вече работеше.

И понеже „Мед Лабз“ беше голямо акционерно дружество. То предлагаше безопасност, сигурност, стабилност и възможност за бляскава кариера.

И, накрая, понеже Бренда си бе обещала твърдо да не прави онова, което бе правила майка й — да върти свой бизнес: твърде много главоболия, твърде много тегоби.

 

 

Шефът на Бренда, Хайнрих Лебен, си поговори накратко с нея през първия ден.

— Тук ще си добре, Бренда — каза й Хайнрих. — Само не бъди много нетърпелива.

Родом от Берлин, химик-изследовател, Хайнрих Лебен бе задължен да одобри наемането на Бренда. Той се бе впечатлил от научната награда „Колкът“, която тя бе извоювала през последната година, от счупването на всички рекорди с нейното пълно отличие и от факта, че управата го подлагаше на натиск да назначава жени. Беше дребен къдрав мъж — тенисист — който пушеше лула, защото човек не вдишва дима от лулата и защото му харесваше да си има нещо в устата.

Бренда се усмихна.

— Търпеливостта не е всред моите достойнства — каза тя; даваше си сметка, че носи своята амбиция като сигнален огън. — Макар че вие ще спечелите дивиденти от моята нетърпеливост. Ще работя два пъти по-усилно от когото и да било.

— Един ден без съмнение ще бъдеш мой шеф — каза Хайнрих като подръпваше от лулата си. — Не се съмнявам.

Бренда не чу снизходителността в гласа му: акцентът му я разми; това, че той никога не слагаше всичките си карти на масата я разми; фактът, че Бренда бе израсла без баща, който да й каже, че работата не е училище и шефовете не са учители, бе причината тя да я пропусне.

Методът на „Мед Лабз“ да овладее затлъстяването не беше основан върху ограниченото поглъщане на калории чрез потискане на апетита, а върху предотвратяване на насищането с калории, след като са вече погълнати. На Бренда бе наредено да работи върху лекарство, което би се размазвало по вътрешностите и по този начин би намалявало абсорбирането на калории. Повечето от висококалоричния товар просто щеше да се изхвърли с изпражненията.

За Бренда „Мед Лабз“ беше точно като лабораторните упражнения в „Кем 35“ в „Браун“, само дето тук й даваха страхотна заплата и работеше в ултрамодерна лаборатория, зад гърба си — с ресурсите на компания, която разполага с милиони долари. Подтиквана от мечтата да бъде първата, направила пробивното откритие, което ще извади на пазара лекарството на „Мед Лабз“ за овладяване на напълняването, сутрин Бренда нямаше търпение да стане и да отиде на работа.

— Трийсет преди трийсет ли? — рече тя на Джеф една сутрин. — Който пръв се появи на пазара с безопасно, ефикасно лекарство, което да ограничава затлъстяването, ще спечели милиони. С една дума, „Мед Лабз“ ще ми дадат всичко, което поискам. Всичко!

И тя се втурваше на работа, пламнала от амбиция.

 

 

И Елин беше пламнала от амбиция. Тя изпрати своите изчисления за откриването на Зимната изложба на антики и се впусна в претоварения летен сезон. Приемаше всичко, което й се изпречваше на пътя: пикници и забави около басейни; годежни празненства и сватби; рождени дни, бар мицва и кръщенета. Работата й с колективни клиенти, която никога не бе изоставяла, продължи да се разраства. Тя обслужваше журналистически срещи, събирания на търгове, филиални и коктейлни тържества, пазарни конференции, сесии на мозъчни тръстове и шефски обяди. Отново с добрите препоръки на Райнхарт Естес, тя захранваше всички прояви на Швейцарския търговски съвет, на който Райнхарт беше президент, а също — всички негови изяви, свързани с много успешните му кампании по вноса на часовници и фина бижутерия.

— Действам по два начина — довери Елин на Карълайн. — През почивните дни работя като роб. През работните дни не си давам много труд и работя просто като куче.

— Аз съм изцяло за успеха — подхвърли Карълайн. — Но се питам дали трябва да работиш чак пък толкова усилно. Спомням си, че когато Томи работеше, той винаги намираше време за своя скуош и два пъти седмично, като поклонник, плуваше в басейна на „Йейл клъб“. Защо не си заделяш по един следобед от време на време? Направи си масаж… иди на упражнения.

— Упражнения! — засмя се Елин. — Правя толкова много упражнения като вдигам пет-шестлитрови тенджери от легирана стомана дванайсет часа на ден.

— Е, все пак смятам, че трябва да отделиш малко време и за себе си — настоя учтиво Карълайн. — Не съм чувала някой мъж да работи така здраво като теб.

