Рут Харис
Женско щастие (22)

20.

— Мисис Дърбън, фурната не пали — каза Габи, помощничката на Елин.

— Сигурно горелката е излязла от строя — отвърна Елин, докато хвърляше последен поглед на тава пушена сьомга с копър, преди да изпрати другата си помощничка, Джаник, да я даде на сервитьорите.

Самата Елин никога не напускаше кухнята по време на забава. Като генерал, тя ръководеше битката далеч от бойните линии, и дори всред гостите да бе кралицата на Англия, Елин нямаше да научи.

— Вземи кибрит и я запали. Но внимавай!

— Пак не ще — осведоми Габи няколко секунди по-късно, докато в просторната кухня на Райнхарт се носеше слаб мирис на сяра от палените клечки.

— Нека аз опитам — предложи Елин и взе кибрита. — Докато го правя, занеси скаридите!

— Фурната ти е развалена — каза Елин на Райнхарт след малко.

— Не е възможно. — Той беше раздразнен, че Габи го вика в кухнята точно когато разказваше на Лу Суан за копринената дамаска, която Белият дом току-що бе поръчал на „Айлберг“ за овалния кабинет на президента.

— Аз не търпя техника на която не мога да разчитам — добави той; как смееше негова фурна — някаква си фурна — да не работи!

Елин му подаде кибрит.

— Вие я запалете!

Райнхарт грабна кибрита от нея, бесен заради притеснението, заради фурната, заради некадърниците, които не можеха да я запалят.

Студените ордьоври нямаше да са проблем, замисли се Елин, докато наблюдаваше как Райнхарт се пъне да наложи волята си на горелката: сьомгата, скаридите в сос с аквавит^[1], белите гъби в кисела горчица, студеният хайвер.

Ами топлите ордьоври? Gougeres? Малките топчета месо с кимион? Рокфортското mille-feuille^[2]? Ами — сърцето й затупа, устата й пресъхна — приготвените poulet au calvados, цели девет и половина килограма?

— Надявам се, че имате мили съседи — каза Елин на Райнхарт, когато с вледеняващи ругатни най-накрая той се предаде, — чиято фурна работи.

— Блумбъргови — сети се той. — Те са собственици на фермата в съседство.

В съседство значеше десет минути с кола.

Трябваха петнайсет минути да се преопакова храната и да се натовари колата. Още десет да се откара до Блумбъргови. Още десет да се стопли фурната им. Още двайсет да се сгорещи всичко. Още петнайсет да се опакова отново и да се натовари пак, десет да се откара до фермата на Естес, петнайсет да се разопакова и да се подредят подносите и чиниите.

Общо разкарването в съседство отне час и трийсет и пет минути. Час и трийсет и пет минути за гостите да си получат трето и четвърто питие без нищо за ядене, освен леките студени ордьоври. Час и трийсет и пет минути, за да се ожесточи апетитът на всекиго.

Елин работеше като луда, припряна, щура, тревожна, потна.

Джаник сервира първите подноси с топли ордьоври — gougeres — и мигновено се върна в кухнята.

— Те унищожиха тези предястия! — възкликна тя вцепенена от скоростта, с която бяха опустошени подносите.

Елин отмахна кичур коса от челото си и се опита да не мисли за катастрофата, която приближаваше. Каза на Джаник и Габи да поднесат вечерята, докато тя остана в кухнята и правеше всичко възможно да опази вторите ястия топли върху четирите горни котлона. Тя чупеше пръсти и се надяваше да има достатъчно храна, която да задоволи стимулирания с алкохол апетит на гостите, чиято вечеря бе поднесена с час и половина закъснение.

Нямаше.

 

 

— Вечерята беше катастрофа! Ти беше катастрофа! — Райнхарт плюеше думите като храчки. — Ти ме унижи пред гостите ми. И съсипа бизнес сделка! Струваш ми стотици хиляди долара!

— Не беше моя вината, че фурната ви е развалена — възрази Елин, крайно вбесена от неговите обвинения. — Направих всичко, каквото можах…

— Ти беше тук по една-единствена причина — продължи Райнхарт, като пренебрегна думите й: — да сготвиш храна за гостите ми. Работа, за която ти помоли. Аз няма, уверявам те, да платя за тази катастрофа. Спирам плащанията по тази сметка.

