Рут Харис
Женско щастие (12)

10.

— Елин Дърбън? Драго ми е да ви видя.

Уилсън Хоубак се представи и провери за името на Елин в списъка. Той беше висок и широкоплещест, с гъста пясъчноруса коса, предивременно осеяна със сиво, и с будни кафяви очи иззад характерни очила в рогови рамки. Излъчваше един вид особен, изискан манхатънски блясък, съставен от деветдесет на сто самоувереност и от десет на сто трескава нетърпеливост.

— Вие сте за първи път на наш семинар, нали?

Елин кимна:

— Каня се от месеци.

Като начало Елин виждаше само огромната му самоувереност. Тя изведнъж се притесни от това колко разчорлена е косата й от априлския ветрец при разходката през четири карета от колата й на Седемдесет и първа улица до кухните на „Куизийн консептс“ на Седемдесет и четвърта. Високооктановият магнетизъм на Уилсън Хоубак я покори — каквото и беше намерението му — и заслепена, тя едва го чу как казва, че може да седне където пожелае.

Четириседмичният готварски курс само за професионалисти — подарък от Карълайн — бе преподаван от четирима от най-големите кумири на Елин: Джеймс Биърд показваше умения с риба и с морски деликатеси; Джулия Чайлд имаше сеанс със сладкарски изделия; Крейг Клейборн посвещаваше една вечер на чилито^[1] и на разните му вариации; а Майкъл Фийлд предлагаше образци на десерти. Беше много умно замислено и Елин беше развълнувана, впечатлена и страхопочтителна. Освен това беше прекомерно погълната от усмивката на Уилсън Хоубак. Докато наблюдаваше как Биърд приготвя варена риба в сос с изумително изящни и безпогрешни ръце, тя осъзнаваше присъствието на Уилсън Хоубак така, както не бе осъзнавала присъствието на мъж — дори на Луис Суан — откак за първи път бе срещнала Фил Дърбън. Изведнъж си припомни какво означава да е изнервена заради косата си, да се вълнува от едно поглеждане, да се страхува дали мислите й не са толкова прозрачни, че да се четат от всички в стаята.

Когато Биърд свърши, всички бяха поканени да опитат гозбите, които той бе приготвил, да пробват италианските вина, които бяха поднесени с тях. Елин си побъбри с другите курсисти. Бяха се включили: авторът на готварска книга за индийската кухня, която Елин ползваше често; още двама като нея — от Северен Ню Джърси и от Манхатън; редакторът на страниците за здравословно хранене на чикагски вестник; редакторът по рецептите в кулинарно списание, за което Елин се бе абонирала; и няколко ресторантски главни готвачи, нетърпеливи да подобрят своите познания и умения.

Не за първи път Елин проумя колко отчужден е бил животът й след смъртта на Фил. Като изключи клиентите, животът й се въртеше около Дърбънови и около децата. Тя бе забравила за външния свят и за интересните хора в него. Без Фил направо не знаеше как да излиза и да се среща с хора. Взе да си дава сметка как отчуждеността й е подсилена от факта, че освен графиня Тамара не познава други жени, които сами да работят в този бизнес. Беше интересно, окуражително и вълнуващо да съпоставя записките си с други майстори, един от които, този от Манхатън, беше също жена. Разведена, Лейни Уелс се бореше със същите неща, с които се бе борила Елин: да се научи да се оправя с парите без емоции, да се чувства достатъчно уверена, за да отказва на неразумно взискателни клиенти, да събере достатъчно кураж, за да заложи на работата си. Но през цялото време, докато говореше с други хора, Елин усещаше очите на Уилсън Хоубак върху себе си и когато отиде да си вземе палтото, тя беше и изненадана, и не съвсем, че той я очакваше там, готов да й помогне.

— Как ти се струва едно питие с непознат преди лягане? — попита той.

— Струва ми се… — Елин замълча, да съотнесе късния час и любопитството си към непознатия, та да реши. — … че ще ми хареса.

— Ако работата потръгне зле, винаги мога да накарам Кенеди да признае Куба — вметна Уилсън, след като разказа на Елин смехотворна история за изпитанията и премеждията си при координирането на претоварения график — и грамадните аз на четирите свръхзвезди в готварския семинар, който той спонсорираше.

