Рут Харис
Женско щастие (28)

3.

Осем седмици по-късно Хайнрих Лебен се издигна: той напусна „Мед Лабз“ и отиде в „Райдър & Евънс“ като директор по научните изследвания — същата работа като на Сам Винсънт, но в много по-голяма фирма. Ед Словаки замина с него — като заместник изпълнителен директор, и съответно — негов наследник.

— Но Ед Словаки е направо некомпетентен! — оплака се Бренда на Тоуни, разкъсвана от обида, смут и негодувание. — Той не е завършил и един доклад в „Мед Лабз“. Само няколко промеждутъчни рапорта. Беше му предоставена дори възможност да работи по проекта за инсулиновите рецептори. Отклони я. Ед Словаки не би открил нов подход, дори да се спъне в него!

Тоуни повдигна рамене с учтиво изражение на лицето, нещо от сорта на „Какво очакваш“!

— Не е честно! — продължи Бренда. — Той се издига, докато аз изоставам. Смятах, че ще получа поне повишение, но досега и това не би! Въпреки че все още се надявам… — заключи тя като се мъчеше да си подобри настроението.

— Тревожиш се не за каквото трябва — предупреди я Тоуни.

Бренда я погледна.

— Какво искаш да кажеш? Не за каквото трябва! А за какво трябва?

Неразгадаемо изражение прекоси лицето на Тоуни; сетне тя пое дълбоко въздух:

— Може да го чуеш и от мен.

— Какво да чуя? — Чувството, че нещо потъва в дълбините на стомаха й, споходи Бренда.

— Преметнали са те — каза Тоуни. — „Райдър & Евънс“ е една от фирмите, които следим отблизо. Те са в нашия списък за покупки. Току-що отписаха проекта, който ти подхващаш.

— Инсулиновите рецептори? — Бренда помисли, че ще повърне.

Тоуни кимна.

— Те му посветиха почти година. Райнкинг беше консултант. Но доникъде не стигнаха и Управлението по храните и лекарствата погреба този подход. Няма начин досега Управлението да си е променило мнението по такава основна клетъчна структура. Още никой не е достатъчно наясно как работи тя.

— И Хайнрих е знаел?

Тоуни кимна пак.

— Навярно. Трябва да е разговарял с „Райдър & Евънс“ доста преди да се съгласи да оглави техните изследователски програми. И те сигурно са му казали в какви насоки работят.

— Райнкинг имаше проучвания, но нямаше къде да ги занесе. Той искаше да се натъкне на ново място за консултант. Ед Словаки сигурно е знаел. Той се напи с онези типове от „Райдър & Евънс“ в Ърбана. Хайнрих в крайна сметка махна с ръка, защото това ще тласне „Мед Лабз“ в грешен коловоз. А той ще има време добре да огледа „Райдър & Евънс“… — Докато бързо го премисляше, Бренда си даде сметка и за най-малката извивка на двойния капан, в който не само бе попаднала, ами всъщност сама си бе и сложила. — А аз оставам с глава в торбата. Аз поемам вината.

— Не и ако ги изпревариш — посъветва я Тоуни.

— Какво да направя?

— Напусни. Намери си друга работа. Натопи другиго с инсулиновите рецептори. В края на краищата официално Хайнрих ти е дал добро. Нека той да му бере гайлето.

— Но това не е хубаво! — Бренда бе стресната от предложението на Тоуни.

— Иначе той ще прехвърли отговорността върху теб — разсъдливо каза Тоуни. — Всъщност вече го направи.

Бренда се умисли за миг. Как Тоуни бе загрубяла така? Или беше просто разумна? Не играеше ли печено, както непрекъснато повтаряха мъжете в кантората?

— Права си — каза Бренда. — Напълно си права!

През този следобед тя написа резюме. С академичния си рекорд, с тригодишния си опит в „Мед Лабз“, с богатия си опит на говорител по университетите и с Десетилетието на жената на своя страна, тя знаеше, че ще изглежда добре в очите на евентуалните работодатели.

