Рут Харис
Женско щастие (19)

17.

Елин и Уилсън имаха първата си голяма караница — грозна, раняваща, словесна свада — през нощта след Деня на благодарността. Горчивата ирония в цялата тази работа бе, че денят преди това беше идеален. Направо супер.

Денят на благодарността през 1967 година беше първата истинска ваканция, която Елин и децата й си бяха позволили от смъртта на Фил, първата семейна ваканция с цялото семейство накуп, първата ваканция, през която Елин нито беше разкъсвана от потиснатост, нито беше изтерзана от прекомерна работа.

— Нека тази година си направим един истински старомоден Ден на благодарността — бе предложила Елин, когато първите заявки бяха започнали да пристигат, като си мислеше за старомодните ваканции, с които само се бяха лъгали през отминалите години. — За нас.

— Кой го заслужава повече! — съгласи се Уилсън. — Децата ми ще бъдат тук. Време е да се срещнеш с тях.

— Ще ги поканя — каза Елин, вече нервна при мисълта, дали децата на Уилсън ще я харесат, или не. — И родителите ти също — добави тя, като знаеше, че той се мъчи да ги избягва. — Ще бъдем като истинско семейство.

— Харесва ми — отвърна той за изненада на Елин; тя бе поела пресметнат риск, когато бе предложила на Уилсън да покани родителите му, и беше въодушевена, че той приема предложението й; искаше всички да са щастливи. — Хлапетата отдавна не са виждали дядо си и баба си. И аз отдавна не съм виждал семейството си събрано на едно място. Твърде отдавна.

Сега, когато бизнесът на Уилсън бе по-успешен откогато и да било, той беше, както и да го погледнеш, мъжът, когото Елин бе срещнала първия път: напълно доверителен, със загърбени тревоги. Той искаше семейството му да види колко е успял.

 

 

И така, Елин бе поканила родителите на Уилсън, които дойдоха с кола от Мериленд заедно с двете му деца — сега на шестнайсет и на осемнайсет. Дърбънови — Томи изглеждаше по-възрастен, отколкото беше, а Карълайн — по-млада с всяка изминала година — също дойдоха. Бренда се прибра с най-добрата си приятелка, Тоуни Рийс, върху която яко се нахвърли Дани:

— Ще се оженя за теб — уточни Дани на Тоуни.

— Обичам те — каза Тоуни. — Но аз съм по-възрастна жена.

— Само с четири години — каза Дани. — Четири години са нищо.

Осемнайсетте нейни спрямо четиринайсетте на Дани изглеждаха на Тоуни цял век. Тя се засмя лекомислено:

— Не искам който и да е да ме обвини, че съм похитителка на бебета.

— Не се тревожи! — сериозно промълви Дани. — Никой няма да те обвини!

И Тоуни си помисли колко страхотно е да имаш обожател. Една жена с мераци за бизнес администратор имаше нужда от всички обожатели, които можеше да спечели.

Както обикновено, но този път не за пари, а от любов, Елин готвеше три дена преди празника. Тя бе постлала голямата трапезна маса с най-хубавата си покривка, с вази диви теменужки и жълти хризантеми, а на тухления под стояха излъскани пиринчени кофи, пълни с искрящочервени и жълти клонки с есенни листа. Върху боровата маса бе сложила пуйката и подправките, лукчетата със сметана и соса, чесново броколи, жълъдова каша с мед, пюре от картофи, лешникова плънка и посолени ядки, баници — месна и тиквеник — обградени от кани с щедро подсладена бита сметана.

— Изглежда като снимка от списание — каза Дани в отглас на онова, което всички — дори свръхкритичната майка на Уилсън — си мислеха.

Докато Дани я хвалеше, Елин безмълвно се помоли за себе си и Уилсън, за любовта, за щастието, което така невероятно бе имала късмета да изпита неведнъж, а дваж в един живот. Тя благодари за благодатта, преливаща иззад думите на събраните семейства, за щастливите лица на нейните и на Уилсъновите деца, за красиво наредената маса. Денят на благодарността беше сбъдната мечта и Елин беше като замаяна.

Тя поднесе вечерята в четири; към девет и половина, сити, гостите си бяха отишли. Към единайсет, когато Елин привършваше с разчистването, Уилсън я похвали за вечерята.

