Рут Харис
Женско щастие (3)

1.

Имало едно време мъжки свят. И тогава, отдавна-отдавна, имало три вида героини — три мъжки представи за жената. Девственици: леденостудени и съблазнителни, като Грейс Кели, или дръзки и здрави, като Дорис Дей. Секскапани: напъпили от сладострастие и видно ненаситни, като Мерилин Монро и Бриджит Бардо, с влажни, искрящи устни и пневматични, приласкаващи гърди. Или по-достъпните, нетърпеливите да угодят жени от типа съседско момиче, като Деби Ренълдс, която се опитваше да запази брака си с карфиците на пелените, или като Джанит Лий, която се отказа от своята кариера заради новия си съпруг Тони Къртис^[1].

Представата за обикновените жени беше една-единствена: щастливата домакиня, която обожава своя съпруг и е обичлива майка — жената, която живее в и чрез своето семейство. Елин, като праволинейно добро момиче, обожаваше съпруга си и обичаше децата си, и се броеше за щастлива жена.

Но късно през една съботна нощ на март 1959 година тя едва ли можеше да се нарече щастлива.

 

 

Беше обичайно вечерно съботно увеселение от епохата на Заедността. Жените говореха помежду си за рецепти и за деца. Мъжете говореха помежду си за спорт и за борсовия пазар, освен Фил Дърбън, който си говореше с Каръл Матисън. И надничаше дълбоко в очите й. И се усмихваше на някаква тяхна си шега. И позволяваше ръката й да си почива интимно върху ръкава му.

Елин Дърбън гледаше и побесняваше, докато накрая — почти телом — не избута Фил през входната врата на Уитиърови.

— Какво искаш да направя? Да си нося хронометър? — саркастично подметна Фил.

Гумите на новия-новеничък буик с гюрук, който Фил бе купил с премията си за Коледа, изсвистяха, когато той натисна газта по пътечката пред Сам и Алис Уитиърови, после взе завоя и пое по еднокилометровата „Догууд лейн“ към собствената къща на Дърбънови, чиито етажи бяха с подове на различни равнища.

Беше почти един. Елин бе пришпорвала Фил да напуснат увеселението от дванайсет и петнайсет. Шестгодишният Дани и деветгодишната Бренда бяха у дома с мисис Блейк, чието заплащане се удвояваше след полунощ.

— Колко дълго ми е разрешено да говоря с хората на едно увеселение? — Сарказмът на Фил беше неговото несъкрушимо оръжие. — Пет минутки? Двечки? Или пет за мъжете и две за жените?

— Ти прекара с Каръл повече от час — каза Елин, като се мъчеше в гласа й да няма нотка на обвинение, мъчеше се, но, както си и знаеше, безуспешно.

— Боже мой! Ние си говорихме за молци! — изригна Фил.

— Не изглеждаше така! Тя не си свали ръцете от теб! — несъзнателно Елин помилва изкусителната червена полушубка от лисица, която Фил й бе подарил за Коледа, купена също с премията. — Тя сякаш искаше да се люби с теб на пода в гостната на Алис!

— Това е нещо повече, отколкото би направила ти, когато и да било!

— Точно така! Аз не съм някаква си фльорца. Аз съм ти жена!

— Нямаше да навреди, ако от време на време играеше ролята на фльорца — тръсна Фил и направи остър ляв завой по късия нанадолен път към номер 76, като накрая удари рязко спирачките на буика.

Тръшна вратата на колата и закрачи през гаража към кухнята, като остави Елин да се разплати с мисис Блейк и да я откара у дома.

 

 

— Елате насам, сладкишчета — отрони Фил с плътен, сутрешно-неделен глас, сънливо-пресипнал, сладък и секси.

Той се размърда в леглото, пресегна се към Елин и пръстите му леко докоснаха гърдите й. Без да каже и дума, Елин се отдръпна от досега му и се изниза от леглото. Тя се добра до банята, затвори вратата и, все още ядосана от миналата вечер, пусна водата с пълна сила.

 

 

Всяка неделя, с Бренда в ролята на sous-chef^[2] (термин, който Елин бе научила във френския колеж), тя правеше две закуски: френски тостове от дебели филии домашен хляб за децата; а за нея и Фил — специалитет ултра-супер-лукс, защото тъкмо сутрешният неделен секс и сутрешната неделна закуска поддържаха романтиката в брака на Дърбънови. Тази седмица: глазурата на тиганички, натъпкани с портокалови късчета, отрупани със захар и бланширани обелки, проблясваше под препеченото. Скарани или не, Елин щеше да готви на Фил.

— Трябва ли ти нещо от магазина за деликатеси? — попита той, докато пресичаше кухнята на път към гаража.

Елин подушваше дъхавия му одеколон за след бръснене дори през сладникаво уханните готварски миризми. Би могла да сложи повече масло, но стисна устни и се престори, че не е чула.