 

 

— Ами ако трябва да се преместя в Синсинати? — Бренда попита Джеф от дълбините на среднощна атака тревожност; нейните резюмета бяха разпратени по фармацевтични и по химически компании из цялата страна.

— Ще го обмислим, когато — и ако — се случи.

— Обичаш ли ме? — зададе Бренда въпроса, който задаваше поне веднъж на ден.

— Да — отвърна Джеф; той смяташе, че потребността на Бренда да бъде непрестанно уверявана, бе свързана със смъртта на баща й. — Обичам те. Много.

— Ще се борим за кариерата ми, нали?

Бренда винаги бе желала кариера и брак. Всяко списание, всяка женска страница във вестник, всеки пример за подражание, от архитектка-съпруга-майка до журналистка-съпруга-майка, й нашепваха, че кариера плюс брак не само е възможно съчетание, но е и желателно, и в крайна сметка — не толкова трудно, ако просто си достатъчно добре организирана. Това беше първото истинско противоречие между кариера и брак, с което Бренда се сблъскваше, първото загатване, че онова, което списанията, вестниците и примерите за подражание излагаха, не беше толкова безметежно, колкото твърдяха.

— Нали? — повтори тя.

— Разбира се — промълви Джеф като я прегръщаше.

Кариерата на Бренда означаваше за Джеф почти толкова, колкото и за Бренда. През целия си живот той бе искал да се ожени за момиче, което работи.

 

 

Майката на Джеф беше зъбна хигиенистка, преди да се омъжи за бащата на Джеф, зъболекар. Бракът им не беше нито подчертано щастлив, нито нещастен. Беше лениво неутрален през всичките години от съзнателния живот на Джеф и през всичките тези години Джеф си спомняше само за едно оплакване на майка си: че е зарязала работата си, когато бе народила деца. Тя наричаше това решение най-голямата грешка през живота си.

— Трябваше да наема някоя да се грижи за вас — казваше тя на Джеф и сестра му — и да си запазя работата. Дори ако трябваше да давам цялата си заплата.

Тя бе подтикнала сестрата на Джеф да изгради своя кариера, бе подтикнала и Джеф да се ожени за момиче с кариера.

— Работещата съпруга е щастлива съпруга — обичаше да казва тя, като си даваше сметка, че скуката и раздразнението й до голяма степен се дължат на факта, че напускането на работата отвори зееща дупка в живота й, огромна празнота. — Бях свикнала да съм Някой, с дневник на посещенията и с телефон, който звънеше — се изразяваше тя. — Сега съм просто домакиня.

Думите на Нели Мъсър имаха отзвук. Сестрата на Джеф беше зъболекарка като баща им, а Джеф винаги бе смятал за сигурно, че ще се ожени за работещо момиче. Той бе повярвал на майка си, когато му каза, че скучаещата съпруга е нещастна съпруга — в края на краищата не беше ли самата тя идеалният пример?

Джеф мислеше, че, чисто и просто, една работеща съпруга би била по-интересен и по-стимулиращ партньор. Никога не се бе замислял за икономическите последици.

— Устройвам се в Нютън — бе казал Уейн Елбаум на Джеф, докато пиеха кафе; Уейн беше състудент на Джеф от „Браун“, специалист по уши, нос, гърло, който бе прикрепен към суперспециалист по уши, нос, гърло в „Бостън дженеръл“ и сега искаше да се отдели самостоятелно. — Търся хора, с които да деля мястото — продължи Уейн. — Намерих банка, която ще ме финансира, така че всичко, което трябва да направиш, е да се вземеш в ръце и да се преместиш в Нютън. Ти си добър специалист, Джеф, и бих искал да те привлека. Какво ще кажеш?

На двайсет и осем, Уейн изглеждаше като на трийсет и пет. Добър, добре обучен, добре нахранен, добронамерен мъж на трийсет и пет. Беше мъж, който ясно знаеше накъде отива и как да стигне там, и имаше самоувереността на цял хокеен отбор.

— Това, което ти предлагам, Джеф — продължи Уейн, — на практика е лиценз за печелене на пари. Заемът от банката ще бъде изплатен за пет години, лесно, и след това — пей, сърце. Какво ще кажеш?