— Имам време да се гримирам, Карълайн — каза Елин. — Живях много години, без истински да се съсредоточа… а сега, когато и двете деца са далеч от дома, мога да го правя.

Дани, в Университета в Пенсилвания, се специализираше във финансите, а като втора специалност изучаваше проучване на пазара.

— Ще стана голяма клечка — каза Дани. — Милионер. — На седемнайсет той беше красив като Фил на неговата възраст: с як орлов нос и поръсени със златен прашец маслинени очи; жените го намираха за неустоим, мъжете виждаха в него приятелят — или синът — за когото мечтаеха. — Освен ако ти не го направиш преди мен!

— Съмнявам се! — усмихна се Елин. — Моите амбиции са по-скромни. Искам да съм добър доставчик на храна. Много добър доставчик на храна. Може би най-добрият в страната.

И така, както работеше, Елин бе станала. За фискалната 1970 година печалбите на „А ла карт“ бяха по-високи от всякога: Елин изчисти почти трийсет хиляди долара през тази година.

— Отлична инвестиция — каза Лу в рядкото за него самохвално настроение. — „А ла карт“ е на път да стане ценно капиталовложение. Акциите ти се качват през цялото време — заяви той на Елин.

Макс също се бе запалил:

— Ако ръководеше бизнеса си поне наполовина така добре, както го върши Елин — каза той на Джоана, — нямаше защо да просиш през цялото време пари от мен.

На Джоана не й се нравеше сравнението.

 

 

За поколението на своите родители Джеф изглеждаше като поредния хипарливец. Той беше висок и много слаб, имаше пясъчноруса брада, нежна уста, и — зад очила с телени рамки — интелигентни и състрадателни очи. По-възрастните бяха склонни да мислят, че хора като Джеф живуркат като пушат трева и слушат рок, но техните представи бяха стереотипни. Те бяха далеч от истината, защото Джеф беше работяга.

Той работеше така усилно, както и Бренда. Беше зареден с еднакво обсебваща — макар и съвсем различна — мотивация: потребността да върши нещо добро. Той влезе в медицинското училище с планове да прави онова, което, знаеше, всеки студент в медицинско училище планува да прави: да се дипломира, да поработи няколко години за старши медицински персонал и после да започне собствена практика.

Демократичната национална конвенция през 1968 година промени за Джеф всичко това. Той бе работил като доброволец и лекуваше очни наранявания на демонстранти, които бяха разгонвани със сълзотворен газ от ченгетата на майор Дейли, и това преживяване бе пробудило у Джеф спотаено, но силно усещане за несправедливостта в света. То го направи идеалист; направи го феминист; промени плановете му за бъдещето. Реши да работи в общественото здравеопазване и да посвети времето, енергията и образоваността си, за да направи света по-добро място за живеене.

Като работеше с бедните и с онеправданите — като предписваше очила, извършваше тестове за глаукома, изрязваше кисти, бинтоваше рани и откриваше петна в очите — Джеф откри за себе си колко безпомощни са клиентите му пред лицето на лабиринта от указания как да се възползват от благотворителността, от добавките за стари инвалиди и объркано определяната медицинска и санитарна помощ. Бедните, според опита на Джеф, не дояха системата. Наопаки. Повечето бяха уплашени, бяха кротки и от тяхната примиреност Джеф ставаше все по-състрадателен, все повече на тяхна страна. Той работеше по-дълго, отколкото трябваше, и търпеливо попълваше километри бюрократични формуляри; а след работа, през свободното си време, посещаваше пациенти в болницата.

Бренда и Джеф се прибираха вкъщи късно, изтощени и без дъх. Бренда, чудесна готвачка, не готвеше. Не й оставаше време.

— Имаме богат избор за вечеря — каза тя на Елин, която им пращаше всяка седмица колети: — Макдоналдс, Кентъки фрайд или китайска — и пица, когато бързаме.

Но Бренда и Джеф не ги бе грижа за храната и не ги бе грижа за преумората, защото бяха щастливи — по-щастливи от всякога, с безпределно бъдеще и с всекидневни вълнения, които не спираха да ги пришпорват. След осем месеца работа Бренда вече правеше собствени експерименти и бе назначена за лабораторен помощник на самата себе си. Беше възнаградена с десетпроцентно увеличение и го използва, за да купи подарък на Джеф: усилвател и предусилвател Макинтош, за които бе копнял.

И точно преди да завърши първата й година в „Мед Лабз“, Хайнрих Лебен я повика в своя кабинет, за да й каже, че би могла да стори добро на „Мед Лабз“ — и на себе си — като говорител на компанията в колежите, вечер и през почивните дни.