Обиден, Фил леко повдигна рамене, после се помъчи да й намекне, че вече е забравил за счепкването им, но Елин се оттегли с ледено мълчание. След миг тя чу двигателя на буика да изръмжава.

Бренда чупеше кротко яйца за френския тост в една купа, наясно, че мама е сърдита на татко, но татко се опитва да оправи нещата. Тя мразеше, когато родителите й се караха.

 

 

Когато Фил излезе за сутрешните вестници, Бренда и Елин готвеха, Дани редеше масата, а Ървинг се появи начаса. Ървинг беше големият небрежен Златен ловджия, единственото куче в историята на областта Уестчестър, скъсано на изпит в училището за обучение на кучета.

— По дяволите, Ървинг! Изчезвай! — изруга Елин, като се сопна на кучето, докато отваряше хладилника да вземе яйца. — Бренда! — светна се тя. — Още ли не си свършила с тая бъркалка?

Бренда използваше телената бъркалка, за да направи поливката за френските тостове; на Елин й трябваше за тиганичките.

— Стига си ме ръчкала! — отвърна на свой ред Бренда, свърши с поливката и подаде изплакнатата бъркалка на майка си.

— Прощавай! — извини се Елин, като осъзна колко грозно бе изкрещяла. — Май съм спала накриво.

„Как пък не!“ — помисли си Бренда, но не каза нищо.

Елин усети нейната враждебност и целуна прелестната й, естествено вълниста коса, като гледаше как Дани, все още по бебешки набит, реди ножове, вилици и яркожълти салфетки и се отдръпва, за да прецени работата си.

 

 

„Защо изревнувах толкова от Каръл Матисън?“ — През слънчевата, почти мека мартенска утрин Елин беше смутена от своето ревниво избухване. — „Каръл Матисън!“

Каръл Матисън беше висока, гърдеста, породисто възпълна блондинка (естествено руса, обичаше да се хвали Каръл, като част от скандинавското й потекло, но както всеки, който имаше очи, би могъл да види, шишенцето с пероксид бе помагало за изрусяването), която се виждаше като Уестчестърския отговор на Мерилин Монро. Една провинциална Джейн Мансфийлд^[3]. Една плямпосваща Даяна Дорс^[4]. С твърде прилепналите си дрехи, подпорен сутиен и прозрачни блузи, Каръл се увиваше около всеки мъж наоколо, около чий да е съпруг, брат или баща чак до хлапетиите, които й изнасяха пазарските чанти от „Ню Роучел Ей & Пи“. Всички, включително Фил и Елин, се присмиваха зад гърба на Каръл за заблудата й, че е сексбогиня. „Да ревнува от Каръл Матисън!“

В чистата светлина на утрото това изглеждаше смешно. Може би, помисли си Елин, стана заради късния час. Или заради несвойственото за нея бренди, което бе опитала след вечеря.

— Френският ти тост мирише неземно! — каза Елин на Бренда, когато Бренда внимателно взе трошливите филийки от тигана, постави ги в две затоплени чинии и разстла бледокехлибарен мед „Върмонт“ отгоре.

— На мама й мина ядът! — извести Бренда на Дани, който си играеше на пода с Ървинг.

— Ядът — боязливо повтори Дани, като си припомни как го бяха наказали предната седмица за това, че е употребил дума, чута на детската площадка, която звучеше подозрително сходно^[5]; след като не последва никакво порицание, Дани, вече уверен в себе си, каза със силен, ясен глас: — На мама й мина ядът! — и се преви от смях.

Дори Елин се усмихна.

 

 

Вътрешно тя страдаше. Не бе говорила на Фил от миналата нощ, бе му отказала да се любят, дори не бе благоволила да отвърне на предложението му да купи нещо от магазина за деликатеси. Докато ръсеше захарта и заничаше корица от портокалови обелки за тиганичките, тя изгаряше от срам.

„Кого наранявам в крайна сметка? Себе си, ето кого.“

Като обиди Фил, тя бе обидила себе си. Обидила бе себе си, когато му отказа да се любят. За целия им десетгодишен брак утрините, когато не се бяха любили, като тая, се брояха на пръстите на едната ръка — изумително, разтърсващо до палците на краката любене — първото нещо всяка неделна сутрин. Тя бе обидила себе си, когато реши да го наказва с мълчание. Обидила бе себе си, като се бе лишила от любовта и компанията му. Сигурно е била малко нещо луда миналата нощ и тази сутрин, та да се държи по този начин. Бе съсипала почти дванайсет часа от почивните дни с ревнивите си нападки и детинско държане.

