Рут Харис
Женско щастие (16)

14.

Елин бе израснала през същото време и в същата културна среда, както и Уилсън, и споделяше разбиранията му за мъжете и жените. Жените се нуждаеха от подкрепа; мъжете даваха подкрепа. Жените бяха емоционални; мъжете бяха рационални. Мястото на една жена беше у дома; мястото на един мъж беше в света.

Изборът на жените беше ограничен, а цената, която трябваше да плащат — висока: отказ от всички интереси и амбиции, които не служеха на идеалната къщовност и на саможертвеното съпружество и майчинство. Изборът на мъжете беше също толкова ограничен и цената, която трябваше да платят — също толкова висока: потискане на всички чувства, които не служеха на гранитната сила и на пълната неуязвимост.

При Елин условията на живот бяха почнали да променят — малко — схващането й за жените. А при Уилсън условията на живот бяха започнали да променят — малко повече от малко — неговото схващане за жените.

 

 

Уилсън Хоубак бе дошъл в Ню Йорк в средата на петдесетте години, млад мъж с големи, ако не и грамадни мечти за успех. Току-що завършил държавния колеж в Мериленд, Уилсън, със задължителната хуманитарна диплома и с основна специалност английски език, се установи на работа в печатния отдел на Ен Би Си, като представяше актьорите и актрисите в сапунените опери. Той премести Мери Лу и новороденото им бебе в най-хубавия апартамент, който можеше да си позволи, в четириетажен блок от пясъчник, без асансьор, в Гринидж вилидж.

Веднага щом можа, Уилсън напусна Ен Би Си и сапуните и отиде да работи в „Парамаунт“, където правеше същото за филми и филмови звезди за по-висока заплата в по-престижна сфера. Уилсън си казваше, че е на път да стане богат; Мери Лу се питаше защо прекарва толкова дълго сама.

След две години в „Парамаунт“ и второ бебе вкъщи, Уилсън основа собствена фирма за връзки с обществеността. Той се бореше заедно с борещите се актьори и актриси, които бе срещнал по пътя си. Надяваше се — както се надяваше всеки агент по печата — на големия удар. На дълготрайно шоу с национална пътническа компания, на касов филм, който ще впише името му в кино-географията, на звезда, която ще стане свръхзвезда — Мери Лу жадуваше за свястно жилище, за градинка и дръвчета, за деня, когато няма да се налага да тика, да дундурка детски колички и да се качва и слиза по тесните тъмни стълби между четирите етажа два пъти на ден.

Уилсън направи своя удар — но той се пръкна най-ненадейно в лицето на италианската съпруга на роден в Алабама театрален продуцент, който беше един от малкото наистина богати клиенти на Уилсън, дребен, умен, пъргав бивш актьор, който играеше затворници и се казваше Клайв Лайънхарт.

Семейството на Адриана Лайънхарт притежаваше лозя по хълмовете на Тоскана, където много поколения бяха правили приятното сухо вино „Фраскати“, наричано „Амиата“. Адриана се чудеше дали няма да има пазар в Америка за пивкото, евтинко семейно вино. Тя искаше да спечели сама малко пари; искаше да се освободи от здравия захват на Клайв върху семейните финанси.

— Накарай ги да ти дойдат на крака — каза й Клайв, като сподели една от тайните на своя успех.

— Как? — попита Адриана, любознателна ученичка с хубавия ръст сто осемдесет и три сантиметра; Клайв беше сто шейсет и осем с каубойски ботушки на високи — петсантиметрови — токчета.

— Реклама — отговори Клайв и й препоръча собствения си представител, Уилсън Хоубак.

— Подходящата реклама — поправи я Уилсън и се хвана за работа.

Той отиде в „Ромео Салтас“ с литър „Амиата“ — и с предложение. Ако Ромео харесаше виното, Уилсън щеше да го продава изключително на него в Манхатън срещу това, Ромео да го отбележи в асортимента.