— Искаме млади хора — особено млади жени — които да гледат на „Мед Лабз“ като на добро място за работа — каза той. — А ти ще си идеалният пример за тях.

И Бренда започна да ходи до близките колежи — Бостънския университет, „Амърст“; до „Васар“, който вече беше смесен колеж; до Университета във Върмонт; до „Смитсониън“ и Масачузетския технологичен институт; до „Боудън“ — разнасяше по цял свят името „Мед Лабз“ и си записваше имената на най-изявените студенти.

Бренда не се и опита да прикрие своите предразсъдъци — в полза на жените. Когато „Мед Лабз“ започна да вербува хора от тазгодишната тумба завършили, Бренда искаше да е сигурна, че ще има изявени жени, които да тръгнат по нейния път. Можеше да им помогне и да улесни нещата за тях.

— Боже, възхищавам ти се! — каза й Джеф. — Повечето хора приказват. Ти го правиш.

— Израснах с добър пример — отвърна Бренда. — Винаги виждах майка си в непрестанно действие.

Думите на Бренда изненадаха леко Джеф. Той беше съвсем наясно с раздразнителността и негодуванието, които понякога Бренда показваше към майка си, и често бе чувал клетвата й никога да не заменя личното щастие за кариера — замяна, която Бренда смяташе за напълно непотребна. В края на краищата и двамата с Джеф успяваха и с уморителните си кариери, и с щастливия си брак. Необичайно щастлив брак.

С ангажиментите си на говорител няколко вечери на седмица и през повечето съботни следобеди и с Джеф отгоре през окастрените почивни дни и през понеделник и четвъртък вечер, Бренда и Джеф се шегуваха, че едва се виждат и че натоварените им всекидневия са най-доброто нещо на света за любовен роман. Нямаше време за скучната къщовност, която да прикове връзката им към някакъв коловоз.

Джеф все още купуваше маргаритки на Бренда, а Бренда все още обичаше да гризе пръстите на краката на Джеф. Не биха могли да бъдат по-щастливи… с изключение на едно.

Бренда мразеше да го вади на бял свят. Беше толкова под равнището й и толкова под равнището на Джеф, че се смущаваше дори да го спомене. Проблемът беше домакинската работа.

Бренда нямаше кой знае какво против нея, когато имаше свободни вечери и почивни дни. Но сега, когато обикаляше близките колежи — пътувания, които често й отнемаха цялата нощ — тя просто нямаше време да свърши цялата домакинска работа сама.

Не искаше да е мърла, подхвърли тя на Джеф. Едва ли беше чистофайница — в миналото бе почиствала само колкото да държи коремния тиф на разстояние. Въпреки това имаше определен задължителен минимум — като почистването на банята и на кухнята и прането — който на всяка цена трябваше да бъде свършен.

— Не ми се споменава — каза Бренда с чувството, че е една от онези простодушни домакини от телевизионните реклами, вманиачени на тема чисти подове и блестящи вани, — но това място е кочина. Джеф, нямам време да се оправям сама и наистина се дразня от това, че съм натоварена да върша мръсната работа.

— Не те виня — мигновено отвърна Джеф. — Щеше ми се да го кажеш по-скоро. Ще си разпределим работата, това е всичко. Така е честно.

Те се съгласиха на неформално разделение на труда. Бренда щеше да носи прането в пералнята, а Джеф, който се прибираше вкъщи по-рано от нея, щеше да го взима. Същото — и за сухото чистене. Почистването, бърсането на праха и търкането щеше да е поделено: една седмица Бренда щеше да се занимава с банята и с кухнята, докато Джеф щеше да почиства и прахосмучи останалата част от апартаментчето. На другата седмица щяха да си разменят задълженията.

— Чувствам се много по-добре — каза Бренда, след като закачиха работния график в кухнята. — Не се чувствам вече като мъченик.

— И аз се чувствам по-добре — призна Джеф. — Безпокои ме само, че пропуснах пръв да кажа нещо по този въпрос.

— Както и да е, от сега нататък нещата ще са други.

— Можеш да се обзаложиш — възкликна ревностно Джеф.

През нощта, когато се любиха, Бренда изпита удоволствие, което отдавна не бе изпитвала. Тя с изненада осъзна колко много раздразнението й от такова тривиално нещо като домакинската работа я бе карало да се въздържа по време на любовните им игри.

Тази нощ те си говориха както правеха от време на време за истинско семейство.

— Така е — каза Джеф. — Така е, искам деца.

— И аз — отвърна Бренда. — Но по-късно… Първо трябва да помисля за моите трийсет преди трийсет.