Рут Харис
Женско щастие (23)

21.

Новата кухня на Елин беше, както и бе планирала да бъде, просторна, старомодна селска кухня — с всякакви съвременни удобства.

Имаше печка „Гарланд“ с десет горелки и с огнеупорна фурна, три грамадни мивки от неръждаема стомана и много тезгяси за транжиране на месо. Един мраморен плот беше предвиден специално за сладкарски изделия. S-образни куки от легирано желязо висяха по едната стена от пода до тавана и придържаха в боен ред тигани, бъркалки, тефлонирани тигани, скари, хаванчета, цедилки, сокоизстисквачки, формички за сладкиши и медени купички — всички на открито, винаги и мигновено подръка.

Имаше професионален смесител с приставка за пасти, стандартно голям „Robot Coupe“^[1] с непрекъснато захранване, дърворезни лавици за ножовете на Елин от карбонизирана стомана и два хладилника „Зиъроу кинг“ от неръждаема стомана, с ресторантски размери, в които можеше да се разхождаш. „Ролс-ройсът ми ведно с шофьора“ — наричаше ги Елин.

Грамадна старовремска борова трапезна маса, намерена в един магазин в Личфийлд, стоеше до прозореца, обградена от дванайсет удобни високи стола.

— Това е сбъдната мечта — каза Карълайн, когато я видя за първи път.

— Моята мечта — уточни Елин. — Нямаше да успея без Лу Суан.

Карълайн погледна внимателно към Елин и после, като обмисляше всяка дума, предпазливо попита:

— Има ли нещо между теб и Лу Суан? Освен бизнеса…

— Не — откровено каза Елин. — Не, няма. Сега съм много щастлива, Карълайн. По-щастлива от всякога.

И това беше истината, истина, която вече не учудваше Елин. А тя направо не можеше да повярва как така някога е мислила, че бракът е единственото определение за щастието на една жена. Свободата, бе открила тя, беше другото.

Тя бе преодоляла Уилсън, тъжна, че увлечението бе свършило, мъчително осъзнала собствения си принос за провала. Още не беше готова да се влюби отново, но не беше готова и да изключи напълно любовта от живота си. Междувременно се опиваше от първите стъпки на своята свобода, първите, откак бе достигнала зрелостта.

Бренда беше далеч, в колежа, посещаваше избирателно лекции, вадеше пълни шестици и вършеше почасова работа като домакиня в трапезарията на най-добрата странноприемница в Провидънс.

Дани, който оправяше книжата на „А ла карт“, както го правеше, откак Елин се бе захванала с бизнес, беше абитуриент и гледаше напред към колежа — към Пенсилванския университет, където бяха учили Елин и Фил.

Свободна от поглъщащата връзка с мъж, свободна от изискванията на малките деца, Елин вече не беше раздвоена жена. Вече не бе разкъсвана между вината спрямо своите деца и нуждата да ги издържа, не бе разкъсвана между желанието да обича и да служи на мъж и преоткрития, дълго потискан образ на Елин Завоевателката. Елин беше свободна да се посвети на бизнеса си и „А ла карт“ бързо ставаше онова, за което бе мечтала: най-добрият и най-печеливш доставчик на храна в района.

— Приятелите ми бяха така впечатлени! Всичките направо плячкосаха хапките с червен хайвер! — каза на Елин по телефона майката на булката на другия ден след една сватба за двеста и петдесет души; четирима от гостите на сватбата се обадиха на Елин, когато техните дъщери се заомъжваха.

„Просто изключително! От варените резенчета риба в sauce verte^[2], та чак до крем карамела!“ — гласеше благодарствената бележка от жената на застрахователен бос от Ню Хейвън, чийто рожден ден Елин бе захранила в приказната им къща до пролива на Лонг Айлънд. — „Моля ви, запазете ми втория петък от юни. Тогава е моят рожден ден и искам вие да направите всичко отново!“

Десет гости от онова тържество, всичките — богати банкери, застрахователни директори, адвокати, доктори — се обадиха в „А ла карт“, когато последваха техни поводи за празненства.

— Бих искал варена сьомга с копъров сос. Можете ли да го приготвите?

И:

— Мъжът ми е на безсолна диета. Можете ли да измислите меню, като го имате предвид?

