Рут Харис
Женско щастие (27)

2.

— Изпращаме те с Ед Словаки да представяте „Мед Лабз“ на конференцията на биохимиците в Илинойския университет в Ърбана — каза на Бренда Хайнрих Лебен в началото на 1972 година; сега тя имаше по-добро звание: помощник-химик, и по-висока заплата. — Мога да кажа на управителното тяло, че си се съгласила да отидеш, нали?

— Разбира се — отговори Бренда с преднамерено сух, делови тон; обикновено тя би отговорила на въпроса на Хайнрих с нахаканото, но искрено: няма да си оставя магарето в калта; но бе схванала, че Хайнрих няма чувство за хумор, и се озаптяваше: — Това е чест.

Ед Словаки беше завършил колеж — „Корнел“, който беше Алма матер и на Хайнрих — през същата година, когато бе завършила Бренда. И той беше биохимик, но имаше с по една единица, а понякога и с по две, по-ниски оценки от пълните шестици на Бренда. Той бе тръгнал на работа в „Мед Лабз“ през същата седмица, когато бе тръгнала и Бренда, с две хиляди долара по-голяма годишна заплата, което Бренда не знаеше. Беше един такъв русоляв — дори миглите му бяха руси — и макар че беше в отдел, който извършваше проучвания за лекарство против артрит, на Бренда й се струваше, че прекарва повече време отдаден на фирмената политика и на връзките с „Корнел“, отколкото на лабораторното си отделение.

Бренда прие пътуването до Ърбана като знак, че тя и Ед са предопределени за нещо по-голямо и по-добро в „Мед Лабз“. Ед го приемаше сякаш като кратък, платен отдих от всекидневното еднообразие. По време на полета до Ърбана Бренда чете последния брой на „Джърнъл ъв байъкемистри“, докато Ед пийваше бяло вино и си бъбреше със стюардесата.

Три дена биохимиците четоха научни съобщения, обсъждаха нови опитни модели, говориха за обещаващи нови изследователски пътища и най-вече разнасяха последните горещи клюки: кой е получил стипендия и кой — не, кой ще заеме по-висок пост и кой си бе стъкмил сладка консултантска фирмичка, кой ще оглави съвсем новата лаборатория в Хюстън и кой ще излиза от Университета в Южна Калифорния. Но докато всички се съсредоточаваха върху имената, Бренда посвети мислите си на инсулиновите рецептори.

Тя вече беше наясно с експериментите върху ролята, която играят инсулиновите рецептори за затлъстяването, проведени от Джеймс Райнкинг в лосанджелиския Калифорнийски университет. Беше чела научното му съобщение преди десет месеца в „Био-кемикъл ривю“ и когато видя, че в графика е включено той да осведоми колегите си за най-последните данни от лабораторните изследвания в Ърбана, засекретени след публикацията на научното съобщение, Бренда се записа.

Когато професор Райнкинг — който беше с телосложение като на бейзболист от задната линия и носеше очила с лупи, дебели като дъната на бутилка от кока-кола — приключи, Бренда се представи, каза му върху какво работи и сподели проблемите, които има в работата си.

— Изследванията ни са фокусирани върху възпрепятстването на абсорбцията в стомашно-чревния тракт — съобщи му тя. — Но ударихме на камък. Май няма да преодолеем страничните въздействия — гаденето и неочаквано бързото подпухване. В „Мед Лабз“ съм от две години и за тези две години никак не сме се приближили до решението на проблема. Питам се дали ако подходя другояче като се съсредоточа върху инсулиновите рецептори, няма да е по-надеждно.

— Не знам — призна професор Райнкинг с научна коректност, но същевременно все пак грейна. — Но не желаете ли суровите лабораторни данни? Ще се радвам да ги споделя с вас.

— Това ще е чудесно — каза Бренда и също грейна.

— Ще ви пратя ксерокопия.

 

 

През нощта, когато Ед Словаки излезе и се напи с няколко химици от „Райдър & Евънс“, конкурент на „Мед Лабз“, Бренда, която ясно си даваше сметка, че е единствената жена на конференцията като изключим секретарките, отиде в стаята си и внимателно прегледа данните, предоставени й от професор Райнкинг.

