Рут Харис
Женско щастие (24)

22.

Любов. Какво за любовта?

Елин си спомняше младежката любов, идеалистичната любов, покорната любов, която бе споделяла с Фил със страхотно увлечение. Но тя знаеше, че никога няма да повтори брака си с Фил, че вече не искаше такъв брак. Брак, който, като помислеше разумно, бе започнал да показва белезите на твърде много домашна уседналост, на твърде рязко разграничаване на ролите между съпруг и съпруга. Но след като бе умрял Фил, Елин дълго бе идеализирала своя съпруг и своя брак. И любовта.

После срещна Уилсън. И известно време бе споделяла с Уилсън любов, различна любов от любовта, която бе споделяла с Фил. Любов отвъд нов хоризонт, любов между мъж и жена, които бяха надраснали напрегнатия, всепоглъщащ романтизъм и илюзии от двайсетгодишната си възраст. Мъж и жена, които имаха нужда, които желаеха любовта и света отвън и които се опитваха да намерят начин да имат и двете. Накрая обаче не се бе получило. Уилсън искаше независима жена, която да зависи от него — а после, когато тя стана такава, я загърби. А Елин, от своя страна, се бе опитала да угоди на Уилсън, помъчила се бе да бъде и да прави това, което той искаше, и бе допуснала същите грешки, които бе допускала с Фил. В процеса на угаждането тя бе отрекла самата си същност, същността, която най-напред бе привлякла и двамата.

Но дори така, почти година, след като Уилсън я бе напуснал, Елин отчаяно желаеше той да се върне, бе му се обаждала неведнъж, а два пъти, и унизително го бе молила да си дойде. Но той не го стори и в крайна сметка Елин прие факта, че няма и да го стори.

Без Уилсън животът на Елин беше живот на монахиня всред миряни. Тъй като живееше в покрайнините, където живееха само двойки, в района преди баровете за самотници (в които и без това не би влязла), Елин намираше, че е трудно — направо невъзможно — да срещне подходящи мъже, а онези, които срещаше, все не ставаха.

Имаше мъже, които очакваха от нея — понеже тя ръководеше собствен бизнес — да ръководи и тях. Мъже, които искаха тя — независимо от факта, че ръководи собствен бизнес — да забрави задълженията си и да се превърне в нещипана мома, която се лови за всяка тяхна дума и за всяка тяхна прищявка. Мъже, които, с хиляда мечти, искаха да прилапат „А ла карт“ и да превърнат успеха на Елин в покрайнините в още един Макдоналдс или в още една Пица хът.

Имаше мъже, които без свян й казваха, че е изпуснала влака; те се интересуваха само от момиченца на двайсет и няколко. Имаше мъже, които открито се интересуваха само от секс и от нищо друго; мъже, които си търсеха мамче; и от дъжд на вятър — мъже, които искаха някоя да ги издържа.

От време на време се появяваше мъж, който, изглежда, наистина харесваше Елин, беше истински привлечен от нея, който я целуваше за лека нощ и й казваше, че на другия ден или другата седмица ще се обади, когото никога повече тя не чуваше, сякаш човекът пропадаше вдън земя. А имаше, разбира се, същински грешки на природата, които загрижени приятели изнамираха по ъглите на своя живот, такива, дето не можеха да се задържат на работа, алкохолици, безполови, интелектуалци, несретници.

И Елин се питаше какво щеше да се случи, ако Фил беше жив. Щеше ли да се захване с „А ла карт“? Не. Категорично не. Щяха ли дори да останат женени с Фил? Елин не знаеше. Като се огледаше наоколо, тя знаеше само, че това, което вижда, е обезсърчително.