С това той се завъртя и напусна кухнята. Двукрилата врата се полюшваше напред-назад тихо, обвинително. Несправедливо.

В очите на Елин бликнаха яростни сълзи и тя ги избърса с опакото на ръката си като размаза грима си. Черни вадички обкръжиха очите й, а тя стоеше в кухнята и й идеше да убива. Вместо това напълни кофа с вода и прах, взе гъба от стаичката на метачките и започна да чисти пода. Щеше да изхвърли беса си във водата, сапуна и добрата стара мръсотия по лактите. Тя чистеше като нападаше пода, сякаш беше Райнхарт, и дори не усети, че двукрилата врата се отвори.

— Аз харесах вечерята.

Гласът беше халюцинация. Стоманено-кадифена халюцинация. Елин си помисли, че й се причуват разни неща. Помисли си, че й се привиждат разни неща… мираж в кухнята на Райнхарт Естес.

— Всъщност страшно харесах вечерята. Най-добрата проклета вечеря, която някога съм ял!

— Лу Суан! Какво правиш тук? — Елин спря по средата на търкането като внезапно си даде сметка, че гримът й се е размазал по цялото лице; навярно приличаше на нощна мечка!

— Смазвам си оръжието — каза Лу с глас, от който Елин винаги я побиваха тръпки; беше свеж, чист и красив като филмова звезда с вечерното си сако, сякаш цяло поколение бленувани любовници се бе въплътило в един мъж. — Райнхарт има нужда от пари. Иска да купя една от компаниите му.

— И вечерята беше част от стратегията му на продавач? — попита Елин, която започваше да разбира гнева на Райнхарт.

Той, разбира се, не й бе доверил целта на вечерята. Клиентите по принцип не го правеха, освен ако не е нещо като сватосване или годеж.

— Аха — подхвърли Лу; Елин си даваше сметка за потното си чело, за лъщящия си нос, за размазания грим, за червилото, което бе избледняло преди часове, всичко това — безмилостно подчертано от високоволтовото флуоресцентно осветление в кухнята. — Иска да ми продаде компания, наречена „Айлберг фабрикс“. Решил е, че съм приемлив купувач. Даде тази вечеря, за да ми покаже каква чест ми оказва. И да вдигне цената. Високо — обясни Лу. — Тъкмо ми казваше, че лейди Бърд Джонсън току-що си е поръчала дамаска от „Айлберг“ за завесите на Овалния кабинет. Беше девет и половина и още никой не бе хапвал. Казах му, че се надявам да е ръководил „Айлберг“ по-добре, отколкото ръководи вечерята.

Елин извъртя очи към небето като си представи как е реагирал Райнхарт на това.

— Нищо чудно, че беше толкова бесен! — каза тя и се върна на пода.

— Тогава още не знаех кой готви — рече Лу. — Съжалявам, ако съм те прецакал. Просто си търсех повод.

— Май си го намерил — отвърна Елин като продължи да чисти.

— За бога, ще хвърлиш ли най-после тази бърсалка! — Лу я издърпа от ръцете й, преди тя да отрони и дума. — Развалената фурна не беше твоя вина. Ако спре да ти плаща, ти не му дължиш нищо повече. Нека си изчисти сам проклетата кухня!

— Но аз винаги съм оставяла кухнята на клиентите съвършено почистена! — упорито каза Елин. — Спазвам много строго това правило.

— Ти си създала правилото, ти можеш да го нарушиш — каза Лу и пое ръцете й в своите, като не й разрешаваше да докосне гъбата или кърпата за попиване, или планината от тенджери и чинии в мивката.

— Но аз не искам да му давам възможност да каже, че съм си заминала, без да съм си свършила работата докрай. Не искам да наливам масло в огъня — настоя Елин, полуосъзнаваща в своята убийствена умора, че това е вече извратеност.

— Не се безпокой за Райнхарт! — каза Лу и знаеше какво говори; с баща като Макс, Лу знаеше много добре как да се оправя с невъзможни хора — кога да устоява, кога да се бунтува, кога да предумва, кога да казва едно, а да върши друго; след Макс Райнхарт беше работа за аматьор. — Точно сега е накокошинен, но той повече лае, отколкото хапе. Ще го превъзмогне.

— Но ще каже на всички, които познава, да не ме наемат — възрази Елин.