През деня, когато се върна от Ърбана, предложението й легна на бюрото на Хайнрих Лебен. Като използваше за документация статията на доктор Райнкинг в „Био-кемикъл ривю“ и най-пресните данни от лабораторията му, Бренда предлагаше „Мед Лабз“ да добавят към изследователската си програма за овладяване на затлъстяването успоредни експерименти, като изучат обнадеждаващите водещи резултати около инсулиновите рецептори.

Бренда завършваше предложението си с молба за разрешително да се предвиди бюджет. Тя спокойно очакваше отговора и прекара съботната сутрин, преди да замине за разговор в университета на Сиръкюс, като се отдаде на любимото си занимание — да пазарува в „Джордан Марш“.

— Не разбирам — каза Бренда на Джеф. — Минаха две седмици, а той не е проронил и дума. Не смяташ ли, че би трябвало да му кажа нещо?

Бренда беше озадачена. Тъкмо подобна новаторска, напориста работа, каквато бе вложила в своето предложение да започнат експерименти върху водещите постижения, открити при работата на Джеймс Райнкинг върху инсулиновите рецептори, й бе спечелила пълните шестици, научната награда „Колкът“, похвалите на преподавателите й — и в крайна сметка, назначаването й в „Мед Лабз“. Сега май й спечелваше мълчание. Бренда беше обидена и объркана.

— Просто не мога да разбера — продължаваше да се оплаква тя на Джеф. — Може би трябва да кажа нещо?

— Защо не? — логично отвърна Джеф. — Всичко, което си ми разправяла за хрумването си, ме кара да мисля, че е доста добро.

Когато Бренда отиде в кабинета на Хайнрих Лебен и го попита дали е имал възможност да прочете предложението й, той й каза, че не му е останало време.

И Бренда бе обезпокоена от неговото нежелание да обещае, че ще намери време, че ще му остане време.

— Можеш ли да си представиш! — изплака с ярост Бренда пред Тоуни, когато Тоуни и Тък дойдоха в Бостън за почивните дни. — Платиха, за да ме пратят в Ърбана, а сега дори не искат да чуят какво съм научила там! Хем сме в задънен тунел с противоабсорбния подход, а инсулиново-рецепторната гледна точка е начин да помръднем от мъртвата точка! Човек би помислил, че вече трябваше да са ми поверили програма!

— Ти би помислила и аз бих помислила — каза Тоуни. — Но те не мислят така!

Те бяха другият пол. Мъжете. Противоположните. Членовете на тесния кръг, в който искаха да влязат Бренда и Тоуни — или по покана, или с насрещна стрелба. Мъжете имаха парите, властта, удоволствието. Бренда и Тоуни също искаха да са вътре.

А Тоуни бе започнала да става много веща на тема Те. Работата й беше такава, че я вършеше сама. Работата на Тоуни беше да анализира фирмите, чиито изделия „Едър анд Стърн“ продаваха на своите клиенти. Тя обикаляше страната и разпитваше управители, разглеждаше заводи, анализираше цифри. Резултатите от нейната работа се изпращаха във формата на доклади до посредниците на „Едър анд Стърн“, които ги използваха като основа на своите препоръки за покупко-продажби.

— Трябва да си едно от момчетата — каза Тоуни на Бренда. — Обзалагам се, че ако някое от момчетиите на Хайнрих бе написало доклада, нещата щяха да са вече уредени.

През съзнанието на Бренда за миг пробяга образът на Ед Словаки, с неговите руси мигли и безцветни петици и четворки, но тя мигновено го прогони.

— В работата, която ти вършиш, може би има мъжки шовинисти — рече Бренда като не желаеше да повярва на Тоуни, — но ние сме учени. Стойността на един учен се определя по лабораторните резултати, по обективни данни. Полът няма нищо общо с това. Нищо! Всъщност Хайнрих винаги ми поръчва най-важните експерименти, защото знае, че аз ще свърша нещата както трябва, в график и в рамките на отпуснатия бюджет.

— Не се самооблажвай, Бренда! — отвърна Тоуни. — Ти си просто доброто момиченце на Хайнрих. Той те използва.

— Тоуни, много си кисела! — нацупи се Бренда.

— Може би — съгласи се Тоуни със сериозни очи изпод тъмните й блещукащи клепачи. — Аз го наричам реализъм.