После Уилсън хвана телефона и взе да предлага същото на най-добрите италиански ресторанти в Лос Анджелис, Сан Франциско, Чикаго, Маями и Далас.

Същевременно той пусна клюки в колонките на вестниците и върза още клиенти — звездата „А“ в Чикаго, която играе на нашумялата сцена „Б“ се наслаждавала на бутилка „Амиата“ в ресторант „В“ — и така надмина печатния вариант на хеттрика: четири рекламки в една информация.

Хората бяха любопитни да опитат виното „Амиата“, за което бяха чели. Отиваха в магазините за спиртни напитки и искаха да си го купят. Магазинерите искаха развозвачите им да докарат нови каси. Но го нямаше никъде.

Много скоро Адриана си имаше три вносителя, които се надборваха кой да получи правото да внася „Амиата“, вино, за което преди осем месеца никой в Съединените щати не бе чувал.

Стратегията на Уилсън проработи идеално. И Мери Лу получи каквото искаше: къща с дръвчета и с градинка в предградието на Лонг Айлънд. Тя и не предполагаше колко много време ще прекарва в нея самичка, в компанията само на двете малки деца.

 

 

— Беше прав — каза Адриана на Клайв, когато продажбите на „Амиата“ отскочиха стремглаво нагоре, като намекваше за едно негово по-ранно изявление. — Виното е развлекателен бизнес.

— Мила моя — отрони Клайв, докато палеше цигара „Дънхил“ и разучаваше печалбите, отразени във „Варайъти“, — всичко е развлекателен бизнес.

Клайв беше радостен, абсолютно въодушевен от успеха на жена си. Неспокойната му душа вече диреше начин да я накара да финансира един мюзикъл, на който той бе хвърлил око. В една рок опера, „Психединамит!“, имаше beaucoup^[1] шум, beaucoup четирибуквени думи и beaucoup открита голота. Беше направо шейсетте.

Наистина, самите те.

 

 

Успехът на Адрианината „Амиата“ не мина незабелязано за Италианската търговска комисия, която прати представители при Уилсън, да видят какво би могло да се направи за вината на Сицилия и на Корсика. Можеше, каза им Уилсън, да се организира фестивал на италианските вина и да се поканят журналистите.

Докато светът на Уилсън разширяваше своите граници, светът на Мери Лу се свеждаше до паркинги, до „Мускетарите“ и бейзбола в нисшата лига; до прически, рецепти и фурни за тостове; до обиколката бакалница — сушилня — химическо чистене — супермаркет и до синдрома заушка — шарка — варицела.

Когато Уилсън се връщаше вкъщи, страшно велеречив за очерковата скица „Очи в очи“, която бе нахвърлил същия ден за някой клиент, Мери Лу, раздвоена между непокорно дете и пералнята, която бе наводнила зимника, беше безразлична:

— Защо просто не забравиш кантората, когато се прибираш вкъщи?

А когато Мери Лу, прекарала целия ден у дома в очакване на водопроводчик, който така и не се бе появил, се оплакваше, нейният хленч бе досаден на Уилсън.

— Е, голяма работа! Ще оправи кранчето утре.

Разговорите между Мери Лу и Уилсън се ограничаваха до: неща (Косачката за трева се развали. Ще лъснеш ли колата? Пилешко или агнешко искаш за вечеря?); планове (Феърчайлдови ни канят в събота на вечеря. Искаш ли да отидем?); и проблеми (Училищният доктор казва, че Бъди има нужда от очила.). Макар Мери Лу и Уилсън така и да не го проумяха тогава, те никога не говореха за нещо важно, и причината да не го проумеят беше, че те не бяха по-различни от повечето млади семейни двойки, които познаваха като съседи. В два разделени свята, съпрузите се бореха с успеха, а съпругите — със самотата.

Решението за развод беше взаимно. Мери Лу искаше да се върне в Мериленд, където хората живееха спокоен традиционен живот. Уилсън искаше да остане в Ню Йорк, където можеше да усети възбуждащата целувка на живота по пистата за спринтьори.