— Мамка му! Той не е Бог. Макар че понякога се обърква и си мисли, че е. Хайде! Измий си ръцете и лицето и си сложи малко червило. Ще те изведа за по едно питие. Заслужаваш го.

 

 

— Шампанско? — учуди се Елин, когато сервитьорът отвори „Мос“.

Седяха на ъглова маса в облицования с дърво бар на близката странноприемница „1770“. В камината пукаше огън, снежинки мигаха зад прозореца, смъглени светлинки горяха върху червените покривки, в отсрещния ъгъл седеше двойка с преплетени ръце, прилепнали глави, усмихваха се, шепнеха и от време на време се целуваха.

— Естествено! — каза Лу.

— По какъв случай?

„Магия“ — беше думата, което прехвръкна през ума на Лу.

— По този случай — каза той, — че скоро ще купя „Айлберг фабрикс“.

— Но Райнхарт мисли, че сделката е провалена — възрази Елин, докато сервитьорът наливаше шампанското. — Той ми каза, че му струвам хиляди долари. Стотици хиляди долари.

— Прав е! — въодушеви се Лу. — Той мисли, че сделката е провалена, понеже аз искам той да мисли така. Погледни от тази страна, Елин. Може би тази вечеря струва на Райнхарт неколкостотин хиляди долара. От друга, аз спестявам неколкостотин хиляди долара.

През мъглата на своята изнемога и прекалената си впрегнатост в собствения си сблъсък с Райнхарт, Елин започна да провижда посланието.

— Аз съм решен да купя „Айлберг фабрикс“ — продължи Лу. — Не бях сигурен до тази вечер. Боях се, че е твърде голяма стъпка, твърде скъпа. Но не и сега. Сега вече мога да я купя на цената на Лу Суан… не на цената на Райнхарт Естес. Благодарение на теб!

На усмивката хванах-го-изкъсо-където-трябваше върху лицето на Лу Елин отговори с усмивка така-му-се-пада-на-негодника върху своето лице.

— И когато го купя — заключи Лу, — познай кой ще достави яденето за официалното разгласяване?

Лу и Елин вдигнаха чаши, поздравиха се за победата, разсмяха се; двамата се чувстваха така, сякаш бяха минали два часа и половина, откак за последен път се бяха срещнали… а не две и половина години.

 

 

Тържеството в чест на закупуването на „Айлберг“, с неговите швейцарски fondue^[3] и raclette и с потопените в шоколад — потопени в швейцарски шоколад! — ягоди с дръжки, беше голям успех.

— Дори Райнхарт го призна — с усмивка каза Лу на Елин на другия ден.

И когато „Ийгъл пейнтс“ представи на празненство за журналистите нова серия тапети, съгласувани производни на „Уилямсбърг“, Елин сътвори букет от източни морски специалитети: минихапчици от раци, варени стриди, бухтички с „Върмонт“ и сирене „Чедар“, югоизточни печени миди, сладкиши от черни боровинки, царевични пръчки и пенсилвански наденички със сос от горчица и хрян.

— Как, по дяволите, направи това в онази твоя кухня? — попита Лу, когато празненството свърши.

— Трудно — отговори Елин. — Истината е, че ми трябва истинска кухня с професионално обзавеждане.

— Тогава защо не си построиш?

— С какво? Ще струва двайсет хиляди долара — каза Елин. — Аз ги нямам, а банките, изглежда, не искат да заемат на жени.

— Двайсет хиляди? — попита Лу.

Елин кимна и му показа предварителните оценки, които бяха в портмонето й.

— Ще ти трябват повече от двайсет — каза Лу като прегледа набързо цифрите.

— Повече!? — възкликна Елин.

Бог знае защо, тя бе чувствала някаква плахост да моли за двайсет назаем. Досега парите бяха за нея най-мъчната част от въртенето на бизнеса. Да мисли за суми над неколкостотин долара все още й тежеше, а двайсет хиляди долара бяха за нея астрономично количество пари през шейсет и осма, когато четвъртинка мляко струваше тридесет цента, а седемстотин грама пържола — долар и двадесет и пет.

— Ще ти трябват двайсет за строежа плюс още поне десет на сто за преразходи — подсказа й той. — А имаш ли по-голяма кухня, ще можеш да поемаш повече работа. Това означава, че ще ти трябва повече персонал, повече телефонни линии, повече от всичко.