В изследователския отдел на „Едър анд Стърн“ Тоуни беше единствената жена — освен специалистката по тоалетните принадлежности Рийта Аш, която бе работила за „Ревлон анд Рубинстайн“, говореше с пропит от безсрамие и уиски глас и плашеше всички, понеже се предполагаше, че знае къде са заровени телата.

— Наричат ме момичето — каза Тоуни на Бренда през същите почивни дни; и двете бяха започнали работа преди малко повече от две години. — Знаеш ли какво ми се случва всеки, ама всеки път, когато отида да получа най-новите сведения за някоя фирма или да проуча някоя нова фирма? В първия миг, в който вляза и съобщя коя съм, израженията на лицата им ми казват ясно: чувстват се оскърбени, че им пращат жена. За тях това означава само едно: че „Едър анд Стърн“ не гледат на тях — и на тяхната стока — сериозно; че им пращат някой от резервната скамейка. Така че първото, което трябва да сторя, е да настъпя много здраво, много компетентно, много авторитетно. Понякога това ги кара да усетят първото си разочарование. В повечето случаи — не. Обаждат се в Ню Йорк. Питат защо им пращат момичето. Докато съм там, при тях! Тогава един от съдружниците трябва да говори с тях и да ги успокоява. И знаеш ли какво е второто нещо, което правят? — продължи Тоуни.

Бренда, развълнувана и ужасена, тръсна глава. Тя си стоеше в лабораторията; работното й всекидневие протичаше главно в компанията на други биохимици и на Хайнрих Лебен. Осъзнаваше, че в сравнение с Тоуни почти не се бе сблъсквала с деловия свят като цяло.

— Не — смънка Бренда. — Какво става?

— Предлагат ми се — равнодушно каза Тоуни.

— Хайде бе! — възкликна Бренда. — В наши дни!

— О, да! В наши дни. Държат се сякаш аз — тялото ми — е част от сделката. По-извъртащите казват нещо като: Няма да прекарате тази нощ в „Шератон“ сам-сама, нали? Имам подръка апартамент на приятел, ако нещо… По прямите казват нещо като: Вие, еманципираните жени, сте отворени. Защо не се отвориш за мен?

Бренда тръсна глава с неверие, макар сега, като поразмисли, да осъзна, че помощникът й в лабораторията неизменно се отъркваше в гърдите й, когато вадеше и разменяше местата на епруветките.

— И какво им казваш? Как се справяш с положението? — попита Бренда; самата тя се справяше с помощника като се правеше, че не забелязва.

— Не много добре — призна Тоуни. — Ако кажа, че не съм свободна, те започват да се интересуват от интимния ми живот. Ако им откажа и заявя, че не правя такива работи, те ми казват, че съм страхотно парче. Ако им кажа да се омитат, ме обвиняват, че съм негостоприемна. — Тоуни повдигна рамене. — Положението е лошо, защото съм склонна да отстъпя. Не би трябвало, знам. Но така го чувствам.

После тя продължи:

— И ще се изненадаш колко много типове твърдят, че са спали с мен. Невярно, разбира се. Но това не им пречи да го твърдят. И после следващият тип казва: Ти си пуснала на Джоу Блоу. Какво ми е на мен?

— Пред това, което разказваш, „Мед Лабз“ е истински рай — рече Бренда и се закле, че никога няма да се остави да я вкиснат толкова, колкото се бе вкиснала, изглежда, Тоуни. Тоуни бе започнала да носи ултраскроени костюми, които приличаха повече на броня, отколкото на дрехи, и за първи път, откак я познаваше Бренда, бе напълняла.

Бренда се чудеше дали не го е направила, за да привлича по-малко мъжките погледи. Но тъй както си обещаваше да не се оставя да загрубее като Тоуни, тя реши също, че няма да си седи мирно, докато Хайнрих се накани да й прочете доклада. Даваше му още седмица. Ако дотогава не го прочетеше, тя щеше да направи нещо.

 

 

Бренда поднови предложението си след седмица. Тя забоде напомнителна бележка за Хайнрих и чрез вътрешноведомствената поща изпрати копие до шефа му, Сам Винсънт, глава на научните изследвания в „Мед Лабз“.

Два дена по-късно копието беше върнато на бюрото на Бренда с драснато с молив „добра идея — С. В.“ и с искане тя да изготви груба сметка на разходите по предложението. В рамките на седмицата Бренда сложи изчисленията на бюрото на Хайнрих, с копие до Сам Винсънт, на когото сега гледаше като на свой защитник.

