Рут Харис
Женско щастие (29)

4.

Много дълго Джеф беше всичко за Бренда. Първия път, когато го срещна, той бе спасил оставането й на работата, която й беше нужна, за да си плаща за колежа.

През лятото на 1969 година, годината между първата и последната година на Бренда в университета, през лятото, след като Уилсън си бе заминал — вторият важен мъж, който бе избягал за краткото време на живота й — тя най-после бе събрала кураж да каже на майка си, че няма да се прибере вкъщи в Ню Роучел през лятната ваканция, че не иска да работи за „А ла карт“ през лятната ваканция, както го бе правила през всички предишни лета.

— Искам да съм самостоятелна — заяви тя на Елин. — Искам да видя дали ще мога да се оправям в големия свят.

— Разбирам — отвърна Елин, горда, че Бренда бе почнала да съзрява; тя разбираше желанието на Бренда да бъде независима и бе внезапно натъжена от това, че годините бяха отлетели толкова бързо и че нейното малко момиче е вече млада жена. Елин пожела на Бренда късмет, а после добави: — Но ще ми липсваш. Ти си най-добрият sous-chef, който някой някога е имал!

Бренда се поразтича и си намери работа като лабораторен техник в клиниката за очи и уши „Райнд“ в Провидънс, където провеждаше основните биологични тествания. Работата изискваше точност, макар да беше в основата си доста механична. Заплатата беше отлична и очно-ушната клиника беше добро място за работа.

Атмосферата не беше като в обикновена болница, понеже пациентите рядко биваха истински болни. Състоянието им беше обикновено такова, че можеше да се излекува или с хирургични, или с нехирургични методи. Етажите на педиатрите се къпеха в атмосферата на вечни рождени дни със сладоледи и балони, защото хлапетата, които идваха с кривогледство, си отиваха без него, а хлапетата, които идваха с нарушен слух, си отиваха с нормален слух. Същото бойко настроение преобладаваше и по етажите за възрастни, където операциите на катаракт бяха изключително резултатни и пациенти, които биваха приемани полуслепи, обикновено си отиваха зрящи, докато пациентите, които идваха за пластична хирургия на очите и на лицето, си отиваха подмладени с години.

За разлика от повечето болници, клиниката не приемаше пияници и наркомани, посинени и ранени през съботните нощи или заблудени скитници, пометени в задния двор на големия град. Атмосферата в „Райнд“ беше в общи линии приятна, плодотворна и положителна. С изключение на много редки случаи; единствените сблъсъци бяха сблъсъци на личностна основа и тъкмо когато тя се бе замесила в една такава караница, Бренда за първи път срещна Джеф.

Ралф Киърмън, чийто баща беше шеф на „Райнд“, беше много, много млад хирург. И имаше темперамента на хирург. Всичко трябваше да се свърши за по-малко от секунда и точно в такова настроение Ралф влетя в лабораторията на партера след почивните дни около Четвърти юли.

— Мамка му! — тръсна той и както обикновено, гневът му бе насочен към подчинените му (това значеше към всекиго, който не беше толкова богат, с толкова връзки в обществото и толкова агресивен, колкото него). — Къде са резултатите на Хърст?

— Още не са готови — каза Бренда.

Хърст беше Селинда Хърст, чиято снимка в разкошна рокля на Оскар де ла Рента с цвят на кайсия и с още по-разкошна огърлица от сини и бели диаманти от Маркизките острови на Хари Уинстън, се бе появявала веднъж на корицата на списание „Таун & кънтри“. Бренда се канеше да каже, че пробите трябва да отлежат още четиринайсет часа в разтвора, за да има резултат, но не й бе дадена възможност дори да си отвори устата.

— Тогава защо не, по дяволите? Това тук по негърско време ли работи, или по времето на белите хора? — ревна Ралф Киърмън толкова близо до Бренда, че тя можеше да види космиците между веждите му.

Джим Харт, друг техник, поклати мълчаливо глава. Джим беше черен. Той беше свикнал на изблиците на Ралф Киърмън и го наричаше мъката на чернокожите.

— Доктор Киърмън, получихме пробите в четири следобед, петък. До пет бяха вече в разтвор — започна Бренда като четеше четливите бележки, които бе залепила в края на петри-паничката. Канеше се да обясни, че е физически невъзможно да се получи сериозен резултат преди четиридесет и осем часа. Толкова им трябваше на бактериите, за да съзреят.

Ралф Киърмън отново я пресече:

— Не знам защо не мога да имам резултатите, когато ми трябват — изрече той с нисък глас, както винаги, когато беше ядосан (противно на обичайното му тъничко вопиене).

— Не можете, защото не може… — пак започна Бренда.