— След това, което казваш, Куба ще е за теб санаториум — подхвърли Елин, изцяло погълната от вътрешните клюки, които Уилсън споделяше с нея, за дребната завист и не толкова дребния егоизъм във „Фуд истаблишмънт“. — Но ако смяташ готвачите за невъзможни, нека ти разкажа какво е да захранваш, точно през година, годежи на сестри, които са безумно решени да покажат превъзходство една над друга.

Елин подкара своето смешновато описание на роднинско съперничество, изразено в понятия като френско вино против домашно вино, хайвер против пушена сьомга, оркестър против струнни квартети; в спорове за ястия, за покривки и за броя цветя на всяка маса. Докато говореше, Елин за първи път осъзна, че в заниманията й има големи смехории. До този момент тя бе съзирала само мрачната необходимост от работа, работа и още работа.

Разговорът се извъртя към личния им живот. Уилсън заговори със съжаление за развода си:

— Не съм и помислял, че ще се случи — призна той като обясни, че е бил отгледан в католическо семейство. — Проблемът беше, че Мери Лу не растеше успоредно с мен.

И той каза на Елин колко много му липсват децата, сега на тринайсет и на единайсет, които живееха с майка си и с втория си баща в земеделския щат Мериленд.

Елин разказа на Уилсън за Фил, за първоначалните й напъни да издържа себе си и децата и за неразрешимите противоречия между отглеждането на деца и въртенето на бизнес. Тя си даваше сметка, че изкарва „А ла карт“ малко по-успешно предприятие, отколкото в действителност беше. Усещаше, че Уилсън би искал тя да е успяла, и искаше да му угоди. Както винаги.

Пийването се проточи до четиричасови неспирни разговори и когато Елин най-после се прибра вкъщи, беше три и половина — не чак толкова необичаен за нея час, тъй като раздигането на масите след вечерно увеселение траеше горе-долу толкова — но за първи път от най-ранните си дни с Фил тя се прибираше толкова късно след рандеву с привлекателен мъж.

Когато Елин включи осветлението, телефонът иззвъня. Беше Уилсън.

— Само искам да ти кажа, че твоите котешки очи не ми излизат от ума — каза той. — Ще вечеряш ли утре с мен?

Елин искаше, но не можеше. Имаше да готви вечеря за десет утре вечер. По-следващата вечер — коктейлно увеселение за трийсет и петима, а за по-по-следващата нощ — за съботната нощ — и двете.

— Тогава какво ще кажеш за неделя? — попита Уилсън.

— Това е единствената нощ, която мога да прекарам с децата си — отвърна Елин. — Обещах им да ги заведа на „Музикантът“.

Макар да знаеше, че е наивна, Елин имаше някаква полунадежда, че Уилсън ще предложи да дойде с тях.

— Тогава аз ще ти се обадя — каза той — следващата седмица.

Елин му вярваше.

 

 

Да, бизнесът на Елин беше сезонен. Но не, тя нямаше защо да е негова безпомощна жертва. Разговорите на Елин с Лейни Уелс за колективните клиенти на Лейни дадоха идея на Елин.

Като използва рекламните списъци в „Жълти страници“ и обявите в местните вестници, Елин си направи списък на всички фирми, които й приличаха поне малко на кандидати за готварски услуги: компанията за снабдяване на кантори, която продаваше на тезгяха на сладкарницата, в която бе работила, компании за зъболекарско и медицинско обзавеждане, модни бутици, цветари, адвокати, счетоводители, борсови посредници, разпространители на списания и на книги с меки корици, книжарници, магазини за подаръци и бижутерийни магазини. Повечето фирми, научи Елин от Лейни, имат поводи да празнуват: да дават коктейли, приеми, закуски, конференции за продажбите и забави за представяне на нови началници или на нови изделия. А фирмите, за разлика от частните клиенти, празнуваха цяла година. Ако можеше да развие фирмена клиентела, схвана Елин, тя сигурно нямаше да е така уязвима с натоварените отпускарски периоди и с безделието между тях. Елин съчини писъмце, в което изреждаше своите услуги, и го прати по пощата до всички компании от списъка си.