Когато Хайнрих я извика в кабинета си да обсъдят предложението й, Сам Винсънт, висок, благ, достолепен, с мека тлъстинка над колана на панталоните, също беше там. Но макар Сам Винсънт да се усмихваше, говореше Хайнрих.

— Подходът с инсулиновите рецептори изглежда… обещаващ — изрече Хайнрих като замислено подръпваше от лулата. — И изчисленията сякаш отговарят на замисъла.

Бренда едва удържаше да не се усмихне. Тя се насили да изглежда сериозна, добросъвестна.

— Ще трябва да се вместим в бюджета, но, струва ми се, можем и да го пораздуем — продължи Хайнрих. — Ти ще се заемеш… бъди на разположение. Това си е твоя рожба.

— Благодаря — отвърна Бренда, като се чувстваше по същия начин, по който се чувстваше в колежа, когато някой преподавател я вдигаше, за да я отличи. — Радвам се, че се съгласихте с мен. Изглежда, ударихме на камък с другия подход.

— Добро момиче! — за първи път се обади Сам Винсънт.

Тонът му беше сърдечен, одобрителен и като кимна на Хайнрих, той напусна кабинета. За първи път началник от ранга на Сам Винсънт май бе забелязал, че тя е живо същество, и едва по-късно Бренда си припомни думата „момиче“.

— Никога вече не върши неща през главата ми, Бренда! — изсъска Хайнрих, когато останаха сами; той говореше със зъл, нисък глас и докато продължаваше, този глас стана с няколко градуса по-студен, от киша — на лед. — Никога, никога не го прави отново! Не си го и помисляй. — Той остави лулата си и погледна право в лицето на Бренда, като прикова очите й към своите. — Защото ако го направиш, ще те уволня така скорострелно, че няма да разбереш кога ще си на улицата.

— Но защо? — попита уплашено Бренда. — Вие нямахте време да прочетете паметната бележка, а работата е важна за „Мед Лабз“. Стори ми се, че ще спестя време, ако отида при мистър Винсънт.

— Е, не го приемам. Аз ръководя този отдел. И по някаква случайност го ръководя много добре. — Тонът на Хайнрих беше свъсен и зимен: февруари гонеше януари по петите.

— Съжалявам — промълви Бренда, но не съжаляваше.

Тя бе работила за „Мед Лабз“, опитала се бе да ги оттласка от мъртвата точка на техните изследвания, опитала се бе да им покаже обещаваща посока. Осъзна, че наблюденията на Тоуни върху деликатното мъжко его бяха на дневен ред повече, отколкото обикновено си позволяваше да го признае. Все пак, ако Хайнрих искаше извинение, щеше да му се извини. Въпросът беше, че програмата за инсулиновите рецептори вече бе задвижена.

— Какъв кът от лабораторията ще трябва да уредя за новия проект? — запита Бренда, развълнувана от мисълта да е ръководител на проект; лабораторното пространство винаги не достигаше в „Мед Лабз“, напоследък — повече от всякога.

— Не знам — каза вежливо Хайнрих, като смукна от лулата. — Не съм мислил още. Това е твой проект. Ти си разчисти място.

През онази вечер Бренда се прибра вкъщи попарена и нетърпелива.

— Не разбирам — сподели тя на Джеф. — Победих! Стана на моята. Получих каквото исках! Ще вървим напред с моята идея! Победих… а се чувствам така, сякаш съм изгубила. Днес нещо стана, но не разбирам какво…

Джеф беше презает със собствените си проблеми в клиниката — главният лекар искаше от него да оправя пациентите по-бързо (оправя беше дума от бюрократичния речник на главния лекар). Повече пациенти означаваха по-голям пай от федералните фондове, с които се издържаше клиниката — и като следствие, по-голям пай от щатските фондове, тъй като Масачузетс трябваше да съгласува своето финансиране с федералното финансиране. Джеф, който бе свикнал с медицинските и с бюрократичните затруднения, не знаеше какво да каже на Бренда. Но се опита:

— Вероятно нищо не е станало — отрони той като я прегърна, за да я утеши. — Само служебни тъпотии.

На Бренда й се щеше да му повярва.