— Може би затова банките ме връщат — промълви Елин като осъзна, че не е обмислила докрай плановете си за разширение.

— Глупости! Но какво ще кажеш, да продадеш „А ла карт“ на „Дейкор“! Ще си го управляваш точно както и досега. Изгодата за теб ще е достъпът до капиталите на „Дейкор“. Изгодата за „Дейкор“ ще е дял от печалбите на „А ла карт“.

— Но защо ще рискуваш с мен, след като нито една банка не ще да го стори? — Елин беше съблазнена; беше и уплашена: щеше да е голям ангажимент; ами ако подведе Лу?

— Ти вече си изплати един дълг към мен, тоест вече знам, че те бива за това — каза Лу. — И си свършила дяволски здрава работа, да управляваш „А ла карт“ от домашната си кухня. Представи си какво би могла да направиш с професионална кухня и с професионален екип!

Елин кимна.

— Аз съм станала много амбициозна — призна тя. — Искам „А ла карт“ да е най-добрият доставчик на храна в района. Най-добрият и най-печелившият.

— Страхотно! — рече Лу. — Това ми дава още едно основание да искам да привлека „А ла карт“ към „Дейкор“.

— Даваш ли ми седмица да го обмисля?

— Добре — съгласи се Лу. — Една седмица.

Той наистина харесваше тази нова Елин. Лу си спомни времето, когато тя беше толкова неустойчива, толкова принизена, че той се чувстваше като натрапник. Беше нелепо да го помисли човек — дори пред себе си — но нуждата да завърти собствен бизнес заради начина, по който Фил я бе напуснал й бе сторила голямо добро.

 

 

Елин опита в още една банка, отказаха й, и реши да направи онова, което и без това искаше да направи: да приеме предложението на Лу, но при нейни условия.

Тя послуша съвета на Ал и обяви „А ла карт“ за акционерно дружество. Полагаха се двеста дяла. Тя запази сто; другите сто станаха собственост на „Дейкор“.

— Май сега притежаваш половината от мен — отрони Елин, когато подписаха документите в непретенциозния кабинет на Лу, който тя помнеше много добре от деня, през който разчисти бюрото на Фил.

— „Дейкор“ притежава половината от „А ла карт“ — поправи я Лу. — Аз не те притежавам.

Очите им се срещнаха за един напрегнат миг, после и двамата погледнаха встрани.

Когато я поведе към асансьорите, Лу я разходи — по нейна молба — до кабинета на Макс. Заседателно бюро от осемнайсети век беше сложено в средата на просторната правоъгълна стая, заобиколено от шест стола „Чипъндейл“ с музейна стойност върху старовремско синьо-кремаво копринено китайско килимче. Тежки копринени завеси — платовете, изработени на ръка в Швейцария от „Айлберг“ — ограждаха трите северни прозореца и трите западни прозореца. Останалите две стени на стаята бяха с дограма; и дограмата, показа й Лу, таеше вградени масички, складови шкафове и изискан мокър бюфет. Една от дървените плоскости беше врата, която водеше до мраморна баня, да ти зайде ума, и до гимнастически салон от двайсет и първи век.

— Баща ти никога ли не използва този кабинет? — попита Елин като си мислеше какъв срам е такава разкошна зала да стои празна.

Лу леко поруменя.

— Сега уж е мой кабинет.

— Твой!

— Беше идея на Джоана. Тя накара татко да се съгласи да ми даде кабинета, след като изобщо не стъпва тук. И тя го украси. Каза ми, че го прави за баща ми, но когато работата свърши, ме попита дали го харесвам. Когато отговорих, че го харесвам — кой не би го харесал! — тя каза: „Изненада! Твой е. Подарък от баща ти и от мен“!

— Тогава защо не го използваш?

— Смущава ме — каза равнодушно Лу по много свой начин.

— Но не се ли чувства засегната Джоана?

Лу погледна Елин и си спомни онзи път, когато Джоана бе нахлула при тях.

— Джоана, може би си забелязала — наблегна той, — е чувствителна колкото ракета „Титан“. Тя искаше да я харесам. Искаше да съм на нейна страна, когато родителите ми се развеждаха. Кабинетът беше подкуп.

— Бих искала да подкупи мен! — каза Елин, впечатлена от хубавата работа, която бе свършила Джоана.

— Не, недей! — каза Лу. — Повярвай ми.