И:

— Когато съпругът ми и аз бяхме в Париж, опитахме най-божественото агнешко бутче с билково-чеснова кора от хлебно тесто. Знаете ли как се готви?

Елин знаеше — и го правеше. И скоро „А ла карт“ стана доставчикът, на който се обаждаха в Уостчестър.

До лятото на 1969 година тя бе наела главен готвач на пълно работно време, Кларънс Сейлз, завършил другото CIA — Кулинарния институт на Америка^[3], талантлив млад готвач от Сиатъл, Вашингтон. Имаше нещатен персонал от трийсет и пет сервитьори, сервитьорки, бармани и момчета за паркиране на коли при повикване; и клиентите й — частни и колективни — сега се разшириха из цял Уестчестър, в южен и в западен Кънектикът, в северно Ню Джърси и в областта Насо. Но най-безспорният знак за успех бе посещението на графиня Тамара.

— Скупа! Не одобрявам начина, по който ми подкопаваш продажбите — каза тя и запали своята тънка черна цигара със златен окрайник.

— Тамара, нямам си и представа какво предлагаш — отвърна Елин. — Аз излизам на пазара с цени, основани на себестойност плюс труд, плюс печалба.

— Скупа — съзаклятнически вметна Тамара, — защо не постигнем споразумение върху обща тарифа с цени? По този начин и двете ще можем да печелим повече.

Елин я попари:

— Фиксираните цени, мила моя Тамара, са противозаконни.

Тамара я изгледа, сякаш бе паднала от Марс.

После се изнесе. Под чертата, но не и зад нея.

Успехът, откри Елин, беше нещо забавно и вълнуващо. Такава беше и връзката й с Лу Суан. Докато Елин разширяваше „А ла карт“, Лу разширяваше „Дейкор“ и през месеците и годините те станаха съратници, съмишленици, съветници и сподвижници.

Един клиент с испански деди искаше Елин да захрани лятна фиеста за сто и петдесет приятели. Когато плануваше менюто, Елин остави въображението си необяздено.

— Chorizos на скара, вносни севилски маслини, печени бадеми, гаспачо, миди с шафран, паеля, печени пиперки, плодова торта и сангрия^[4] — каза тя на Лу, който огладня само докато я слушаше. — Но имам една идея, която искам да споделя с теб. Винаги съм искала тавите, чиниите и чашите да вървят със съответната храна. Това ми се вижда най-добрият случай да пробвам. Как смяташ?

— Страхотно! — възкликна той. — Защо не звъннеш на Испанския търговски съвет, да видиш какво може да се намери тук, в града?

Испанският търговски съвет прати Елин в „Каса монео“ на Западна Двайсет и трета улица за образци на глинени съдове с рисунки на петли, изработени в Гранада; при вносител в „Гифтуеърс билдинг“ на Източна Двайсет и втора улица за подноси от рафия, произведени в Севиля; на шестия етаж на „Блумингдейл“ за красиви тънкоснаги кошове, използвани при бране на маслини в Южна Испания; и при вносител на вино, който й помогна да купи шери в дървени бъчви направо от Херес.

Фиестата, излишно е да се казва, въодушеви клиентите на Елин и повлече още най-разнообразна работа — и най-разнообразни идеи.

Елин започна да съсредоточава вниманието си върху това, как се поднася храната, а не само какъв вкус има. Тя използваше огледални подноси за ордьоврите и подноси с мъх и бръшлян и с метални преградки за тостовете. Направи плетени кошчета от кора на грейпфрут за поднасяне на плодове и украсяваше прекрасни десерти със свежи розови пъпки. Поднасяше парченцата зеленчуци в кофички „Шейкър“, варената риба в единствени по рода си тавички, намерени в един антикварен магазин, а домашно приготвените й шоколадови трюфели — в спагетени гнезда от бял шоколад. Тя стана известна с красотата на своята храна толкова, колкото и с нейния вкус — а всяка една идея споделяше първо с Лу.

И работата беше двустранна.

— Имам възможност да купя „Консо“ — каза й Лу; „Консо“ беше стара линия за производство на кабинетно обзавеждане.

— Дочувам едно но — погледна го Елин. — Какъв е проблемът?

— Това е солидна фирма — поясни Лу и се замисли за секунда как да посочи точно онова, което го безпокоеше по отношение на „Консо“. — Солидна, но не секси — изрече той и докато го изричаше си даде сметка, че току-що е налучкал най-големия плюс и най-големия минус на „Консо“.