Едва изчака до вторник, за да каже на Уилсън колко добра се бе оказала идеята, която бе получила на неговите готварски семинари. Награда й беше изразът на очите му. И макар тя да не бе стигнала съзнателно до тази мисъл, онова, което си казваше дълбоко в себе си, беше: ако искаш да успея, ще успея.

 

 

Уилсън Хоубак се смяташе за романтик. Не така да се каже старомоден романтик, а съвременен, най-напредничав романтик.

Той пращаше цветя на Елин. Не старомодни букети от виолетки или демодирани дузини червени рози, а ослепително модни китки от грудкокоренови орхидеи, купени от най-шикарния цветар на деня.

Пращаше книги. Не традиционните тънки томчета поезия. Вместо това пращаше подвързани сигнални екземпляри с автограф на а-ха да бъдат публикувани книги на Джулия Чайлд.

Той я черпеше с вино и с вечери. Но не на слабо осветени, покрити с червени покривки маси в ресторанти из покрайнините, където мушкаха свещите в празни бутилки от „Кианти“. Беше на маса 15 в „Туенти уан“ или край басейна във „Фор сийзънс“, където одимени листа на папрат, долетяла от Канада, й бяха подарявани като редки опали.

Той държеше ръката й по време на филмите. Не в киносалони, където даваха нашумели заглавия с опашки от хора, които се точеха през три улици, а в удобни, разкошни прожекционни студийни зали, сгушени в блеснали небостъргачи, където се даваха предпремиерно филмите, преди да излязат на голям екран.

Водеше я на пиеси в Бродуей, където седяха на домашни столове, на вечерни увеселения под навеси, където сепващо очите поп изкуство — картини на Джим Дайн (халати за баня) и на Анди Уорхол (на консерви супа „Кембъл“) — висеше наред с цветята на Реноар и с танцуващите момичета на Дега; на коктейли, които на другия ден бяха описвани на страниците „Стил“ в „Таймс“.

Но не блясъкът, нито неизменното електрическо жужене, което обливаше всяка зала, впечатлиха най-силно Елин. А жените, които срещаше. Едно вечерно увеселение на Източна Седемдесет и осма улица беше особено типично.

Уоли Нестор беше репортер по финансите в „Уолстрийт джърнъл“. Бет Курос беше шеф на собствена фирма за връзки с обществеността, специализирана да вади пари от парфюмерийни и от козметични компании. Уоли и Бет бяха мъж и жена.

Стийв Рийнбърг беше адвокат по банкрутите. Барбара Клайм редактираше бюлетин за туристическата индустрия. Те бяха женени (за други), но живееха заедно.

Брус Рич беше помощник областен прокурор в Бронкс. Лин Фарлънд беше дизайнерка на театрални костюми. Брус и Лин бяха разведени (един от другиго), но живееха заедно.

Майкъл Стайн беше посредник на скъпоценни метали. Шарън Хърц беше вицепрезидент на фирма за отоплителни и климатични инсталации. Майкъл и Шарън бяха женени (един за другиго), но обитаваха отделни апартаменти.

— Схващаш ли — попита Уилсън, докато откарваше Елин до Ню Роучел, — ни една от жените не носи фамилията на съпруга си!

Елин кимна:

— Забелязах също, че всички са направили кариера. Нима в Ню Йорк няма ни една обикновена домакиня?

— И да има такива, те се крият от срам — подчерта Уилсън. — Или пък съпрузите им ги крият.

Елин се усмихна, защото знаеше, че това е отзвукът, който желаеше Уилсън.

— Чувствам се така, сякаш съм посетила един храбър нов свят^[2] — каза тя. — В Уестчестър, доколкото знам, аз съм единствената жена, която работи.

Тя не броеше Тамара, която беше изключение — във всичко.

— Това само показва, че си пред всички останали — отвърна Уилсън. — Харесва ми това… пребиваване върху острието на ножа.

Тонът му накара Елин да се почувства стоплена и желана, а точно това подсказа и ръката му, която полегна върху нейната. Той я целуна за лека нощ, томително, страстно, горещо, сякаш превземаше устата и чувствата й.

— За нас това е само началото — промърмори той. — Само си представи какво ще е. Имаме бъдеще, Елин. Очаква ни дълго, дълго бъдеще.

Елин се разтопи, коленете й омекнаха, тя го желаеше, желаеше да се люби и да бъде любена.

