Рут Харис
Женско щастие (10)

8.

Коледата започна веднага след Деня на благодарността. Елин прие поръчки за три пуйки, две гъски, две пилета и почти двойно по-голямо количество боровинково-портокалова подправка с „Гран марнией“ и плънка от наденички и градински чай, отколкото за Деня на благодарността. Валяха поръчки за нови и нови дузини курабии и баници, и бисквити с джинджифил във формата на снежни човечета, за още дузина шоколадови трюфели, за ядки с къри, за запечени лукчета и подсладени картофи с подправки. Тя се бе съгласила да сготви и поднесе три цели коледни трапези и да осигури барман за една от тях.

— Бренда, какво ще кажеш да станеш професионален sous-chef? — попита Елин в началото на декември; тя работеше по осемнайсет часа на ден и имаше нужда от помощ, голяма нужда. — Ще ти плащам по петдесет цента на час, но ще трябва да ми обещаеш, че ще работиш всеки ден след училище.

— Става — отвърна Бренда, която и без това помагаше от време на време. — Тъкмо искам рокля за ваканцията. Тъмнозелено кадифе с бяла дантелена яка. Ще я нося с лачени обувки. Ако работя, мога да спечеля достатъчно, за да си я купя.

А Елин направи същото предложение и на Дани.

— Питам се колко ли пари мога да заработя — на глас се размисли той. — Мога да помоля баба да ми препоръча някои акции.

— Ще молиш баба да ти препоръча акции? — учуди се Елин като си мислеше, че навярно не е чула добре.

— Тя е много нахакана сега, когато Кенеди спечели изборите. Казва, че пазарът винаги се въззема, когато демократите влязат в Белия дом — цитира Дани.

Елин примига. Мисълта да се обърне към Карълайн за пазара на акции беше като да се обърнеш към Мис Америка да играе защитник на линията за „Грийн бей пакърс“.

През коледното утро Елин се събуди в четири и трийсет и включи фурната в кухнята дори преди да отиде в тоалета. Когато децата станаха, Елин даде на Дани велосипеда, който си бе пожелал, на Бренда — тоалетна масичка, а на нея — плисираната рокля, която си бе пожелала, горда, че можеше да купи подаръците на децата с пари, които сама бе изкарала. От спечеленото през ваканциите тя успя да изпрати още един чек за петдесет долара на Лу Суан, и то — придружен от две дузини нейни шоколадови трюфели.

Прекара сутринта в кухнята с Бренда и с Дани, които й помагаха. Докато готвеше и пакетираше храната, тя си даде сметка, че за първи път от произшествието с Фил е оптимистично настроена. Най-лошото, помисли си тя, беше зад нея. Напред лежеше целта да устрои своя живот и живота на децата си. Знаеше, че ще има възходи и падения, но вече чувстваше, че ще се справи.

Децата изненадаха Елин с техен собствен коледен подарък за нея, купен с техните спестявания: дар-удостоверение да си направи прическа в салона за красота.

— Не си си оправяла косата, откак умря татко — строго напомни Бренда. — Харесваше ми, когато изглеждаше винаги хубава.

— Нима не ме смяташ вече за хубава? — попита Елин като чудесно си даваше сметка, че не беше подстригвала или къдрила професионално косата си от петъка преди неделята през онзи март; не искаше да харчи пари за себе си.

— Не толкова хубава, колкото беше, когато татко беше жив — Дани се опитваше да бъде дипломатичен.

Е, помисли си Елин, можеше да разчита на откровеността на децата.

Развълнувана, тя им благодари за подаръка и беше изненадана колко е искрена. След смъртта на Фил тя и децата бяха станали много, много по-близки — това беше доброто, дошло от злото. Добро, за което Елин никога не бе придиряла и най-малко.

По обед тя хвърли с колата Бренда и Дани при дядо и баба и отиде да събира тримата помощници, които бе наела. С тяхна помощ Елин приготви и сервира три коледни трапези: една — в един и половина, втора — в три, и трета — в пет и половина.

Хората, във весело отпускарско настроение, заливаха Елин с комплименти за изисканата храна и за приятните помощници. Един от съпрузите придърпа Елин настрани, тъкмо когато се канеше да си тръгва, и й даде двайсет долара бакшиш. Елин отказа, но мъжът настояваше упорито, като едва не й пъхаше банкнотата в джоба.

— Това е първата Коледа, откак сме женени, която не завърши както друг път: жена ми — изтощена, децата се бият, а аз се напивам. Моля ви, вземете ги, Елин. Смятайте се за спасител на един брак и на едно семейство.