— Беше великолепна вечеря — каза той. — Най-добрата, която съм вкусвал.

Елин се усмихна, стоплена:

— Не оставих нищо на случайността — каза тя. — Всичко направих сама.

— Кога успя? — попита Уилсън.

— Отказах повечето заявки за Деня на благодарността — отговори Елин, като постави голямата тава от пуйката в една отвесна ниша.

— Какво?!

— Приех само поръчките, при които клиентите идваха и си вземаха яденето оттук — каза Елин. — Отказах всичко друго. Уговорихме се, че ще имаме истински старомоден Ден на благодарността тази година. Как смяташ, че щях да се справя, ако работех така здраво, както миналата година?

— Не ти вярвам! Миналата година беше толкова въодушевена от това колко добре ти върви. От това, колко народ направи заявки за втори път тъкмо при теб. От това, как от година на година ти поръчват все повече и повече. А тази година… да отказваш работа! Какво, дявол да го вземе, става с теб? — Той не искаше да повярва.

— Смятах, че нашата собствена вечеря е по-важна — измънка Елин така сащисана от избухването на Уилсън, както той твърдеше, че е сащисан от нейните отказани заявки.

— Не можеше ли да сколасаш и с двете? — попита Уилсън.

— Как?

— Помощниците ти могат да правят сладките, баниците и зеленчуците не по-зле от теб. Бихме могли да ядем същото, което ядат и клиентите ти — тръсна Уилсън ядосан, че Елин бе свършила всичко, включително и сервирането; защо не бе използвала една от сервитьорките да поднася и да прибира празните чинии?

— Но аз исках да е идеално! Не исках да ядем неща, готвени от други. Исках сама да приготвя всичко. Исках да си е мое — каза Елин.

— Какво значение, по дяволите, има кой го е сготвил, щом е хубаво? „А ла карт“ щеше да има по-добра година от миналата, а ти си зарязала всичко! — Уилсън, който никога не пиеше след вечеря си наля скоч, отпи глътка, плисна остатъка в мивката и сложи чашката на умивалника. — Зарязала си го заради някаква си семейна ваканция!

— Семейната ваканция е по-важна от някоя слисваща рокля, която бих могла да си купя с парите, които припечелвам — възропта разгорещено Елин.

Защо я нападаше той? Нали се бяха уговорили за истински Ден на благодарността? И какво толкова бе направила, освен че му бе дарила това, което той бе поискал?

— Не смяташ, че бизнесът ти е по-важен! Не смяташ, че бъдещето ти и бъдещето на децата ти е по-важно!

— Не, не смятам! — тръсна Елин, сигурна в своята правота. — Семейството ми е много по-важно от бизнеса ми. Много, много по-важно! И смятам, че ти си по-важен. Уилсън, направих го за теб! — отчетливо натърти тя. — За нас!

Уилсън взе втора чаша, сипа си второ уиски, отпи от него и после внимателно каза:

— Задушавам се, Елин. Не знам какво ще се случи…

— Да се случи? — повтори Елин и потръпна от страх. — Какво може да се случи? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — пророни Уилсън, докато изгълтваше питието на един дъх, — че не знам какво ще стане с нас… в бъдеще…

Те си легнаха през онази нощ като непознати, внимаваха да не се допрат. Елин се чувстваше загубена… изплашена и празна.

 

 

Два дена по-късно те се любиха в леглото и след седмица всичко отново изглеждаше добре — сякаш нищо не се бе случило.

Елин си каза, че Уилсън е бил на нокти по време на Деня на благодарността, обезпокоен от присъствието на разглезената си и свръхкритична майка и на недодялания си баща, който пиеше твърде много. И нервен от срещата на неговите деца с Елин и с нейните деца. Беше казал неща, които в действителност не мислеше.

През седмиците между Деня на благодарността и Коледата Уилсън прекарваше по няколко нощи на седмица в Манхатън, като често се обаждаше в последния миг, че няма да си е вкъщи за вечеря. Нещата в кантората, твърдеше той, бяха най-натоварени около празниците. Елин отбиваше леките бодвания на съмнението, което се надигаше в нея, и се мъчеше да му вярва.