Когато легна си помисли, че Уилсън сигурно ще позвъни. Както през първата нощ, когато се бяха срещнали… да поиска да й каже лека нощ… да й пожелае сладки сънища… да сънува него. Когато той не го стори, когато телефонът не прозвъня, тя се почувства странно празна, някак измамена.

И все пак…

Когато го видя следващия път — той я бе взел на прожекцията на пилотния филм от нова телевизионна серия — Уилсън задържа ръката й в тъмната прожекционна зала и притискаше опакото и лицето на дланта й към устните си като понякога леко приплъзваше език по кожата й, и нагоре-надолу по гърба й запълзяваха тръпки.

И когато я представи на приятелите си край бюфета след това, той гордо каза — както го правеше винаги — че тя има свой собствен бизнес. „А ла карт“. Погледна я и грейна в усмивка, сякаш тя беше награда, която бе получил след страхотни усилия.

— Сигурно ви е излязъл късметът — каза след прожекцията една интелигентна хубавица, чиято лъвска грива и навлечените й хипарски одежди, натруфени с дипли, гривни и пайети, бяха камуфлаж на шестцифрените й печалби като посредник на недвижима собственост. — Всички жени в града са по петите му.

И Елин ненадейно си спомни какво й бе казала една първокурсничка в Пенсилванския университет, след като бе започнала да се среща с Фил.

— Той е най-подходящият. Всяка го иска. Смятам, че ще го свалиш.

Тогава Елин просто се бе усмихнала; просто се усмихна и сега.

Всичко, свързано с Уилсън, изглеждаше като сбъдната мечта — освен темпото му. Понякога между две телефонни обаждания можеше да мине цял месец, между две срещи — шест седмици. Елин така и не знаеше кога — и дори дали — ще го чуе отново. Когато беше с нея, той действаше така, сякаш беше лудо влюбен в нея, държеше ръката й, надничаше в очите й, целуваше я страстно. Тя се изпълваше с увереност, че непременно ще го чуе на следващия ден. И тогава минаваха нови шест седмици, преди той да се обади.

— Ще ти се обадя — казваше й винаги.

Елин не можеше да си позволи да му вярва повече.

Макар да бе говорил за бъдещето — за тяхното бъдеще — той така и не бе опитал да се люби с Елин, така и не се бе опитал да я вкара в леглото. Беше страстен в целувките и в прегръдките, но беше склонен да остави физическата им връзка дотам. А Елин не знаеше защо и не знаеше какво да каже. И затова не казваше нищо… нищо за неговата платонична страст и нищо за неговото смущаващо темпо.

Но в близост до Уилсън Елин се чувстваше отново привлекателна. Усещаше се сексуално пробудена — и сексуално отхвърлена.

 

 

— Правиш грешка — каза Джак Буш, когато Елин сложи тенджерата с диаметър двайсет сантиметра на тезгяха; тонът му беше навъсен, нетърпелив, властен. — Продавам ги, защото хората ги искат, но изобщо не са хубави. Ръждясват, изметват се, дръжката не е удобна за ръката. На теб ти трябва ей това.

Той се дръпна от тезгяха и отиде отзад на „Джакс кичън съплай“ — грамадна хангароподобна постройка зад един търговски център на Шосе 42. Взе друга тенджера от една стена със стоманени конструкции, накамарени с тенджери, тефлонирани тигани, тепсии, шишове за кокошки, тигани от легирана стомана, емайлирани мангали, калайдисани медни рендета.

— Това — каза той, като постави своя избор до другите покупки на Елин върху тезгяха — е висококачествена неръждаема стомана. Дъното е алуминиево, върховен проводник на топлина. Алуминият е запоен към стоманата и затова не са възможни изкривявания на метала. Дръжката е модулирана така, че да следва контурите на дланта ти. Доставям ги от Италия. Аз съм единственият в Съединените щати, който ги продава. Струва четиринайсет долара повече от тази, която си подбрахте, но няма да имате нужда от друга до края на живота си. Тази — той взе тенджерата, избрана от Елин, и я метна в един мукавен контейнер, който служеше като кошче за смет точно до касата — е пълен боклук.

Елин взе италианската тенджера. Беше тежка, но красиво уравновесена в ръката й. Тя си помисли, че той е прав; вероятно си заслужаваше четиринайсетте долара в повече.