Елин се присъедини към децата в Дърбънови за четвъртата коледна вечеря, която бе приготвила и сервирала през този ден, обаче тримата с Дани и Бренда установиха, че не могат и да погледнат още една пуйка, дори ако този път е за тях, камо ли да я ядат. Изтощени, те си тръгнаха рано и по пътя спряха да си вземат пица.

— На какво се усмихваш, мами? — попита Дани, когато се върнаха в колата.

Тя се усмихваше, понеже купуването на пица за коледната вечеря беше нещо, което би сторил и Фил, нещо, на което би се радвал от все сърце. Но тя не каза на Дани какво си мисли, не искаше да го разстройва като споменава името на Фил. Вместо това промълви:

— Усмихвам се, понеже днес готвих на шейсет и пет души. Изкарах почти хиляда долара.

— О-ха! — беше единственият отзвук на Дани.

— Хиляда долара! — възкликна Бренда. — Май каза да внимаваме с парите сега, след като… — Тя спря, а-ха да заплаче.

— Наистина трябва да внимаваме с парите — отрони Елин.

Тя не знаеше много-много как да каже на децата за финансовите им притеснения. Не искаше да ги плаши и да ги обременява с несигурност и тревожност по отношение на парите, след като бяха твърде малки, за да го понесат или да сторят каквото и да било. Но пък знаеше, че ще трябва да им каже, че не разполага така свободно с пари, както Фил, че няма да може да им купува всичко, което си пожелаят, или да им осигурява грамадните дневни за техните прищевки, както правеше баща им.

— Но хиляда долара са много пари! — възропта Бренда.

— Да, така е — съгласи се Елин. — Но имаме някои сметки за разплащане. Трябва да сме внимателни.

— О! — Тонът на Бренда изразяваше доста неохотно съгласие с това, което казваше майка й.

Елин, непохватна в темата за парите, я изостави. Тя горчиво си даваше сметка, че за да спечели тези хиляда долара, трябваше да лиши децата си от истинска Коледа, горчиво си даваше сметка, че невидимото присъствие на Фил нагнетяваше целия ден, макар името му да не бе споменато нито веднъж.

Но последното нещо, което каза Дани през коледната нощ, когато Елин го завиваше, с тихо гласче, беше:

— Имал ли е татко елха на небето?

Елин каза „да“, и се прибра в стаята си изтощена и в сълзи. Може би беше убийствената преумора, може би беше емоционалната уязвимост, която празниците пробуждаха, но нещо накара Елин, свита и агонизираща, да пропадне в бездната на самосъжалението. Тя бе помогнала на чужди семейства да отпразнуват Коледата и да се повеселят, но не й бе останало време за празника на нейните собствени деца. Питаше се дали някога изобщо ще си имат пак истинска Коледа, дали ще може да даде на децата си щастливите спомени, които би трябвало да имат.

В три сутринта тя най-после стана и взе една шоколадова курабийка „Милтаун“, коледния й подарък, каза си мрачно.

И Бренда не можеше да заспи. Тя си спомняше предната Коледа и по-предната Коледа и всички коледи през живота си — коледното дръвче и венецът, вълнението и потайността през дните преди Коледата. От тази година щеше да й остане само работата. Беше правила ордьоври, четвъртинки плънки и подправки тава след тава и бе украсила стотици курабии. Но ни едно от нещата, които бе правила, не беше за тях. Всичко беше за разни непознати.

Нямаше ни секунда веселие, така както го бе имало, когато татко бе всред тях. Тази година мама не беше направила ни едно от нещата, които правеше всяка година, откак Бренда се помнеше. И ни веднъж не бе заприказвала за татко, и дори не бе споменала името му.

Забравила ли го беше вече мама?

Е, тя нямаше да го забрави. Никога.

Новогодишната вечер беше по-лоша и от Коледата.

През цялата предходна седмица Елин работи в кухнята. Тя приготви достатъчно кайма, за да подсигури кой да е ресторант по Източното крайбрежие. И направи толкова много пръчки от сирене и толкова гъбени фланове и ролца от пушена сьомга, че не можеше вече да ги гледа. Пече кокошки и препича гъски и направи толкова много шоколадови трюфели, шоколадови парфета, крем карамели и толкова карамелени бонбони, че се уплаши да не предизвика епидемия от диабет. Все за други хора и за техните забави.

Елин не получи ни една покана. Когато Фил беше жив, те ходеха от забава на забава, стояха прави по цяла нощ, пиеха шампанско, смееха се, веселяха се.

Когато 1960-а дойде, Елин отвори бутилка вино, останала от отпускарската плячка на Фил от миналата година. Изпи я до капчица сам-сама, като разсъждаваше горчиво върху разликата между това да бъдеш половинка от известна двойка, и това, да бъдеш вдовица.