— Защо не съхраниш солидното в нея и не направиш нещо, за да я подбутнеш като облик в същото време? — попита Елин.

И Лу направи точно това. Той нае Уилям Мачадо, един от най-добрите проектанти на мебели и архитектурни интериори в страната, да проектира серия ергономични кабинетни мебели. Новата серия „Консо“ беше одобрена веднага и изкупена дори по-бързо от веднага — и „Дейкор“ имаше още една победа в ръцете си.

После възникна проблемът с вътрешните водопроводни инсталации.

„Шез Персе“ беше фирма, която произвежда обзавеждане за бани: черни ониксови мивки, кранчета виновен лебед, мраморни вани с украса от златни листа, бидета от рисуван порцелан, които биха могли да са си у дома във всеки свръхпалат, розови мраморни тоалетни масички и масички за спални с мраморни повърхности.

— Продава се — каза Лу на Елин. — Фантастична компания с фантастични финансови баланси, но ми се струва, че Макс ще получи сърдечен удар, когато му кажа, че „Дейкор“ навлиза и във водопроводния бизнес.

— „Шез Персе“ не е точно водопроводен бизнес — вметна Елин. — Повече напомня „Тифани“. Кажи на баща си, че купуваш тоалетните принадлежности на „Тифани“ и той няма да има възражения.

— Хайде сега, защо не помислих аз за това? — сепна се Лу и взе решението си.

Деловите разговори, които Лу провеждаше с Елин, преди това бе провеждал с Макс. Макс щеше да стовари десетина възражения, да предложи няколко ужасно сложни начини за справяне с финансирането, да го посъветва да огледа осем други фирми, преди да купи „Консо“ или „Шез Персе“, щеше да разкаже на Лу за пет-шест разпродажби, които са се оказали гаф, и за още пет-шест, за които можеше да се каже, че не са чак гаф само защото купувачът се бе оказал по-търпелив. Към края на разговора Макс би изредил толкова много възможности, толкова много съображения, толкова много варианти, че Лу щеше да е преял и щеше да прати всичко по дяволите. Защо да не си гледа само „Дейкор“, което в края на краищата си беше доста прилична фирма, така както вървеше?

Но реакциите на Елин бяха прости и смислени; и с нея като съветник, Лу започна да се чувства като Лу Суан, а не като син на Макс Суан. И отдавнашната мечта на Лу да изгради от малката, успешна семейна фирма голяма и печеливша семейна компания, вече не беше само мечта. Беше започнала да става действителност.

А като растеше „Дейкор“, растеше и „А ла карт“.

Всеки път, когато нова компания се присъединяваше към „Дейкор“, всеки път, когато нова серия мебели, бои, стенни облицовки, дамаски биваха представяни с тържества за журналистите или за търговците, доставчик на гозбите беше „А ла карт“.

А що се отнася до Елин, работата, която вършеше за Лу й отваряше нови врати. Андре Тейлър, известен декоратор във висшето общество, спечелил си име с изключителния си усет към цветовете и с изумителното използване на лъскави памучни покривки и лак, се оказа топчеста, сладка, нервна отломка от Скратън, където Елин бе израснала. Като председател на Зимната изложба на антики, Андре я покани да предложи меню за коктейла през вечерта на откриването за хиляда души. Редакторът на забавните страници в „Хаус бютифул“ помоли Елин да даде някои идеи за документален очерк върху летните тържества при завършването на училище, а директорът на украсителите от „Лорд & Тейлър“ взе името и телефона на Елин, като й спомена за предстоящата премиера на сезонните салони за манекени.

Успехът, откри Елин, беше нещо забавно и вълнуващо. И секси.

Когато бяха един край друг, Лу и Елин грееха; не можеха да удържат ръцете си далеч един от другиго; довършваха изреченията на другия и се смееха на шегите му. Хората го забелязваха — не само Карълайн.

Но и Макс:

— Надявам се, че не устояваш — каза той на Лу.

И Джоана:

— Лу е луд по теб — каза тя на Елин. — Можеш да го имаш, ако поискаш.

И Бренда:

— Лу е мъж-мечта — каза тя на Елин. — Но е женен!

И Дани:

— Ти и Лу влюбени ли сте?