— Не ми ли вярвате? — попита Джак, докато Елин още размисляше. — Ето, не ми трябват парите. — Той грабна тигана от ръцете на Елин. — Вземете другата, щом искате. Само се опитвам да ви продам нещо, което си заслужава парите ви. За какво в крайна сметка ще я използвате?

— Аз готвя за празненства — каза Елин. — Здравата ще я използвам.

— Готвиш официални вечери? Откъде си? — мина на ти Джак.

Той отпи чай от гладка бяла ресторантска чаша. Нямаше други клиенти в обороподобното пространство, натъпкано до върха на рафтовете с кухненско обзавеждане.

— От Ню Роучел.

— Сигурно познаваш Тамара, онази дърта измамница — рече Джак и се облегна на тезгяха, готов да побъбри. — Тя е графиня, колкото аз съм кралят на Англия. Дойде тук на кораб от Бразилия точно след Втората световна война. Кой я знае откъде е отишла в Бразилия? И все пак тя прави най-добрият кулибяк, който съм вкусвал.

— Тя ли го прави? — ужаси се Елин.

— Така казва. Казва, че трябва да бъде пипнат от руска ръка — потвърди Джак и отпи пак от чая си.

— Добре, за ваше сведение, аз го правя, така че е пипнато от нюроучелска ръка.

— Без майтап? Е, не съм изненадан. Тя е кранта. Голяма лъжкиня. Винаги съм го знаел. Значи готвиш за тържества? Как така не съм чувал за теб?

— В занаята съм само от няколко години — каза Елин. — Елиновият „А ла карт“.

Джак Буш излъчваше сила и мъжественост в дози от по хиляда вата. Беше висок не повече от сто седемдесет и осем сантиметра; имаше мощния гръден кош и мощните рамене на атлет, пясъчноруса коса, подстригана старомодно като четина, и умни, хищни светлосини очи, които шареха непрестанно.

— Ако ще купуваш кухненско обзавеждане, мога да ти помогна — каза той. — Аз съм свикнал да готвя на газови котлони. Бил съм във Венецуела — шибаната джунгла гълташе хора като пясъчна буря. В Нюфаундленд. Измръзнаха ни задниците там. И в Саудитска Арабия… Господ знае защо не могат да намерят газ навсякъде, където седнеш да прекараш повече от половин час. Както и да е, исках да ти кажа, че знам как да се развъртам из кухнята. Знам кое върши работа, и кое — не. Знам кое си заслужава да бъде купено и кое заслужава да бъде оставено. Ела, ела тук!

След това той изгуби час и половина да дава съвети на Елин за разликата между мед, алуминий и неръждаема стомана; как да разбере дали дръжката е запоена и дали ще издържи дълго, или е затъкната вътре и ще се разклати след няколко измивания на тенджерата. Той й даде съвети за ножовете от карбонизирана стомана, за разликата между кленовите и боровите дъски за рязане, за най-добрите двойни чайници, фритюрници и скари.

Някак след първия час той попита Елин би ли пийнала нещо и преди тя да успее да отговори, й навря чашата си.

— Пийни! — рече и докато Елин се двоумеше й бутна чашата в ръцете. — Не се безпокой! Не съм заразен.

Чаят се оказа бърбън и следобедът завърши в кабинета на Джак в задната част на пещероподобно ограждение, с устните на Джак жадно впити в устните на Елин. Силните му ръце я заклещваха и не даваха на ръцете й да се вдигнат от хълбоците й.

— Моля те! — прошепна тя като се противеше, а устата й бе прикована към неговата. — Не.

Ръцете му се движеха по нея: по косата й, по лицето й, по гърдите й, по бедрата й, по корема й, по слабините й. Тя се помъчи да се отскубне от него, но ръцете му само я стиснаха по-здраво.

— Не се бори с това! — каза той. — Искаш го. И аз го искам.

И езикът му се плъзна по нея и в нея. Той беше груб, той беше нежен и тя вече не се противеше, вече не искаше да се противи.

Джак беше прав. Тя го искаше диво.