— Слушай! Аз не съм кой да е. Тук аз съм бог! — кресна Ралф Киърмън, без да си дава сметка, че всеки може да се разгневи на това последно твърдение. — Мис Дърбън — каза той като прочете името й на плакетката върху ревера на престилката й, — може би ще трябва да си намерите работа другаде. Някъде по хайляшки. Може да ви подменим, така да знаете. Лесно!

За Ралф Киърмън се носеше, че уволнява хора така, както Хауърд Хюз^[1] вероятно използваше книжните носни кърпички.

— Хей, Ралф, стига си вдигал пушиляк! — вряза се мъжки глас, който принадлежеше на доктор, когото Бренда бе виждала да се навърта из „Райнд“.

Беше висок и строен и имаше пясъчноруса брада и топли кафяви очи. Ралф Киърмън се извъртя, все още ядосан.

— Писна ми, гади ми се от тази некомпетентност! — избъбри той, все още със зловещо нисък глас.

— Хайде, Ралф! Тези тестове трябва да изкарат четиридесет и осем часа. Дори ти си го учил в медицинското училище. Имам предвид, че и аз съм седял в някоя от същите класни стаи, в които си седял и ти. Не може да се отхвърлят природните закони. Дори заради теб!

— Искам този резултат — настоя Ралф, но въпреки това слабо поруменя и смутена усмивка изкриви крайчетата на устните му. — Довечера съм на забавата с фойерверки на Селинда Хърст и искам да мога да й кажа какво става с това нейно око.

— Ще можеш да й го кажеш. Утре — каза Джеф.

— Мамка му! — измърмори Ралф Киърмън и излезе от лабораторията.

— За какво беше всичко това? — обърна се Джеф към Бренда, когато Ралф си бе отишъл; двукрилните, облицовани с гума врати на медицинската лаборатория се поклащаха напред-назад като безмълвно завещание на яростта и раздразнението на Ралф.

— Щеше да ме уволни! — Бренда не можеше да повярва. — Представяте ли си!

— Естествено — отвърна Джеф. — Той смята, че е собственик на „Райнд“ и на всички хора в болницата.

— Много добре го оправи — каза Бренда. — Благодаря ти.

— Постъпих в медицинското училище две-три години след него — рече Джеф. — Ралф го спасява само това, че наред с ужасния си нрав той има и паметно чувство за хумор. Това е единственият начин да му влезеш под кожата.

— Признателна съм ти — каза Бренда като още веднъж благодари на Джеф; той й остави партида проби да ги изследва.

— Ще се видим след четиридесет и осем часа — подсмихна се той и й намигна на тръгване.

И това беше началото. За нула време Джеф навикна да слиза долу през почивките за кафе, и скоро-скоро — да изпраща Бренда пеша до апартамента, който тя делеше с Тоуни, която през онова лято работеше като талиманка в една фирма за брокераж.

На път към апартамента Бренда и Джеф се спираха някъде за вечеря, а после взеха и да готвят заедно. Бързи, прости, евтини неща като пилета и макаронени изделия, хамбургери и стотици видове ястия с яйца. Тоуни казваше, че най-хубавото нещо, което й се е случвало, било, когато влязла в апартамента и открила, че се приготвя хубава вечеря, а Джеф казваше, че най-хубавото нещо, което му се е случвало, било, когато влязъл в лабораторията и открил Бренда.

— Знам, че ме харесва — сподели Бренда, но беше объркана. — Той е толкова мил. Толкова внимателен. Но не го разбирам. Дори не се е опитал да ме целуне.

Тя се чудеше да не би да е хомосексуалист. В края на краищата бе израсла през период на агресивна сексуална освободеност. Момчета и момичета се въргаляха в леглото просто така, сякаш смятаха половия акт за нещо толкова обичайно, колкото бе поклащането на глава, само че малко по-дружелюбно, разбира се.

— Той е срамежлив — разсъди Тоуни. — И чувствителен. Това е всичко. Просто бъди търпелива.

В началото на август, през една неделя, Бренда и Джеф грабнаха раниците за пикник и подкараха към плажовете на Нюпорт. Когато слязоха от разбишкания фолксваген на Джеф, ръцете им случайно се докоснаха. И в следващия миг Бренда си спомняше, че се държаха за ръце като че ли са се родили с хванати ръце. Когато по-късно през този ден Джеф я целуна пак беше като че ли се бяха целували винаги, и когато през нощта се любиха, преживяването беше толкова сладостно и изпълнено с нежност, че сексът, който до този момент беше разочаровал Бренда, изглеждаше естествен и хубав като дишането.

Другите жени тръгваха към мъже, чиито очи бяха втренчени в спалнята, към мъже, които бяха влудяващо недостижими, към мъже, които излъчваха сила и властност. Не и Бренда. Бренда тръгваше към чувствата и когато се влюби в Джеф, тя всъщност се влюби в начина, по който той я караше да се чувства.