От десетте двойки, които бяха на онова съботно празненство преди смъртта на Фил, четири вече бяха разведени, една се бе изселила, защото работата на съпруга изискваше преместване, а една ходеше на семейни консултации, за да избегне посещението на съда в дело за развод. Сам Уитиър се бе издигнал в корпорацията, за която работеше, и Алис, която му бе помогнала като двигател на неговия успех, изведнъж се оказа вън от неговия презает делови живот и креташе ден за ден, като смесваше валиум и дюбоне^[1]. И макар Матисънови да не бяха разведени, мъжът на Каръл Матисън я бе напуснал и живееше в комуна на свободната любов някъде в западен Масачузетс, а Каръл живееше с полицейски сержант, чиято жена и петте му деца живееха в съседния Пелъм.

Само две от двойките на онова нощно съботно тържество бяха все още женени, ала и двете съпруги, по различно време, бяха изразявали пред Елин завистта си за нейния „А ла карт“ и че нейният живот беше къде-къде по-интересен от техния собствен. Когато Елин им каза, че се е безпокояла всеки ден от живота си, защото е трябвало да оставя Бренда и Дани сами вкъщи, когато бяха по-малки, те сякаш се успокояваха, като че ли виновността беше единственото опущение в рая на Елин — нещо, което ги сродяваше с нея, нещо, което можеха да си представят, нещо, което правеше завистта им поносима.

И когато Елин си казваше, че не завижда на никого, тя все пак завиждаше на влюбените.

Някога Елин смяташе, че знае какво е любовта. Сега вече не знаеше. Ни едно от предишните й определения вече не беше приложимо, а нови не бяха дошли на бял свят.

Елин се питаше дали изобщо някога пак ще се влюби.

И се питаше как ще изглежда това.

Сътрудничество и съдружност, забава и вълнение, електричество и другарство, и онова особено, неуловимо чувство, че сте двама против целия свят… това ли щеше да е любов?

В началото Лу не мислеше за любовта. Той мислеше за магията.

Първо, магията да чуе комплименти от страна на Макс.

— Страхотна работа си свършил в „Дейкор“ — каза той на Лу. — Всяка твоя стъпка се оказва правилната стъпка.

И понеже Макс беше толкова щастлив — щастлив с Джоана, щастлив със строителния си бизнес и с покупко-продажбите на недвижими имоти, които изливаха печалби като от златен рог — нямаше съпернически ежби да размазват гордостта, дето изпитваше към сина си. Лу, каза си Макс, правеше точно онова, което Макс би правил в „Дейкор“, ако бе имал време. И, разбира се — Макс беше достатъчно честен, да си го признае — той не се чувстваше конкурентно застрашен от Лу, защото „Дейкор“ беше нищо и половина в сравнение с империята, която Макс градеше. Детска работа, но впечатляваща детска работа.

После идеше магията на обичливото отношение на Рийни, на нейното отзоваване на Лу, който излъчваше някаква нова мъжественост, нова увереност, нов магнетизъм — съпруг, който внезапно се бе оказал вълнуващ като любовник.

— С всяка година ставаш все по-хубав — каза тя. — Лу, хайде да отидем някъде през почивните дни. Само ние… сами…

И накрая беше магията на потвърждаващата се правилност на всяка стъпка, която предприемеше. „Айлберг фабрикс“ бе избрано да произведе дамаските и другите интериорни облицовки за „Конкорд“. Почетната награда на Американския институт на архитектите бе присъдена на Уилям Мачадо за новата серия мебели „Консо“. И всеки отдел на „Дейкор“ носеше печалби — включително „А ла карт“.

— Имаме дванайсет на сто възвръщаемост на инвестициите си в „А ла карт“ — каза Лу на Елин през есента на 1969 година, годината, през която (съответно) Дик купи на Лиз^[2] шейсет и девет каратов пръстен с диаманти. — И то след изплащането на заема. Трябва да си много горда със себе си. Аз съм.

В този миг той й изглеждаше — с интелигентните си, възприемчиви очи, с характерно стиснатите си устни, но все пак леко извити от чувственост — бронзов и благороден като лъв. Всеки път, щом го видеше, Елин реагираше с физическа възбуда, която по своята интензивност беше нещо съвършено ново.

— Не бих се справила дори приблизително така добре без теб — отвърна тя.