За първи път Елин беше обладавана след произшествието с Фил и дори не знаеше дали харесва, или не харесва Джак Буш. Онова, което обаче знаеше, бе, че отношението на Уилсън, това иди-дойди, периодично я възбуждаше и разочароваше. Че бе зажадняла за допира на мъж, че Джак беше преливащ от сила любовник и че тя бе хипнотизирана от неговата агресивна мъжественост.

Когато си тръгна, сякаш без да вярва какво се бе случило, Джак каза:

— Ти си истинска жена, Елин. Почти няма такива наоколо вече. Ела насам следващия вторник, около четири и половина.

„Истинска жена…“ — повтори си Елин като прегърна комплимента.

 

 

Когато дойде вторникът, Елин беше възстановила своето здравомислие. Тя не се отзова на уговорката с Джак, а вместо това подкара колата към Скарздейл.

— Елин! Колко хубаво, че те виждам! Пийни чай!

Сухият, тютюнев аромат на „Лапсанг сучонг“ се носеше из празния магазин и Тамара беше в особено добро настроение. През миналата година тя бе открила филиал в Гринидж и бе купила съседния цветарски магазин в Скарздейл, така че сега можеше да подсигурява и цветната украса ведно с храната. Това бе прибавило хубавки четиринайсет на сто към брутната и солидни осем на сто към чистата й печалба.

Помощникът, когото бе наела да й върти магазина, бивш учител по рисуване в Парсънс на име Клос Фиъринг, се справяше много добре. Клиентите го харесваха — той беше висок, рус, съвършеният северен тип — и харесваха неговите елегантни, но не букварни аранжименти на цветя, вдъхновени от фламандските майстори от седемнайсети век — поклонничество, което винаги впечатляваше клиентите и позволяваше на Тамара да вдига цените. Изкуството беше добър бизнес. Но Тамара си го знаеше.

— Не ми се харесва да разправяте на хората, че вие правите кулибяка! — връхлетя Елин и отказа чая; когато избълва думите, тя осъзна, че е дори по-ядосана, отколкото си мислеше. — Хората би трябвало да знаят, че го правя аз. Че идва от моята кухня. Не от вашата!

— Елин, не се разстройвайте така! — каза Тамара като си даваше сметка, че трябва да направи предложение; не можеше да си позволи да загуби Елин; тя бе нарекла Гриниджкия си филиал „Пипнато от руска ръка“ и работата вървеше страхотно. — Виж, предлагам ти сделка: ще деля част от печалбите с теб.

— Забрави го! — изсъска Елин. — Както те познавам, ясно ми е, че никога няма да разбера колко наистина продаваш.

— Така ли си мислиш за мен? — Тамара изглеждаше обидена, но не чак толкова, после запита: — Какво тогава искаш?

— Искам взаимно доверие, Тамара! — Елин взе тесте бланки за заявки от тезгяха. — И част от печалбата.

Бланките, забеляза Елин, изброяваха специалитетите на „Пипнато от руска ръка“: каша, пиле по киевски, бифтек „Строганоф“, телешко „Орлоф“, котлети „Поярски“, сьомгов кулибяк, всичките — готвени от Елин. Бланките сочеха името на Тамара, адресите и телефонните номера на магазините в Скарздейл и в Гринидж. Елин не бе спомената никъде — и никакви цени. Бог знаеше дали Тамара не определя цените според хороскопа си за всеки отделен ден.

— Какво правиш с тези бланки? — попита Тамара и този път беше разтревожена; тя видя как бланките изчезват през вратата заедно с обърнатия гръб на Елин. — Върни ги! Платила съм за отпечатването им! — зави Тамара, а екзотичният й руски акцент изведнъж се превърна в чисто крякане.

Дори да беше чула, Елин не го показа. Тя се качи в колата си и завъртя контактния ключ.

— Елин! Елин! — Тамара я бе последвала на улицата и дращеше по стъклото на колата. — Ако не ми вярваш, ще напиша цените върху бланките.

— Аз ще напиша цените върху бланките! — извика в отговор Елин, вдигна пета от спирачките и излезе на заден ход от паркинга.

— Как можеш! — Тамара призоваваше небето. — Как можеш да ми погаждаш това!

— Лесно — усмихна се Елин. — И с невероятно удоволствие!

Клос Фиъринг бе чул целия спор на Елин с Тамара, след което цял следобед си игра да аранжира букет, който лично изпрати на „Догууд лейн“ 76.