Рут Харис
Женско щастие (5)

3.

Кабинетът на Фил беше самият Фил.

На бюрото му стоеше портретна снимка на Елин в сребърна рамка, правена на двайсет и петия й рожден ден. Бутната в ъгъла, стоеше друга нейна снимка, която Фил бе щракнал във Върмонт. Бяха карали ски цяла сутрин. Него ден, по пладне, тя носеше грамадния ръчно плетен ирландски пуловер на Фил и синя скиорска шапка, нахлупена до очите. Кожата й изглеждаше като полирана, блеснала от студа и от упражненията, и ослепителната й усмивка почти притваряше изумителните й очи. Елин си спомняше онзи следобед. Приближаваше виелица. Фил купи бутилка червено вино и те прекараха следобеда в наетото бунгало, пред камината, като пиеха вино и се любеха. Проспаха вечерята и към единайсет се събудиха изгладнели. Беше паднал нов двайсет и пет сантиметров сняг и те дори не смогнаха да отворят вратата към колибата си, така че вечеряха, с каквото намериха в стаята: шоколад, ябълка и бурканче домашно приготвена царевична подправка, която Елин бе купила от един магазин за сувенири. Любиха се отново и, хванати така в снежния капан, почивните им дни се проточиха до четиридневно затворничество с нежни забавления.

Елин пусна портрета и снимката в пазарската чанта, с която бе дошла, и се помъчи да не си спомня. Искаше да съхрани спомените си, да ги скъта за бъдещето. Не искаше да ги използва толкова скоро или да ги изтрие от свръхупотреба. Тя смете портретите на децата и снимката на Ървинг в пазарската чанта, без дори да ги погледне.

Настолният календар все още беше отворен на понеделника след неделята, през която бе катастрофирал Фил. Ясно изписани с тъмни главни букви бяха: уговорка за обяд, съвещание на търговския отдел в три, себенапомняне да си уреди час при зъболекаря и бележка да изчисли продажбите за тримесечието.

Елин се попита кой ли е бил разочарованият обеден сътрапезник, какво се е случило на съвещанието на търговския отдел и дали някой е сумирал цифрите за продажбите през тримесечието. Нямаше и най-смътна представа. Светът на мъжете, с техните обедни срещи, съвещания и продажби, беше на светлинни години от света на жените, с техните обиколни маршрутки, уроци по гримиране и съчетания от мокро и сухо къдрене. Макар да бе омъжена десет години, Елин осъзнаваше, че си е нямала и най-малката представа какво прави Фил по цял ден, за да заработи парите, които ги издържаха.

Тя сложи настолния календар в пазарската чанта, но после размисли и го пусна в кошчето за отпадъци под бюрото. Седмица по-късно щеше да съжалява за това, щеше да й се иска да бе запазила календара, с мисълта, че е трябвало да го запази за Дани.

Чекмеджетата на бюрото избълваха преполовени ментови ролки; кутия с бърсалки „Инстънт-шайн“; кутия хартиени носни кърпички „Клийнекс“; графикът на „Янките“ за сезона 1959-а; кутии с визитки и обрезки за писане, подпечатани с фразата „От бюрото на Фил Дърбън“; и рисунка с цветен молив на ухилен яркосин алигатор, подписана: „Ще се видим, мили крокодиле!“ — подарък от Дани за баща му.

Елин изхвърли всичко, освен рисунката на Дани, като за няколко секунди се почуди защо е празно горното ляво чекмедже. Да не би Фил да го бе прочистил по някаква причина? Или никога не го бе използвал?

Елин преглътна шумно с надеждата да удържи сълзите си, докато стигне вкъщи.

Дрешникът беше празен, ако се изключеше един счупен чадър, който Елин изхвърли, и една бяла, носена веднъж риза на Фил, която тя сложи в пазарската чанта. На пода на дрешника стоеше пазарска чанта „Еф Ей Оу Шварц“. В нея имаше младежки комплект за химически опити и шишенце „Мис Диор“. Комплектът беше предвиден очевидно за предстоящия рожден ден на Бренда: 20 април. „Мис Диор“ беше за нея — Фил винаги й подаряваше по нещо на рождените дни на всяко от децата — начин всяка година да й благодари за тях и за радостта, която му доставяха. Елин реши да даде комплекта на Бренда, както би искал Фил. Последен, обичен подарък от горд баща за талантлива дъщеря. А тя отпуши „Диор“-а и сипна малко на китката си. Изящното ухание й припомни за облика, който Фил настояваше тя да поддържа — облика на изтънчена, светска, привлекателна жена — облик, напълно противоположен на собствения й. Но, както сам признаваше Фил, той беше романтик. Сетивата й се отпушиха, Елин вдъхна от силното благоухание — последния, обичен подарък от романтичен съпруг на любима съпруга.