На Уейн му се мержелееха видения: мерцедес и зимни ваканции, и скъпа къща в богаташко предградие. А Джеф дори не се изкушаваше.

— Знам, Уейн — каза Джеф. — И се лаская от предложението. Наистина. Но съм щастлив в клиниката.

— Но там няма пари, човече! — възкликна Уейн, стъписан от непробиваемостта на Джеф.

— Но има други награди — отрони Джеф.

— Ти винаги си бил класическият алтруист — посви рамене Уейн.

Но наградите, за които говореше Джеф, не бяха изцяло алтруистични. Работата на Джеф в Роксбърийската клиника го караше да се чувства добре. Той се чувстваше значим, когато нов чифт очила помагаха на някое хлапе от гетото да си вдигне успеха; когато операция на катаракта спасяваше зрението на стара жена, която разчиташе на подаяния; когато точно напаснати контактни лещи даваха възможност на талантлив училищен атлет да подпише професионален договор.

— Искам да продължа в клиниката — каза Джеф на Бренда през онази нощ. — Мислиш ли, че сгреших, като отхвърлих предложението на Уейн? Щях да натрупам доста пари.

— Гордея се с теб, че си му отказал — промълви Бренда, която знаеше колко много от себе си влага Джеф в своята работа, която споделяше отвращението на Джеф към докторите, с които бе учил заедно, дето разговаряха вманиачено за новите широкоекранни телевизори „Ъдвент“, за сделките си с недвижима собственост и за последните слухове около данъчните облекчения. — Радвам се, че не си като тях. Нямаше да го понеса.

През първите три години от брака им Джеф бе отклонил четири предложения за частна практика — и винаги с пълното одобрение на Бренда. Каквото искаше той, това искаше и тя; каквото искаше тя, това искаше и той. Те споделяха общи идеали и единственото нещо, за което се счепкваха, беше домакинската работа, защото независимо колко битки и препирни водеха и независимо колко пъти закачаха работен график в кухнята, рано или късно Бренда отново трябваше да свърши повечето сама.

— За феминист — каза Бренда на Джеф по време на едно от спокойните обсъждания на проблема с домакинската работа, — ти май не помниш откъде се хваща метлата.

Темата беше толкова болезнена, че Джеф дори не се усмихна.

 

 

Бренда бе изпратила дузина резюмета. Получи почти мигновено десет отговора. Осем фирми бяха заинтересувани и я молеха да посочи час за разговор; две й писаха, че макар в момента да нямат нищо за нея, ще съхранят резюмето й; от две не се чу нищо.

Месец, след като бе разбрала, че са я преметнали в „Мед Лабз“, Бренда имаше шест предложения за работа във фирми — повече, отколкото бе имала дори след завършването на „Браун“.

— Всеки, който те познава, знае, че си върховна! Но това!

Елин беше горда и щастлива и никога не се срамуваше да покаже на Бренда какво изпитва.

И като не искаше да отклонява вниманието от триумфа на Бренда, тя не спомена, че не само — най-накрая! — се бе наложила за празничната трапеза по откриването на Зимната изложба на антики, но и току-що я бяха избрали да осигури храната на кънтри-анд-уестърн — тържество за петстотин души, организирано от базирана в Хюстън петролна компания, която откриваше нова кантора на шейсетия етаж на Световния търговски център. Годината беше седемдесет и пета, инфлацията започваше да се усеща и компаниите харчеха така, сякаш утрешният ден нямаше да настъпи. Какво друго да направиш с долари, които поевтиняват от ден на ден?

Тоуни се опитваше — не много усърдно — да не звучи наставнически.

— Виждаш ли! Нали ти казах! Белязаният да победи превръща загубата в триумф! И ти го направи! Би ги със собствените им карти!

Те, както винаги, бяха противоположните — мъжете.

И Джеф я подкрепяше, обичаше, беше заинтересован от щастието на Бренда:

— Само се увери, че избираш работата, която ще те направи най-щастлива.