Но докато Уилсън беше зает, Елин не беше. Като знаеха колко заета е обикновено тя, повечето хора плануваха своята Коледа доста по-отрано и около Деня на благодарността вече правеха поръчките си. А през периода преди Деня на благодарността тя бе имала ненасърчително малко работа. Елин имаше време подръка; тя го запълваше като се подготвяше за тяхната собствена Коледа — нейна и на Уилсън.

Хабеше часове да избира идеалните подаръци: сако в стил „Неру“ за Уилсън, бейзболна ръкавица „Мики Мантъл“ за Дани, албум на Рави Шанкар и дълго палто за Бренда. Тя си поръча грамадна ела, клонки от бор за пред входната врата и лаврови клонки за вратата на кухнята. За себе си купи най-скъпата рокля, която изобщо бе имала през живота си: широка дълга риза от червено кадифе като на викторианско девойче, с ръчно бродирана яка.

Коледата, с приятели и семейство, с пакети подаръци, с коледни песни по високоговорителите, с аромата на бор в стаята и с огън в камината, с печена гъска с всичките й гарнитури и среднощно сервиране на свещи, беше сбъднат сън, а караницата на Коледа беше по-лоша и от караницата след Деня на благодарността.

— Казах ти, че тези проклети празници за мен не означават толкова много, колкото за теб! — каза Уилсън, когато всички се бяха разотишли; той си спомняше коледите на манхатънски тавани, чаровни люде, мириса на успеха. — Би трябвало да градиш „А ла карт“, а не да показваш на света каква щедра дама си. С мои пари!

— Ти нямаше да ми позволиш да харча мои! — изропта Елин, поразена от промяната в мненията на Уилсън. — Ти знаеше през цялото време, че отказвам заявки. По времето, когато си промени мнението след Деня на благодарността, вече беше твърде късно за голям коледен бизнес. Ти твърдиш, че искаш семейни тържества. Ти твърдиш, че искаш всички да сме заедно. Твърдиш, че искаш да градя „А ла карт“, но не ми позволяваш да харча парите, които печеля за нищо друго, освен за дрехи и за фризьор. Искаш да съм в града четири пъти в седмицата, но искаш и да съм тук и да ти приготвям вечерята. Ти говориш за женитба, но все отлагаш датата. Е, объркана съм. Какво всъщност искаш, Уилсън? Бизнесменка? Домакиня? Гадже? Съпруга? Трябва да избереш. Кое от тези неща искаш да бъда?

— Всичките — отряза Уилсън, и го мислеше, без да схваща, че реакциите му изискват невъзможното.

Къщовните жени му додяваха; успяващите жени го плашеха. А това бяха единствените два начина, по които той — и Елин — можеха да си представят съществуването на една жена.

— Но аз не мога да съм всичко — възрази Елин. — Не съм Свръхжена.

— Някога беше — каза Уилсън. — Беше, когато те срещнах за първи път.

— Тогава нещата бяха по-различни. Бях сама. Имах работата и децата. Това беше всичко. А сега имам и теб. Искам само да те направя щастлив. Искам да върша това, което ти искаш да върша, но не мога да се разкъсвам на петдесет парчета. О, Уилсън, искам само да се обичаме… Просто искам да сме щастливи. — Елин положи ръка на рамото му.

Уилсън погледна настрани през прозорците в нощния мрак навън.

— Елин, не позволявай да ставаш толкова зависима от мен.

— Какво искаш да кажеш? — Паниката се впи в Елин, ледени пръсти сграбчиха сърцето й.

— Искам да кажа, че не съм сигурен дали ще мога да се обвържа — каза Уилсън като избягваше очите й, докосването й.

— Но аз правя всичко за теб. Живея за теб!

— Е, недей! — каза той и отметна ръката й от рамото си. — Казах ти, че ме задушаваш. Вече съм минал по този път. Съпруга и деца в проклетите покрайнини…

— Ти знаеше къде живея, когато ме срещна! — вцепи се в нещо конкретно Елин.

— Смятах, че си различна! — продължи Уилсън и изразът в очите му я изключваше. — Изнервям се. Чувствам се като в капан и не издържам. Душиш ме до смърт, Елин!

— А ти разбиваш сърцето ми! Ти ме раздираш, Уилсън! Първо искаш едно, после — друго. Струва ми се, че ти самият не знаеш какво искаш! — Елин извика думите, бясна, на предела да заплаче, а после, когато гардът й падна, звярът изскочи от клетката си, звярът, който бе нападнал и Фил. — Ти имаш някаква любовна връзка, докато аз тук се посвещавам на теб и на твоята кариера! Признай!