Когато баща й умря, Бренда беше на девет години и имаше много спомени за него. Спомняше си как той я взимаше във фабриката, където се изработваха боите на „Дейкор“, където химиците й даваха да разбърква цяла гама от багрила, с които обичаше да оцветява всяка от стаите в къщичката на куклите си. Тя си спомняше, че нейният баща й бе разказал всичко за екзотичните животни и за първобитните племена от „Нешънъл джиографик“ и че й бе обяснявал интригуващите диаграми в „Сайънтифика американ“. Тя си спомняше, че я бе вземал на ледените зрелища в Медисън скуеър гардън, до Автомата^[2], където тя пусна никеловата паричка в процепа и отвори малката вратичка, и си спомняше, че като много специална почерпка, той й позволи да използва хубавия му германски фотоапарат, онзи с всичките му там копчета и цифри в кръг. Тя си спомняше как бе седяла в скута му да кара колата и как той винаги й искаше съвет какво да купи на майка й за Коледа или за рождения й ден.

Но макар Бренда да помнеше неща, които е правела с баща си и които той й е казвал, най-яркият от всичките й спомени беше споменът за това, как той я караше да се чувства: сякаш светът имаше център, сякаш имаше постоянство, сякаш дори тя да направеше нещо лошо, дори той да беше бесен от нейна постъпка, винаги ще я обича. Когато той умря, тези чувства на сигурност напуснаха Бренда. А това бяха чувствата, които Бренда винаги свързваше с любовта.

И така, за разлика от своите приятелки, които търсеха романтика, вълнение или затваряне в своя интимен живот, Бренда търсеше център и го откри у Джеф. Седем години след като се бяха срещнали, Бренда и Джеф бяха така увлечени един по друг, както и на седмия ден, след като се бяха влюбили един в друг. Приятелките на Бренда я заклеваха да издаде тайната си.

Тайната, каза им Бренда, е никога, никога да не гледаш на този, когото обичаш като на свой завинаги. Да го постигнат, беше трудно за повечето хора, но не и за Бренда.

Тя си спомняше какво стана, когато майка й и баща й се скараха, когато баща й излезе да купи вестник и никога не се върна. Всеки път, когато се сбогуваха с Джеф, всеки път, когато тя се връщаше в Питсбърг за през седмицата, всеки път, когато Джеф тръгваше към клиниката, у Бренда за частица от секундата проблясваше мисълта, че няма да го види повече. Миг, в който сърцето й се свиваше и тя преглъщаше трудно.

Винаги се случваха мигове, когато по време на счепкване около домакинската работа, около това, кой е оставил газовата бутилка почти празна, около това, кой е изхарчил повече от решеното, надвисваше опасността от разрастване на кавгата. Тъкмо в този момент Бренда винаги отстъпваше. Тя никога не бе спечелвала битка с Джеф — никога не бе поисквала.

Бренда знаеше, че тайната да опазиш любовта, да я съхраниш свежа, бе да си загубила баща си. Беше ужасна тайна и Бренда я сподели само с двама-трима приятели, и още докато им я казваше, тя долавяше, че те я разбират с ума си, но не я разбират със сърцата си.

Бренда не се бе влюбила в Джеф с романтична, спираща сърцето земетръсна внезапност, защото качествата, в които се бе влюбила Бренда, бяха невидими и затова не се разкриваха наведнъж в променяща живота coup de foudre^[3]. Вместо това, след известно време Бренда осъзна, че може винаги да разчита на Джеф, че Джеф не говореше празни приказки; Джеф вършеше това, което е казал, че ще свърши; когато Джеф кажеше, че ще се обади по телефона, той се обаждаше по телефона, и когато кажеше, че ще я вземе в осем, беше на прага в осем.

Джеф никога не я разочароваше, никога не я натъжаваше, и дори когато тя и Джеф се караха — което те редовно правеха през седмицата, преди на Бренда да й дойде мензисът — дори когато се нахвърляха с гневни думи, тя знаеше, че го обича и той я обича. Никаква кавга не можеше да промени това.

Джеф беше най-хубавото нещо, което се бе случвало на Бренда през целия й живот, точно както смъртта на баща й беше най-лошото. Бренда го знаеше, благодарна му беше, скъпеше го, не го приемаше за даденост и не се канеше да го метне на сметището; ето защо усещаше Санди Тобайъс като клуп около врата си.

Бренда никога не бе изневерявала на Джеф; тя много рядко биваше привличана от други мъже, и то смътно; не си бе и представяла да има двама мъже, влюбени в нея по едно и също време, а още по-малко — тя да е влюбена в двама мъже по едно и също време.

Защото известно време Бренда обичаше и двамата.