Точно това щеше да каже баща й, помисли си Бренда, и без да го огласява, взе своето решение.

Тя прие предложението на „Ол кем“, многонационална компания с щаб в Питсбърг, при заплата двайсет и една хиляди долара. Предупреди Тоуни, че ще е по-добре да започне да спестява за шампанското във „Фор сийзънс“. Тоуни изкарваше само 18 бона — така се изразяваха в „Едър анд Стърн“.

Тя каза на Джеф, че едно бракосъчетание през почивните дни ще е секси. Беше чела статии в едно ново списание за мода и стил на живот, в което бе изтъкнато — в текст и в разточителни цветни снимки — колко секси може да е бракът, ако партньорите не живеят заедно седем дни от седмицата! Тя каза на Елин, че ще си търси мястото в управителното тяло на „Ол кем“. Това, което не каза на никого, бе, че сега заработва значително повече от Джеф.

Джеф, разбира се, знаеше, но той и Бренда не смятаха, че това е някакъв проблем. Никой от тях не беше кой знае какъв материалист. Освен това Бренда харчеше повече, отколкото припечелваше.

— Най-добрият клиент на „Мастър Чардж“ — пъчеше се тя пред Джеф като не си даваше сметка, че говори точно като баща си.

Но след седмица усърдна работа (а и повечето домакинска работа!) Бренда чувстваше нужда да се поглези — със скъпа копринена блуза, с чифт непотребни, но неустоими обувки и с набрана дълга пола с подгъв. В края на краищата за какво работеше толкова здраво!

 

 

— Повече никаква Мис Добро момиче — закани се Бренда на Тоуни, преди да се премести в Питсбърг; опитът й с „Мед Лабз“ беше отрезвяващо-поучителен.

— Учиш се — изръмжа Тоуни. — Само не преставай да се усмихваш през цялото време. Това ги вади от равновесие.

Бренда и Тоуни — промушили се в системата момичета, избухнаха в смях.

В „Ол кем“ Бренда посещаваше колкото може повече събирания на отдела. Тя сметна за разумно да обядва с един или с друг свой колега почти всеки ден. През почивните дни ходеше на толкова конференции и сбирки за мозъчни атаки, на колкото можеше, без да издевателства над физиката си. Тя прекарваше така нареченото от нея качествено време в лабораторията, като прехвърляше на другиго рутинната работа всеки път, когато бе възможно, и посвещаваше по-голямата част от работното си време да поддържа висока форма.

В началото, въпреки забавните напътствия на Тоуни, на Бренда всичко й изглеждаше не както трябва.

— Имам чувството, че мамя компанията като не попълвам сама лабораторните данни — каза й тя.

— Нямаш ли си помощник за това? — попита Тоуни.

Бренда кимна.

— Тогава остави тази работа на помощника! На него за това му плащат. На теб ти плащат, за да ръководиш. Трябва да покажеш, че те бива тъкмо за това.

— Добре — кимна предизвикателно Бренда. — Само се надявам, че знаеш, по дяволите, за какво говориш.

Тя разбра, че Тоуни е права, когато „Ол кем“ реши да изпрати екип в Германия да се стикова (техен термин) с едно звено на „Ол кем“, което разработваше контактни лещи, които могат да се носят непрекъснато — несменяеми лещи, за които още нямаше дори разрешение за изпитвания в Съединените щати.

— Ти си първокласен ръководител, Бренда. Хората те обичат, а очевидно си и първокласен химик — й каза началникът на Бренда.

Сид Ърло беше началник на проучванията в „Ол кем“ от четири години; беше най-младият на този пост в цялата индустрия и, навярно поради възрастта си, не изглеждаше нелепо развълнуван от факта, че Бренда е жена. А също — защото Сид Ърло — нисък, очилат и все по-шишкав — имаше изумително красива жена, която беше по-висока от него и изглежда, направо целуваше земята, по която той стъпва. Каквато и да беше причината, Сид Ърло беше, поне така изглеждаше на повърхността, съвсем различен тип от Хайнрих Лебен.

