Рут Харис
Женско щастие (13)

11.

— Джоана? — каза Макс от дълбините на следоргазмично блаженство, с разперени ръце и крака върху огромното легло в апартамента на Грамърси парк, който бе купил за Джоана.

— Да? — прошепна тя, косата й (руса като шампанско „Мидиъм“) бе разстлана като копринена завеса върху възглавницата.

— Направи го пак!

— Не.

Равнодушно. Ето така. Дума от една сричка. Не.

— Какво? — попита Макс сепнат, и се изправи на лакът.

— Не.

Равнодушно. Такова едно безразлично. Разбирай го както щеш.

— Какво искаш да кажеш с това не? — разяри се Макс; не не беше от думите, които чуваше често.

— Чу ме. Не.

— А сега пък какво има? — попита Макс, слисан и смутен.

— Зависи от теб.

— От мен?

— Искаш ли да го направя пак?

— За бога, това беше първото, което казах! — изохка Макс като си отдъхна, че тя е започнала да мисли в правилна посока отново.

Джоана се размърда бавно и като приближи уста до ухото на Макс, прошепна шест безсмъртни, незабравими думи, които кристално проясниха нейното положение.

— Искаш да кажеш, че нямам избор? — продума той.

— Искам да кажа, че нямаш избор — потвърди тя.

— Мамка му! — отрони той.

За Макс Суан това беше почти все едно да направи предложение.

— Какво знаеш ти, което да не знам аз? — попита Макс Лу три седмици по-късно. — Жени ти изпращат пари! — възкликна той с обичайния си грубоват хумор. — Моите жени знаят само две неща: Давай! и Давай още!

Макс беше тайно горд от желанията, които неговите жени стоварваха отгоре му — и от способността си да задоволява тези желания — финансови и сексуални.

— И аз самият съм малко изненадан — призна Лу. — Елин е изплатила вече почти половината заем.

Още един чек — този път за триста долара — бе дошъл по пощата същата сутрин, когато Макс бе пристигнал в града с новина за Лу. Лу се канеше да звънне на Елин, да й благодари и да я покани на обяд. През последната година те бяха свикнали да обядват заедно всеки път, когато Елин плащаше част от заема, и никой от двамата не признаваше — още не — колко силно очакваха тези обеди.

— Майка ти и аз се развеждаме — обяви Макс като се взираше в Лу за реакцията му. — Надявам се, няма да ме сметнеш за лошия.

— Не, разбира се, че не — отвърна Лу, който не бе изненадан от новината на баща си. — Ти и майка… — Лу секна, като показа с жест, че разбира, че знае как Макс и Езми не се погаждат от години.

— Разводът ще ми струва цяло състояние — мрачно отрони Макс. — Майка ти е жадна за кръв. Не че я виня…

— Какво ще стане с „Дейкор“?

Лу бе работил в „Дейкор“ дванайсетина години; фирмата бе кажи-речи животът му.

— Няма проблеми — успокои го Макс. — Майка ти не се интересува от бизнеса. Тя иска къщата и пари в брой. Пари за любовници. Можеш да продължиш да ръководиш „Дейкор“ както обикновено. По дяволите, той е твоя рожба! — тръсна Макс, макар че, честно казано, беше прав само наполовина: „Дейкор“ беше наполовина рожба на Макс, наполовина — на Лу; всеки от тях притежаваше петдесет на сто от акциите.

— Бих искал да изкупя твоята половина — каза Лу. — Ще се чувствам по-добре, ако „Дейкор“ е изцяло мой.

Последното, от което имаше нужда, беше Макс да вземе да продаде фирмата на някой непознат, за да се разплати за развода. Или, още по-лошо — да я продаде на Джоана, която беше, по мнението на Лу, кучка, ламтяща за златни кюлчета и пиринчени топки.

— Мамка му, Лу! Не можеш да си позволиш да ме изкупиш! — подметна Макс с характерния си добряшки сарказъм. — Ти свърши много добра работа в „Дейкор“. Сега акциите са много високи. Ще се прецакаш.

— Ако решиш да продаваш, искам да съм първият, на когото ще предложиш. Става ли?

Лу нямаше да се предаде лесно. Беше вложил твърде много — и емоционално, и иначе — в „Дейкор“.

— Естествено — обеща Макс. — По дяволите, та ти ръководиш проклетия бизнес!

— Днес чух най-голямата дивотия! — каза Макс на Джоана, когато се върна на Острова. — Жена, която изплаща заем на мъж! Помниш ли Фил Дърбън? Споменавал ли съм ти изобщо за него? Търговският директор на Лу. Дължал пет хилядарки на Лу, когато се споминал. Лу си мислел, че никога няма да ги види. Но, виж ти, вдовичката изплаща, сто тук, двеста там. — Макс отметна глава и се засмя с учудване и с възхищение.

— Как изглежда? — попита Джоана, веднага нащрек; тя беше твърде наясно с неутолимия апетит на Макс и с непрестанно шарещите му очи.

— Откъде, по дяволите, да знам? — избоботи Макс. — Никога не съм я зървал.

Джоана не знаеше дали да вярва на това, но го остави настрани и се добра до темата, която истински я интересуваше:

— Как реагира Лу, когато му каза за развода?

— Попита дали Езми ще грабне „Дейкор“ при подялбата — отговори Макс. — Казах му да не се безпокои. Езми се интересува единствено от пари в брой.

— Не каза ли нещо за мен? — попита Джоана.

Какво я беше грижа какво ще вземе Езми при уреждането на развода! Макс беше толкова богат, че нямаше значение какво ще вземе Езми, пак щеше да остане много.

Макс поклати глава.

— Искам да ме хареса — каза Джоана, като се чудеше какво трябва да направи, за да я хареса Лу.

Разводът на Макс щеше да е гаден и Джоана искаше съюзници, знаеше, че ще й трябват съюзници. А за Макс Лу беше по-важен от всички, освен от нея. Тя искаше Лу да я хареса; искаше Лу да е на нейна страна. И реши, че ще трябва да помисли за нещо наистина специално, което да подари на Лу… нещо, което ще го накара да види колко свестен човек е тя… нещо, което ще го накара да я хареса.

Разводът на Макс и начинът, по който Лу изумено осъзна, че го смята за правилно решение, най-после го изтръгна от примиреното приемане на равнодушието в собствения му брак. След студения си, снежен период Рийни още веднъж се бе завърнала към умерената привързаност, която бележеше ранните години на брака им. Умереността, помисли си Лу, ревнив към усилното преследване на щастието от страна на баща си, не беше достатъчна. Лу беше на трийсет и шест, страстен мъж. Твърде млад за някаква си умереност.

Тази сутрин Лу беше остойностил чека, който му бе пратила Елин, и бе употребил част от парите да й изпрати цветя. На картичката той й благодареше за нейните усилия да изплати заема и, както се очакваше от него, я канеше на обяд.

От много време насам си мислеше за нея между редките им обеди. Време беше да действа.