Успехът на италианците разбуни шовинизма на французите. Не че на французите им трябва много, за да се разбуни шовинизмът им. Френските растениевъди също произвеждаха хубави, пивки, скромни вина!

Беше смъртоносна грешка да се смята, че френските вина се свеждат само до надутите бургундски, елегантните сотерни, кадифените бордо, прескъпото шампанско. Ами приятните, без претенции вина от Прованс? От долините на Рона и Лоара? От Каор? Zut! Alors!^[2] В края на краищата това бяха вината, които самите французи пиеха през ден.

Френските винопроизводители, естествено, отидоха при човека, който бе сторил толкова много за италианците.

Виното неизбежно водеше към храната и четири години бизнесът на Уилсън беше почти изцяло посветен на представянето на храни и вина. Почти означаваше: с изключение на определени стари клиенти като лисицата Клайв, чиято постановка на „Психединамит!“ счупи всички рекорди за печалба в Бродуей, чийто албум беше номер едно в класациите, чиито пътнически компании се бяха разпрострели из цялата страна, чиято премиера като продуцент в Лондон бе посетена от самата кралица и чиито права за филмиране бяха продадени за повече от един милион долара.

Колко повече от един милион, хитрият агент на Клайв по печата, разбира се, така и не проясни както трябва, за да позволи на журналистите бясно да подхвърлят предположения, разтърсвани от алчност и завист.

Виното стана мода в Съединените щати през шейсетте и започна да догонва по продажби предишните предпочитания — скоча и сухото мартини.

В Бостън през шейсет и втора година една жена, наречена Джулия Чайлд, току-що завърнала се от Франция, започна серия от готварски уроци по местната образователна станция. Френският главен готвач мигновено стана шлагер, а мисис Чайлд мигновено стана знаменитост.

По онова време готварските книги редовно бяха всред най-продаваните. Авторите им — Джулия Чайлд и нейните съдружници в Ecole des Trois Gourmandes^[3]; Крейг Клейборн, водещият рубриката за ястия в „Ню Йорк Таймс“; Джеймс Биърд, смятан за професор по американска кухня — станаха звезди. И за разлика от звездите в по-осветени области — кино, телевизия, театър, звездите на гастрономията бяха звезди с непресъхваща сила.

Храната и виното бяха шик. „Психединамит!“ беше отвъд шика. И Уилсън беше шик.

Но след като няколко години беше шик, Уилсън осъзна, че да си шик не е достатъчно. Той живя почти години с една сексуално безмилостна психотерапевтка, която беше най-амбициозният човек, когото Уилсън бе срещал някога през живота си. Нейната книга „Еротичните права на жените“ бе разпродадена почти мигновено в два милиона екземпляра и авторката й стана мишена на всички дискусионни предавания. Когато тя заяви на Уилсън, че го напуска заради някаква долнопробна порнозвезда, той изпита всъщност облекчение.

Но беше самотен. Липсваха му Мери Лу и децата. Искаше да споделя успехите си. Искаше да споделя живота си.

От своя брак Уилсън бе научил, че да си съпруга, не е достатъчно. И още преди средата на шейсетте той бе осъзнал, че един мъж би могъл да очаква от една жена да бъде нещо повече от съпруга. Уилсън, като много мъже, бе започнал да гледа на жените другояче.

И жените бяха започнали да гледат на себе си другояче. Но промяната беше слаба и наблюдателят трябваше да е предпазлив. Две книги очертаха новия образ на жените най-релефно.

„Женската мистика“, публикувана през шейсет и трета, направи всеизвестно онова, което много жени вече знаеха от личен опит. Жените, дотогава кротки и къщовни, започнаха да говорят високо как безмълвието и домашната работа ги карат да се чувстват: гневни, използвани, пренебрегнати, незначителни, раздразнителни.