Елин бе дошла в кабинета, за да открие Фил, и го бе открила. Запалянко на „Янки“-те. Търговски директор. Горд баща. Обичлив съпруг. И дори след десетгодишен брак — романтичен любовник. Елин примига да спре сълзите си и се извърна да напусне кабинета.

— Може ли да те видя за минутка? — Гласът на Лу Суан прекъсна емоционалните спомени на Елин.

Гласът на Лу беше като самия Лу: навикнал да повелява, навикнал да получава каквото поиска. И все пак, ведно с това, в него се долавяха и леки, иронични нотки, сякаш за да подскажат колко е наясно той, че всичко това му е било поднесено на сребърна тепсия. Трябваше само да поддържа тепсията лъсната — задача, невинаги толкова лесна, колкото изглеждаше.

— Разбира се — каза Елин и се усмихна с най-хубавата усмивка, на която беше способна.

Последното, което й се правеше, беше да води някакъв учтив разговор. Искаше да си отиде вкъщи и да си поплаче сама.

 

 

— Това с Фил е гнусота. Истинска гнусота! — промълви Лу, когато се настаниха в неговия учудващо скромен кабинет.

Елин нямаше какво да каже и не каза.

На възрастта на Фил, Лу Суан имаше изваяния образ на бивш колежанин от „Принстън“, „Харвард“ или „Йейл“: безукорно подстригана коса с цвета на лъскав карамел и стегнато, атлетично сложено тяло, което го правеше да изглежда поне с шест години по-млад, отколкото беше.

— Автомобилна катастрофа — поклати глава Лу. — Ама че гаден начин да си отидеш…

— Има ли добър начин да си отидеш? — репликира го Елин.

Нещо в Лу я отпускаше да казва каквото й е на ума.

— Не, предполагам, не.

За своя изненада, Елин се улови да отмята, че Лу Суан има най-сексапилния глас, който някога е чувала. Беше само кадифе и стомана, нежен и силен.

— Един съсед ми рече, че Фил имал късмет — пророни Елин. — Каза, че поне е станало бързо. Че Фил не е усетил нищо. — Елин сви рамене. — Май смяташе, че това е утеха.

— Ще се справите ли… ти и децата? — попита Лу.

— Предполагам — изморено отрони Елин. — Между другото, Дани все още мисли, че баща му е в командировка. Продължава да пита кога татко ще се върне вкъщи. Бренда, изглежда, разбира. Но е много смирена. Тя задържа всичко в себе си.

— А ти? — запита Лу. — Как си ти?

— Как съм аз ли? — повтори Елин.

Гласът й се прекърши и тя изведнъж заплака със сълзи. Големи, влажни, горещи сълзи. Те потекоха от очите по лицето й: следи на болката. Слепешката, тя затършува из ръчната си чантичка за кърпа. Признателна, пое голямата ленена носна кърпа, която Лу й протегна през бюрото, издуха носа си и избърса очите си.

— Съжалявам — каза тя, когато отново можеше да говори. — Нямах намерение да се сривам така. — Усещаше, че е погрозняла, с размазан грим, и се насили за усмивка, макар да не й беше до това. — Май не съм точно веселата вдовица.

— За бога! — тръсна глава Лу. — Какво очакваш от себе си, Елин? Не ти предстои пикник. Сама, с две деца…

— Утешавам се с това, че от тук нататък нещата могат само да се подобряват — пророни Елин, като приглаждаше мократа носна кърпичка на скута си, а после зарови лице в нея и се разплака отново.

С изключение на близките роднини, Лу Суан беше първият човек, който изглеждаше наистина мил, наистина загрижен. Елин имаше усещането — може би малко параноично, може би не — че останалите изстискваха мъничко емоционален сок от трагедията на Фил, мъничко трепет от чувството, че са късметлии, и може би дори — известно усещане за превъзходство, че тях ги е отминало. Че не им се бе случило на тях.

Елин пак издуха носа си, избърса сълзите, подсмръкна и преглътна шумно. Тя храбро се насили да вдигне зачервените си очи към Лу и да изложи сега непорочното си, негримирано лице на петна пред него. Насили се за още една фалшива усмивка, като си мислеше, че я бива в това, във фалшивите усмивки:

— Нещата трябва да се подобрят — вметна тя. — Явно е, че не могат да се влошат повече от това.

Лу преглътна. „Не мога да го направя“ — помисли си той. — „Не мога да й го кажа. Не мога да й кажа за парите, които дължи Фил. Не сега. По-късно. Петте хиляди ще почакат дотогава.“

След миг той прочисти гърло:

— Слушай, искам да вземеш това. — Той се присегна към бюрото си, извади чекова книжка и драсна нещо и нея. — Това е на Фил — каза той, като откъсна един чек и го побутна през бюрото към Елин. — Премията на Фил за тримесечието. Печалбата се вдигна с осем на сто. Фил свърши дяволски добра работа.