„Е, дванайсет изгубени часа са предостатъчни!“ — реши Елин, докато пръскаше настърганите обелки и захарта върху навитите тиганички и ги точкуваше с масло. Веднага след закуската ще заведе децата при родителите на Фил. Ще му се извини и ще го приеме в леглото, където ще му покаже точно колко го обича и точно колко съжалява за детинщините си. Ще бъде агресивна в леглото, понеже знаеше, че на него това му харесва, но го правеше рядко, защото беше твърде срамлива, твърде благовъзпитана… твърде такава-онакава.

Не и днес.

Днес ще го съблече, бавно и с любов, и ще целуне всеки сантиметър от тялото му, докато дрехите се свличат. Ще го задържи в ръцете си и в устата си, ще го възбужда и ще възбужда себе си със своята дързост и няма да му позволи да нахлуе в нея, преди и двамата да не могат да удържат и миг повече.

Елин развихри фантазията си, докато пъхаше ястието, посипано със стърготините, във фурната, да препече портокалово-захарно-маслената замазка до кафяво и златисто и да стопли изобилно поръсените тиганички, но тогава чу колата да завива по късия стръмен път, който водеше към къщата.

Когато засили пламъка под азбестовата подложка, която поддържаше нагорещена тавата, Елин не можа да потисне усмивката, която изви устните й и се отрази в очите й със сладка сексуална нетърпеливост.

 

 

Най-напред, още когато входният звънец заби, тя подуши, че нещо не е наред.

Никой никога не използваше входната врата. Фил винаги влизаше през кухненската. Някаква игра ли си играеше с нея? Да я разтревожи чрез смяна на навиците? Да се опита дори да я изплаши? Едно предупредително звънче отекна в Елин още преди да отвори входната врата.

Двама униформени полицаи стояха там. Бял и черен.

— Мисис Дърбън?

Тя кимна, устата й беше пресъхнала.

— Колата на съпруга ви е засякла на червена светлина на Шосе 42. Един ученически автобус бил на път към ремонтната работилница… спирачките отказали… челен удар… автобусът бил празен, освен шофьора…

По-високият от полицаите, трийсет и няколко годишен мъж с пясъчноруса коса, произнасяше думите. Уморените му очи пробягваха от пода към Елин до някаква неопределена точка зад нея.

— И двамата са загинали на място. Съжалявам… съпругът ви е мъртъв.

Съзнанието на Елин заключи думата в някакъв свой далечен ъгъл. М-ъ-р-т-ъ-в. Тя отказваше да приеме думата, която сега рикошираше кухо вътре в нея. Мъртъв.

Можеше да се закълне, че ги е чула да й казват: Фил е в болницата Уайт плейнс, в залата за спешна медицинска помощ. Тя внезапно осъзна, че високият блед полицай я гледа в очакване да каже нещо.

— Благодаря — изрече Елин с глас, който сякаш не беше неин.

Болницата в Уайт плейнс, мислеше си. Трябваше да вземе от портфейла на Фил застраховката му „Живот в Блу крос“. През неделната сутрин Фил бе напуснал къщата само с една петдоларовка, с шофьорската си книжка и с регистрационната си карта. В болницата щяха да поискат номера на застраховката. Ни в клин, ни в ръкав, Елин си спомни процедурата. Удостоверяването на номера беше нейна отговорност.

После щяха да й разрешат да го види. Да го докосне. Да го прегърне. Да му обещае, че никога вече няма да ревнува. Никога! Само да го види.

— Мамо, наред ли е всичко? — попита Бренда, полускрита зад високия само метър и четирийсет вход към трапезарията, без да смее да излезе, със сериозно и уплашено лице.

— Да — кимна Елин, като се мъчеше гласът й да звучи нормално. — Всичко е чудесно. Иди си изяж закуската. И гледай Дани да си изпие млякото до капка!

Бренда погледна въпросително към майка си, сетне — към двамата униформени полицаи, и покорно напусна стаята.

Двамата полицаи се спогледаха, схванали, че тази мисис Дърбън иска да съобщи вестта на децата си по-късно, насаме. Някои родители предпочитаха да го направят така.

Елин стоеше със стиснати зъби, лицето й беше пепелявосиво, очите й бяха вторачени право напред, блеснали, разсеяни.

— Добре ли сте, гос’ожо? — попита по-ниският, набит мъж.

— Искате ли кафе? — отвърна тя, като внезапно си спомни за печката, а и с желанието да бъде вежлива.

— Не, благодаря — отговориха в един глас двамата.

Те внимателно й казаха, че тялото е в моргата, че тя ще трябва да го разпознае (чиста формалност) и да ги уведоми кое погребално бюро иска да ползва. Единият от тях щеше да заведе Елин до моргата, другият щеше да остане с децата, докато не дойде някой роднина или съсед.

Елин кимна.

Тя подуши тиганичките. Горяха. Замаяно си помисли, че се извръща да отиде в кухнята.

По-късно Елин не можеше да си спомни припадането, макар да й казаха, че точно това й се бе случило.