Рут Харис
Женско щастие (4)

2.

Пак по-късно тя нямаше спомен и за двата следващи дена. Карълайн и Томи Дърбън, родителите на Фил, уредиха всичко. Те казаха и на Бренда и Дани, че татко им е отишъл на небето.

— Кога ще се върне? — поиска да научи Дани, все още твърде малък, за да разбере.

— Мама е виновна! — не се стърпя Бренда. — Мама е виновна! Ако мама не беше така гадна с татко, когато той се опитваше да я прегърне и целуне, татко нямаше да налети на това произшествие. Татко щеше да се върне вкъщи, както го правеше всяка неделя.

— Бренда, не говориш сериозно! — каза Карълайн потресена. — Не бива да казваш това! Дори не бива да си го помисляш!

— Съжалявам — мигновено отрони Бренда. — Нямах предвид това.

Бренда беше уплашена от онова, което бе казала, от онова, което си бе помислила, от онова, което то значеше. Тя бе изтласкала ужасните мисли вън от съзнанието си веднага щом те изплуваха на повърхността. Но непробудният спомен щеше да хвърля своята гневна сянка върху любовта на Бренда към майка й години наред.

А онова, което Бренда не си позволяваше да си припомни, Елин не можеше да забрави. Скарването беше разстроило Фил. Той беше разстроен, понеже Елин го бе отблъснала в леглото и по-сетне — в кухнята. Разстроен, той се е разсеял, неспособен да се съсредоточи. Неспособен да се съсредоточи, не е обърнал достатъчно внимание на червената светлина, на прииждащите коли. Ако не беше разстроен, разсеян, щеше да е в състояние да направи нещо, щеше да се изтегли встрани от пътя на автобуса, щеше да излезе от колата и да побегне от произшествието… щеше да е жив.

Елин се измъчваше от нелогичната вина, че е оцеляла. Ако го бе обичала достатъчно, той щеше да е жив. Но не би — и той беше мъртъв. А тя беше виновна.

За погребението Елин си спомняше само това, че й се щеше мъртвата да е тя.

Подобно на зомби, тя стоеше с Бренда и с Дани пред портата на църквата и механично приемаше съболезнования. След службата, на гробищата, като гледаше как хвърлят пръст върху ковчега на Фил, тя повърна зад някакъв надгробен камък и беше толкова истерична, че дори не почувства срам. Фил беше нейният живот, целият й свят. А сега си бе отишъл. Без него тя беше нищо.

И Елин се чудеше дали ако се бяха любили през онази сутрин, тя не би могла да забременее. Беше почти на трийсет — възрастна за бебета. Стара. Но напоследък се улавяше да мисли за това все повече, улавяше се да забравя диафрагмата си, беше се размечтала за още едно бебе. Беше се размечтала да стане отново майка, да стане някой. Когато мензисът й дойде точно на очакваната дата, тя се разплака. Никога вече нямаше да има такава възможност.

Още едно никога.

Тогава Елин изненада себе си. През дните и седмиците, непосредствено последвали катастрофата с Фил, тя възстанови своето обичайно, спокойно и овладяно аз. С рев, но сдържано, тя написа саморъчно благодарствени писма за всяка съболезнователна картичка. Тя телефонира на хората, които й бяха особено близки.

— Фил катастрофира в неделя сутринта — каза Елин на Луис Суан, президент на „Дейкор пейнтс“ и шеф на Фил; Фил бе изпълнявал длъжността търговски директор на „Дейкор“ шест години. — Един ученически автобус се врязал в колата му.

Виждаше се принудена да говори за произшествието на Фил, да преповтаря подробностите, да разказва на хората как бе изгорила тиганичките. Най-добрата готвачка в Уестчестърската област, а беше изгорила тиганичките! Трябваше да си обясни разумно всичко.

— Няма го. Няма го Фил…

— Ще ни липсва — отрони Лу и наистина го мислеше.