— Изпращам шестчленов екип във филиала в Мюнхен — каза Сид на Бренда с обичайния си маниер на горски началник; да включи Бренда в шестчленовия екип, беше идея на Сид, израз на похвално доверие, а Бренда отдавна се бе отказала да му прави забележки за граматиката. — Един ден Управлението по храните и лекарствата ще даде път на дълготрайните лещи и искаме да сме готови за скок. Слагам те ръководител на екипа, Бренда. Знам, че ще направиш всичко, за да се гордея с теб.

Бренда беше добър ръководител — талант, който не бе придобила в училище, не и в „Мед Лабз“, а в кухнята на майка си. Тя бе наблюдавала как майка й направлява Джанис, Габи и Кларънс, като гледаше задачите да не се застъпват една друга, рецептите да се изпълняват точно, стъпка по стъпка, поръчките да отиват на място и навреме. Ръководенето не беше нещо, което Бренда бе научила; то беше нещо, което бе вдишала.

Тя прекара в Мюнхен месец, открила с изненада, че немският й от колежа всъщност й върши работа. Увери се, че е направен разширен и подробен договор за разработването на несменяемите лещи и че копията със суровите лабораторни данни са изпратени в Питсбърг. Тя лично драсна поверителна паметна бележка на Сид Ърло като изтъкна плюсовете и минусите на досегашните открития, като предложи начини, по които процедурите биха могли евентуално да се пригодят към изискванията за изпитвания в Съединените щати.

Макар сама по себе си работата да бе интересна, макар Бренда особено да хареса факта, че веднъж и тя върши нещо, за което можеше да говори с Джеф, най-важното в това пътуване беше, че то я накара да се чувства другояче.

От мига, когато стъпи в първата класа на самолета на Луфтханза и стюардът й предложи шампанско и пушена сьомга, до мига, когато напусна Мюнхен в лимузина на „Ол кем“, с багаж, предплатен от Питсбърг чрез отдела за връзки с обществеността на „Ол кем“, тя се чувстваше особена. Беше важна за „Ол кем“, и така се и отнасяха с нея. По време на пребиваването й в Мюнхен към нея бяха прикрепени секретарка и помощник-изследовател; „Ол кем“ й осигуряваше билети за театър и концерти; колата на „Ол кем“ я очакваше пред хотел „Байеришер хоф“, където тя живееше в луксозен апартамент на „Ол кем“.

Месецът в Мюнхен беше досег с лукса, от който Бренда вкусваше за първи път; и макар да беше представителка на поколение, което се гордееше с това, че не е материалистично настроено, тя се наслаждаваше на всеки миг от разкоша, от глезенето, от вниманието, от професионалното уважение, с което се отнасяха към нея началниците в „Ол кем“. Може би защото беше американка, а германците очакваха какво ли не от американците, фактът, че Бренда е жена — и то привлекателна — за първи път в кариерата й беше наистина плюс. Тя се изстъпваше на всяко събрание, на всеки семинар, на всяка обиколка из лабораторията. Тя беше забележима и беше влиятелна — забележима, защото беше единствената жена в изцяло мъжка атмосфера; влиятелна, защото й бе гласувано доверие от всесилния централен щаб.

Бренда се завърна възбудена от успеха, с амбиция, която за първи път бе възнаградена с нещо повече от добра заплата и потупване по рамото. Уважаваха я професионално; значи небето й беше предел.

И се завърна у дома тъкмо за щастливото събитие: Тък и Тоуни се женеха.

 

 

— Май най-накрая станахме еснафи — каза Тък след приема, който бе подсигурен с ястия от Елин.

Бренда бе прекарала почивните дни като помагаше на Елин в готвенето — първото й готвене от дълго време насам — и си припомни колко много обичаше да го прави. Готвенето беше едно от удоволствията, от които Бренда се бе отказала заради кариерата си; в момента това едва ли приличаше много-много на жертва.

— Вие сте си еснафи — подразни ги Бренда. — Ти си юрист, а Тоуни е на Уолстрийт. Какво по-еснафско от това?