Лу се бе оказал прав: новата кухня струваше повече от двайсет хиляди долара. И стойността на допълнителния персонал и на готварското обзавеждане, и неповторимите подноси и съдини бяха повече от това, което би могла да си позволи без него, а тя никога не би поела риска да разширява предприятието си без подкрепата на неговата кипяща енергия и въображение.

— Бих искал ние… — ненадейно подхвана Лу и точно толкова ненадейно спря.

Той й се усмихна, даваше си сметка за нейната уязвимост, за миловидността й, която успехът не бе й отнел, за електричеството, което винаги усещаше помежду им, за начина, по който нейното присъствие в живота му го бе освободило да прави неща, които отдавна бе мечтал да прави. Даваше си сметка за копринената й, медна коса, за нейната широко усмихната уста, за нейните синьо-зелени котешкоподобни очи; и за миг той бе почти повален от острата физическа наслада, че тя е тук.

— Какво ние? — попита Елин меко; щеше й се той да продължи, не искаше да спира, не искаше повече да устоява, чувстваше, че „не“ вече не е единственият отговор.

— Да останем сами… — каза Лу. — Някъде.

„Някъде“-то беше жълто-кремав апартамент в Карлайл; „някъде“ беше все едно къде.

— Никога не съм вършила нищо такова — промърмори Елин, изведнъж уплашена и засрамена, щом вратата се хлопна зад тях.

— И аз — отвърна Лу и един дълъг, изумителен миг те се взираха дълбоко в очите си; а после той се приближи към нея: — Искам да съм в теб…

— Искам да си — просто каза Елин и разтвори прегръдката си за него.

През онази есен на 1969 година част от Елин, която бе тайна — дори за самата нея — се разпука и разцъфтя. Тя се оказа не само Елин Завоевателката, свободна да работи, да постига, да успява, но и една друга Елин, сексуална, чувствителна, чувствена. Една Елин, която досега бе оставала скрита.

Сексът с Фил беше чудесен секс, но домашен секс, секс в контекста на позволеното, в рамките на дома, брака и децата. А сексът с Уилсън, в началото — същинско приключение, също се бе превърнал в домашен секс, в разрешен секс. Но сексът с Лу беше откраднат секс, запретен, необуздан, безпътен, дълбок, неприкосновен секс, нескован и незадушаван от отломките на всекидневността и на навика. До Лу Елин не бе осъзнавала, че сексът не бива да се опитомява. Тя не бе осъзнавала, и дори не се бе досещала, че да искаш открито наслада и да я даваш без свян, беше в крайна сметка типично женско, и че е без съмнение красиво.

До Лу Елин не бе осъзнавала, че всяка част от нейното тяло може да отвръща на докосването на любовника й, че кожата й може да е толкова остро чувствителна, устата й — толкова гореща и сладка, ушите й, пръстите на краката й, бедрата й и вътрешната страна на ръцете й — места на необикновено силна наслада. До Лу Елин не бе осъзнавала, че краката й могат да се разтварят толкова широко и че нейните гърди бяха способни на такава усетливост. До Лу Елин не бе осъзнавала, че пълнокръвно еротизираният живот беше живот, пълнокръвно живян и пълнокръвно изживяван.

И тя изобщо не мислеше за утрешния ден, изобщо не мислеше за обвързване, изобщо не мислеше как да достави удоволствие или дали доставя удоволствие, понеже цялата й същност бе пронизана от удоволствие.

Така беше и за Лу.

Опиянени от откраднатите часове и вечери, от почивните дни извън времето, в наета къща високо връз дюните на Монток, въодушевени от тайните рандевута и от изненадващите телефонни обаждания, възнаградени с всяческо задоволяване и с неспирно чувствено наслаждение, Лу и Елин, като всекиго, въвлечен в зряла интимна връзка, се смятаха за различни от останалите. В началото, като всекиго, те смятаха, че ще се справят с положението.

Септември възторжено се превърна в октомври, октомври — в ноември…