„Сексът и неомъженото момиче“ оповести, че наистина има живот и отвъд съпрузите, дечурлигата и къщата в предградията. Да си неомъжена — щастливо, радостно неомъжена — беше алтернатива. Всъщност — прекрасна алтернатива, с вълнуващи хоризонти, алтернатива, която включваше финансова независимост, поглъщаща работа и авантюристичен сексуален живот.

Да бъдеш омъжена, изведнъж взе да изглежда някак ограничително, някак скучно.

Филмите бяха в крак с времето. През шейсет и четвърта „Оскар“-ът отиде у Джули Андрюс, която игра Мери Попинз, гувернантката, вълшебната добра майчица, алтруистично посветена на своите деца. През шейсет и пета, само година по-късно, същата награда отиде у друга Джули, Джули Кристи, за ролята й на успяваща манекенка в „Скъпа“, роля на жена, чийто богат, сексуално интензивен, емоционално сложен живот нямаше нищо общо със съпрузи, бебета или домакинство.

А в Сан Франциско, на националната конференция на републиканците, Маргарет Чейс Смит, сенаторка на Мейн, беше предложена за президент — първата жена, получила такова признание. Може би предложението беше само символично, но и символите, така или иначе, влизаха в сметката.

Външният облик — както и вътрешният — също се промени. Полите бяха по-къси, чорапогащите с цвят на човешка плът — освобождаваща дрешка от едно парче — замениха коланите с железни токи и неудобните жартиери и чорапи; прически в стил измивай-и-носи замениха седмичните уговорени сеанси при фризьора или часовете, посветени на натъкмяването, изсушаването и къдренето на косата. Красотата на измислените кукли — от типа на Джун Алисън/Дорис Дей/Джанит Лий/съседското момиче — изглеждаше слаба и не вълнуваше. Барбара Стрейзънд, с нос, който филмовите продуценти само преди години биха осмели, и с екзотични очи като на Нефертити, промени виждането за това, кое у една жена е красиво, или за това, кое би могло да е красиво.

Тези нови лица на жени — новите възможности за жените — не подмениха традиционната представа, но се насложиха върху нея като повърхностен пласт. Както писа по него време (шейсет и пета) Маря Маниз, есеистка, драматуржка, водеща рубрика и коментаторка по обществените въпроси: „Никой не възразява една жена да е добър писател, стига тя да успява да е също добра съпруга, майка, хубавка, весела, добре облечена, чистофайница и неагресивна“…

Уилсън желаеше жената, описана от Маря Маниз. Той желаеше някоя, която е еманципирана и независима, но не и застрашителна.

Елин желаеше само да го направи щастлив.

 

 

— Единственото несъвършено нещо у теб е адресът ти — подхвърли й Уилсън една сутрин в пет и половина.

Той си слагаше бельото, ризата, вратовръзката и чорапите, костюмът от вчера и накрая — обувките си. Трябваше да се връща в Ню Йорк, да вземе душ, да се преоблече, да вземе „Таймс“ и да бяга в кантората.

— Измъквам се от къщата като някой крадец…

— Но децата — прекъсна го Елин; беше още в леглото, а Уилсън вече й липсваше.

Тя беше сигурна, че той само я предизвиква, но не можеше да не вземе това насериозно. Тя винаги вземаше мъжете — чувствата им, желанията им, най-малките промени на настроенията им — насериозно. Така беше възпитана. Това, което тя или майка й искаха, беше маловажно в сравнение с онова, което искаше Франк Кендъл.

— Какво ще казвам на децата? — попита тя.

— Май не можеш да им кажеш, че майка им има право на сексуален живот — подметна Уилсън, — за колкото и свободолюбиви да се смятат.

Дани на дванайсет и Бренда на петнайсет знаеха за секса — или поне си мислеха, че знаят — онова, което Елин знаеше на двайсет.

Уилсън се приближи, седна на крайчеца на леглото и взе ръката на Елин.

— А какво ще кажеш да им известиш, че се каним да се женим.

— О! — беше всичко, което Елин в първия миг успя да каже. — О, Уилсън…

За Елин това беше предложение, за Уилсън — вероятност.