Изражението на Уилсън даде на Елин отговора, от който се боеше:

— Да — тихо каза той. — И всъщност не знам защо. Не я обичам. — Последва миг тишина, а сетне: — Ще е по-добре, ако си замина сега.

Той отиде в спалнята и започна да си стяга багажа.

— Недей! О, недей! — замоли Елин като със сила се мъчеше да го задържи. — О, Уилсън, съжалявам за това, което казах! Не го мислех. Съжалявам. О, моля те, не заминавай! Моля те! Не ме изоставяй! Недей! Моля те, не ме изоставяй… Ще направя всичко, каквото поискаш!

Колкото повече молеше Елин, колкото повече го зовеше, толкова по-мрачно опаковаше той багажа си. Безмълвно, като избягваше очите и досега й.

Когато той си тръгна Елин плачеше.

— Какво ще кажа на децата? — Бяха планували цялата ваканция: футболен мач и забава след това, печени курабии с течен шоколад и пързаляне с кънки на езерцето, което беше замръзнало. — Какво ще кажа на Бренда и Дани?

Уилсън се поспря на прага. Той протегна ръка и докосна косата на Елин.

— Кажи им, че съжалявам — почти прошепна той, преглътна собствените си сълзи и изчезна в коледната нощ, през която нежно падаха снежинки, а белотата, тъмнината и светлината на свещите превръщаха нощта в нещо като вълшебен сън — сън, в който това не можеше да става, сън, в който той не си заминаваше, сън с лош край… втори сън, в който мъжът, когото обичаше, си заминаваше и Елин оставаше сама.

 

 

За Джоана краят беше щастлив. Четири години след като постави своя ултиматум на Макс, тя се омъжи за него през същия ден, през който разводът му приключи. Четири години на пазарлъци с адвокати, които се опитваха да постигнат споразумение с Езми: тя не искаше развод и не й пукаше колко време ще е нужно на Макс да го уреди. Ако изобщо успее.

— Но аз си струвам мъките — увери Джоана Макс, когато двамата заминаха на меден месец в Южна Франция.

— Гледай да е така! — предупреди я Макс.

Разводът му бе струвал един милион долара.

— И си струваше и последното пени — каза на Лу подмладеният Макс. — Джоана е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

И Лу трябваше да се съгласи. Макс имаше повече joie de vivre^[1] от когато и да било, изглеждаше с двайсет години по-млад и с неизменното си напористо настроение печелеше повече пари от всякога. Парите и тяхното печелене бяха за Макс онова, което бяха за Пикасо боите и творчеството. И както вървяха нещата, май Макс щеше да живее колкото Пабло и да бъде толкова богат.

Лу Суан не беше никак глупав и осъзнаваше, че до голяма степен той сам си е архитект на собственото недоволство. Добрите му намерения застилаха пътя му към ада. Лу беше прехвърлил юношеството и бе навлязъл в мъжеството по време на нещастните средни години от брака на родителите си. Той бе видял как неразумните измени бяха подкопали самочувствието на майка му, уважението й към съпруга и накрая — любовта й към него. Свидетел на разсипването на брака между родителите си, Лу се бе заклел, че ще бъде верен съпруг — и беше. През студените периоди на Рийни и през горещите й периоди.

Той удвои своята вярност по време на емоционалните бури в увлечението на Макс по Джоана, по време и на развода му с Езми. За да го плати, Макс бе продал търговски център, за да увеличи наличните за споразумението, като даде на Езми колите и къщата плюс огромна застрахователна полица „Живот“ и огромна издръжка.

— Ами „Дейкор“? — бе попитал Лу разтревожен.

— Не се безпокой за „Дейкор“! — увери Макс сина си, когато подробностите на споразумението още се работеха.

За човек, чиито главни интереси в живота бяха сексът и парите, Макс имаше изключително силно чувство за семейност. Той тачеше паметта на своя баща имигрант, който бе основал „Дейкор“ с висококачествена формула за фасадни бои, която бе донесъл от Старата родина, с пари, които грижливо бе спастрил.

— Никой няма да вземе „Дейкор“! „Дейкор“ е наш.