Докато говореше, Лу се питаше какво си въобразява, че прави. Той бе планувал да покрие с премиалните част от заема, а сега даваше парите на вдовицата.

— Не мога да ги взема! — Елин обви ръце около раменете си и се разтрепери. — Пари от гроба…

— Вземи ги! — настоя Лу. — Фил ги е заработил. Сега са твои!

Да отказва пари! Тя беше луда!

— Той ми остави сто хиляди долара! Нямам нужда от пари, мистър Суан! — изрече Елин с потресаващо кънтящ в тихия кабинет глас. — Аз съм богата! Аз съм богата вдовица! Нямам нужда от пари! Имам нужда от съпруг!

Елин стана рязко и катурна стола, на който бе седяла. Сълзи на ярост и загуба, и бяс, и безнадеждност заляха лицето й. Елин стоеше там, ридаеше и дори не виждаше къде е вратата на кабинета, за да излезе.

Внезапно настъпи топлина и успокоение. Тя усещаше около себе си нечии силни ръце и си спомни как обикновено я прегръщаше Фил, когато тя имаше потребност от любов и от упование, как Фил можеше да направи така, че нещата да тръгнат по-добре. Тя затвори очи и за един смутен миг си помисли, че ръцете, които я обгръщаха, са на Фил. Лу държеше здраво Елин, когато тя се наклони към него и положи глава на рамото му. Той й заговори нежно и Елин проумя, че не Фил я прегръща. Беше Лу.

Елин го отблъсна така ненадейно и така силно, че той се препъна о падналия стол и едва не падна. Тя побягна от кабинета му, побягна от утешението му, побягна от топлината му, побягна от чувствата си.

 

 

Беше отвратително, помисли си Елин, когато се качи на влака на „Гранд сентръл“. Фил беше мъртъв едва от две седмици и тя вече беше в обятията на друг мъж — позволила му беше да я прегърне, да я утеши.

Как можа да направи такова нещо? Да почувства такова нещо? Що за жена беше тя в края на краищата?

Защото още щом седна в кабинета на Лу и се заговори с него, тя си бе припомнила начина, по който Фил я дразнеше, като й повтаряше, че Лу й е хвърлил око… че Лу й е мераклия.

— Престани! — обикновено крясваше Елин. — Не е вярно, и ти го знаеш!

Тя бе изричала това, което мислеше, но дълбоко в себе си беше поласкана и развълнувана, Луис Суан беше много привлекателен мъж.

Беше и женен.

 

 

До последните няколко месеца бракът на Лу беше от добрите: секси, топъл и интимен. Но не бе започнал така.

Лу Суан и Рийни Елиът бяха подложени на изпитанието на голямо църковно бракосъчетание — в Епископалната църква в Сайосет, където семейството на Рийни беше почитано от обществото и обществото го бе почитало от три поколения насам. Елиътови бяха против брака, защото, макар и по-богати от тях, роднините на Лу нямаха такова обществено положение.

Макс, бащата на Лу, управляваше фабрика за бои. Дядото на Лу бе дошъл в Щатите като германски имигрант — човек, който носеше бели връхни дрехи и боядисваше хорските всекидневни. Елиътови бяха ужасени от избора на дъщеря си, но когато разбраха, че майката на Лу носи фамилията Карингтън — Карингтън от Лоукъст вали-Палм бийч-Дарк Харбър — горчивото хапче позасладня достатъчно, за да бъде преглътнато, та да дадат хладната си благословия за брака.

По пътя от църквата до сватбената трапеза Рийни, която бе заплашвала с всичко, от самоубийство до приставане, ако родителите й не й разрешат да се омъжи за Лу Суан, се обърна към новия-новеничък свой съпруг и каза:

— Чудя се защо направихме това?

Рийни прекара първата брачна нощ в плач и две седмици по-късно, през последната нощ на сватбеното им пътешествие до Бермудските острови, изпи почти половин бутилка джин „Гордънс“ и най-накрая позволи на Лу да я люби.

Рийни — и бракът — сякаш се уталожиха. През последвалите три години тя роди две дъщери (за голямо разочарование на Макс; той искаше момчета) и поделяше времето си между тях и конете, които бяха същинската страст на живота й от деветгодишна възраст. Ако и бракът на Лу да не бе някакъв екстаз, той приемаше неговите умерени наслади, скъпеше ги повече, отколкото струваха, като винаги ги сравняваше с брака на родителите си, който си беше истинско бойно поле.