Фил Дърбън беше мъж, който носеше сивоткан костюм, но имаше златни блянове. Той беше непоколебим, агресивен, амбициозен, работлив, напорист млад мъж. Тъкмо онзи тип изпълнител, какъвто Лу, който не се страхуваше от превъзходството на другите, би искал да има подръка в „Дейкор“.

— Бих искала да намина в кабинета на Фил — каза Елин, като прочисти гърло; нейният несигурен тон превърна изявлението й в молба. — Бих искала сама да преровя нещата му. Това е последното, което мога да направя за него. Ще може ли?

— Разбира се, че може.

За миг Лу усети непоносимост към самопринизяването на Елин: разбира се, че можеше да прерови бюрото му; тя му беше жена!

Но веднага щом хлопна слушалката, Лу отиде в кабинета на Фил и затвори вратата след себе си. Насочи се право към горното ляво чекмедже и извади кафяв илик.

— Ако нещо ми се случи някога — бе казал Фил, полу на шега, но настойчиво, — изхвърли го! Има неща, които Елин няма защо да знае. Жените не бива да знаят всичко за мъжете си! — И намигна съзаклятнически на Лу.

Лу преценя плика известно време, без да е сигурен какво трябва да стори с него. После го запечата, надписа го „Фил Дърбън: лично“ и го занесе в празния кабинет, съседен на неговия — кабинет, който баща му бе заемал допреди година. Лу постави плика на горната дъска във вградения дрешник, без да знае какво още да направи. Не смяташе, че трябва да го накъса, защото в действителност пликът принадлежеше на Елин. Но очевидно не беше време да й го дава, особено след като нямаше и представа какво съдържа. Лу си помисли за миг дали да не го отвори и да прегледа съдържанието му, после отхвърли тази мисъл. Имаше нещо шпиономанско в това, да си вреш носа в собственост на мъртвец. По-добре, реши Лу, да остави тайните му да бъдат погребани с него — и затвори вратата — и миналото на Фил Дърбън — зад себе си.

— Кога можеш да дойдеш в града? — Ал Шелдрок попита по телефона Елин.

Ал беше счетоводителят на Фил и плащаше сметките, докато Елин успее да си отвори свой влог. Тя беше леко изненадана, че не може да се разписва върху чековете на Фил.

— Добре ли е две седмици, ако броим от днес? — запита Елин с желанието да го отложи, докато набере дързост.

Тя се боеше от среща със счетоводителя на Фил, боеше се да мисли за пари, защото докато беше жив Фил, той се оправяше с финансите и плащаше всички сметки. Елин не притежаваше своя чекова книжка от времето на колежа. Тя изобщо не познаваше тънкостите на комисионите, беше подписала общите данъчни плащания, без дори да ги погледне и никога не бе купувала нещо по-скъпо от зимно палто — а дори когато правеше нещо такова, винаги се съветваше с Фил, да види могат ли да си го позволят. Фил все казваше, че няма нужда Елин да знае каквото и да било за парите, и тя се бе съгласила с него. Всеки знаеше, че жените не ги бива да се оправят с пари, че не ги познават. Освен това не беше женствено.

— Две седмици, чудесно — съгласи се Ал и Елин бързо го изтласка от съзнанието си, понеже парите бяха нещо, за което нямаше защо да се тревожи: Фил бе оставил цяло богатство със застраховката си „Живот“.

„Няма защо да се тревожиш“ — й бе казал Фил, когато купи полицата за сто хиляди долара. През 1959 година, когато една модна рокля струваше 49,95 долара, килограм говеждо филе — два долара, а най-малката работна ставка беше долар на час, сто хиляди долара си бяха цяло богатство.

„Няма защо да се тревожиш, ако нещо ми се случи“ — бе казал Фил. По него време беше немислимо нещо да се случи на Фил. Но се бе случило. И сега Елин си спомни точните му думи. „Няма защо да се тревожиш.“

Сто хиляди долара! Ами че сто хиляди долара бяха повече от богатство! Сто хиляди долара бяха всички пари на света!