— Нека изкупя твоя дял — предложи Лу.

Отделението „Ийгъл“ беше успех, какъвто Лу и очакваше. Окуражен, той бе започнал да мисли дори още по-мащабно, започнал бе да разговаря за откупуване и сливане с други компании. Тъкмо нея седмица му се бе обадил един милионер от Швейцария — Райнхарт Естес, който притежаваше престижна компания, която произвеждаше драперии и платове за дамаски. Ако Естес реши да продава компанията си, би ли бил заинтересован „Дейкор“ да откупи „Айлберг фабрикс“? Лу бе поискал да види балансовите отчети.

— Нямам намерение да градя „Дейкор“, и някой да се изниже с печалбите — заяви той на Макс.

— Не, не можеш да откупиш дяла ми. Първо, аз съм сантиментален стар негодник. Второ, сега струва повече, отколкото миналата година, когато ме помоли. Ти не можеше да си го позволиш тогава, не можеш да си го позволиш и сега — възпря го Макс. — За бога, не се тревожи! „Дейкор“ е стопроцентово семеен бизнес. Семеен бизнес на Суанови. Твой и мой. Точка! Така че не се тревожи. Обещаваш ли?

Като знаеше колко свирепо Макс бранеше рода си, Лу му обеща и изслуша поредното му бизнес приключение.

— Салон за красота, бога ми! — малко глуповато се радваше Макс. — Купих го за Джоана. Като подарък.

Салонът за красота беше шикозна фризьорна на Петдесет и седма улица, между Пето и Шесто каре, собственост на Уилям Фъргюсън, предишен художествен директор на „Видал Сасон“. Макс се оплакваше колко много време — и колко много пари — пилее Джоана при Уилям.

— Ами купи ми го — бе казала тя.

— Защо не? — бе отвърнал Макс, когато се увери колко много пари се въртяха във фризьорството.

Уилям работеше шест дена в седмицата, при него се записваха осем седмици предварително и накрая грабваше петдесет долара за едно тупиране. Откога, запита се Макс един ден, когато хвърли поглед на заявките, продължаваше това?

Когато Лу размисляше за новото щастие на баща си, той отново поставяше под въпрос собствените си клетви за вярност. Макс цъфтеше. Беше по-буен от всякога. Забавляваше се повече от всякога. Докато Лу все още беше предан син и предан съпруг.

Дали не беше твърде честен? Твърде праволинеен? Боеше се да рискува. А защо? За какво? За един умерен брак с дълги студени промеждутъци и случайни горещи епизоди?

И Лу беше готов да посегне към телефона, готов да се обади на Елин…

Но после си помисляше за своята майка, за Езми, която беше тъжна и потисната заради напускането на Макс, която отпиваше шери и хлипаше през дългите следобеди в голяма къща в Лоукъст вали, сега изцяло нейна — и празна. Макс беше убеден, че Езми ще превъзмогне това, но Лу не беше толкова сигурен.

Лу бе настоявал да я качи на круизен кораб, но тя беше отказала. Беше й предложил да продаде голямата къща с всичките й спомени и да започне нов живот някъде другаде, но тя не го бе послушала. Беше я посъветвал да си купи нов гардероб, но тя бе казала, че дрехите не я интересуват. За кого ще ги носи?

Лу й бе дал билети за театър, беше я завел на балет, беше я поканил да отиде до Пеконик за почивните дни, беше сторил всичко, което можа да измисли, за да я изуми, да я разсее, да подобри настроението й. Но нищо не стана.

Езми, две години след развода, все още седеше в спалнята си, отпиваше шери и плачеше. Лу се страхуваше, че може да умре, страхуваше се, че може да се затири.

Когато мислеше за майка си, мислеше за Рийни; когато мислеше за майка си, обвиняваше баща си за егоизма му; когато мислеше за Рийни, обвиняваше себе си в егоизъм и не посягаше към телефона.

Разкъсван и раздвоен, Лу търсеше магическата пръчка, бленуваше за невъзможното.

Той искаше да има роман с Елин, без да се чувства виновен, без да се чувства отговорен, без да се чувства потърпевш.

Трябваше да намери магия, която ще позволи това да стане. Беше сигурен, че само да е търпелив, само да е настойчив, само да не се предава, и магията ще сработи. Все някак.