През първите единайсет години от брака Лу не докосна друга жена. Не беше чак такова тържество на нравствеността, напомни си Лу, защото, така или иначе, той бе подчинил енергията си на мнимата задача да се справя с трудния, изискващ, вбесяващ, капризен, но драг Макс.

През последните осемнайсет месеца обаче в живота на Лу настъпиха две важни промени.

Първата беше, че Макс, който се бъркаше в бизнеса с недвижима собственост на Острова, се включи в строителството. Той построи цял квартал в шубрака край някога модния, сега търговски град Хънтингтън и напълни една торба нари. Макс веднага се зае да откупува акри за втори квартал, този път — строен на точно толкова затънтената земя край Мелвил. Погълнат от новата си страст, Макс прехвърли „Дейкор“ на Лу.

— Управлявай проклетото чудо! — бе казал той, без да се церемони, и пусна без предупреждение фирмата в скута на Лу.

Измъкването изпод сянката на Макс беше един вид освобождение. Втората промяна беше в брака му. На трийсет и две години, Рийни неочаквано сякаш се бе пробудила сексуално. Тя желаеше Лу. Желаеше го често. И показваше ласкаещо ясно колко много го желае. Изглеждаше заинтересувана дори от „Дейкор“ — разпитваше Лу какво се е случило в кантората и как върви работата — нещо, към което не бе проявявала и най-малкия интерес преди.

Двойното освобождение му изглеждаше като възнаграждение за годините на търпение и въздържание и животът на Лу най-после като че се установяваше щастливо устроен. Лу се надяваше, че така ще е винаги.

Не би! Всичко продължи година и половина. И тогава, без предупреждение, без видима причина, Рийни охладня като лед и взе да се държи така, сякаш месеците на страстната й сексуалност никога не са били. Объркан и обиден, Лу си призна, че не познава жена си.

Докато вдигаше стола, който Елин бе съборила, той се чудеше колко дълго би могъл да бъде верен съпруг на жена, чиито чувства са ту горещи, ту студени. Чудеше се колко дълго, съответно, би могъл да продължи да бъде единственият моногамен мъж, когото познаваше.

Себично, той беше доволен, че Фил бе умрял с дълг към него. По този начин той беше свързан с Елин, имаше причина да я види отново.

 

 

Елин бе преследвана от загубата. Тя бе ужасена от мисълта, че децата й могат да умрат, че може да ги загуби, както бе загубила Фил. Будеше се посред нощ, вцепенена от ледения, спиращ сърцето ужас, че Бренда и Дани са си отишли. Ставаше и тичаше през къщата към стаите им, да види дали са там, докосваше ги, за да се увери, че са още топли, още живи, че още дишат.

Дани, който беше на шест, се държеше, сякаш беше на четири. Беше като бебе, хленчещ, ревлив, несамостоятелен, неутешим. Той продължаваше да я пита кога татко ще се върне вкъщи.

Независимо как му отговаряше Елин, независимо какво казваше, независимо колко пъти се опитваше да му обясни, Дани не разбираше. Той си знаеше, че татко му липсва, и искаше да разбере кога ще се върне вкъщи.

 

 

За разлика от Дани, на когото всичко му бе изписано на лицето, Бренда криеше чувствата си. Елин бе чула Бренда да казва на приятелките си с истинско хладнокръвие, че баща й е мъртъв и никога няма да се върне. Но Бренда непрестанно разпитваше Елин колко дълго ще е това никога. Има ли начало? Как се измерва? Има ли някакъв особен календар за никога? Ако не, защо не? Ами ако това никога спре? Защо да не може да спре? Кой го твърди?

Елин се мъчеше да отговори на въпросите на Бренда. Неудовлетвореният поглед в очите на дъщеря й подсказваше на Елин, че не успява. Тя си спомняше как с Фил, извадени от търпение, се шегуваха, че за разлика от другите деца, чиито първи думи са „мама“ и „тати“, първата дума на Бренда беше „защо“. Но сега на Елин не й беше до смях.

Бренда бе станала мрачна и подозрителна. Тя бе казала на Елин, че се бои Дани да не умре; че се бои Елин да не умре. Елин, която споделяше същите тъмни страхове, не знаеше как да премахне тревогите на Бренда.

— Предстои да се случи нещо ужасно — каза Бренда.

— Предстои само твоят рожден ден — поправи я Елин, като с всички сили се мъчеше да даде на Бренда нещо скорошно, за което да се хване с радостно очакване. — Не се ли вълнуваш за тържеството?

— Чат-пат — отрони Бренда полусърдечно; тя бе поканила всичките двайсет и пет момчета и момичета от класа. — Искаш ли да знаеш кого още поканих?

— Естествено — усмихна се Елин. — Кого?

— Татко — каза Бренда. — Изпратих покана по пощата до службата му. За всеки случай.