— Бих могла да съм президент! — предположи Тоуни и всички избухнаха в смях; те седяха на пода в жилището на Западна Шейсет и осма улица, което родителите на Тоуни им бяха дали като сватбен подарък. — Първата жена президент!

Всички се закискаха, подбуждани от тревата, която пушеха — навик, останал им от колежа.

— Да ти кажа истината, беше започнало да става смутно в „Коулс, Уоткинс анд Форист“ — вметна сериозно Тък; „Коулс, Уоткинс анд Форист“ беше адвокатската фирма на Тък и Тък знаеше, че ако не стане съдружник през близките три години, той или трябваше пак да се мести в друга адвокатска фирма, или да легне по гръб като търтей; не му се правеше ни едното, ни другото. — Направо ще се учудите, ако разберете колко се интересуват съдружниците от това дали сте женени, или не. Не млъкват на тая тема, искат да дразнят, понякога не чак толкова. От рода на: Кога ще го узаконите, Тък, ти и Тоуни? Затова с Тоуни решихме, че ако искам да стана съдружник — което, естествено, искам — ще е разумно да се оженим.

— Същото е и в „Едър анд Стърн“ — каза Тоуни. — Харесват ме. Свикнали са с мен. Но те са затворена, полупротестантска-полуеврейска фирма. Пускаха намеци да ме правят съдружник. Жена — наред с протестанти и евреи! Добре поне, че не съм черна! Така или иначе ще изглеждам добре на проспектите им. И един издигащ се в службата съпруг е от полза. — Тя погледна влюбено към Тък и той й отвърна на погледа. — Бог знае какво ще последва, бебета и юбилеи…

— Мислех, че вие, двамата, не искате деца — вмъкна Бренда.

— Не искаме — каза Тоуни в същия миг, в който Тък попита: Защо не!

Тоуни и Тък се спогледаха за секунда, смутени и учудени.

После Тоуни се изчерви:

— Може би — пророни тя. — Винаги мога да размисля.

— Наистина ли? — грейна Тък и изглеждаше много щастлив.

 

 

По сантиментални причини Тоуни и Тък искаха да прекарат първата си брачна нощ в малкия апартамент на „Томпсън стрийт“, в който бяха живели през последните пет години. Те предложиха на Бренда и Джеф да останат в новото жилище — предложение, което те приеха.

Апартаментът, който още миришеше на прясна боя, беше напълно необзаведен, ако се изключи едно легло, масичка за карти и четири сгъваеми стола — положение на нещата, в което майката на Тоуни бе решена да се намеси колкото се може по-скоро.

— Напомня ми Питсбърг — каза Бренда, когато се приготвиха да лягат.

Тя си мислеше за стаите, които бе наела, когато постъпи на работа в „Ол кем“ преди почти година и които си стояха почти толкова празни, колкото и в деня, когато се бе нанесла. Имаше легло, трапезна маса и столчета, които бяха отмъкнати от предишните наематели, и килим с ресни от старата й стая в Ню Роучел. Просто не й бе останало време да я мебелира. Още една жертва в името на кариерата й, която според нея си заслужаваше.

— Бренда, безпокои ли те това, че не напредвам бързо? — попита Джеф, когато си легнаха.

— Да ме безпокои? Дори не съм се замисляла. Не ми е минавало и през ум.

Това беше истина, но още докато говореше, Бренда неочаквано се запита дали един богат съпруг ще накара шефовете в „Ол кем“ да погледнат по-благосклонно на нея.

— Не мисля — каза Джеф. — Но все пак ме утешава, че го чух от теб. — Той помълча за малко. — Бренда? Какво ще кажеш да си имаме бебе? — внезапно попита той, съвсем изненадващо за Бренда.

— Е — провлече тя, — мисля, че би било…

— Какво? — повтори Джеф. — Какво би било?

— Мисля, че би било хубаво.

— В тона ти дочувам едно но.

— Мисля, че би било хубаво — повтори Бренда, — но по-късно. Усещам, че ми предстоят големи неща в „Ол кем“. Сид Ърло продължава да прави намеци. Точно сега не е добре да забременявам.

— Но все пак искаш деца? — попита Джеф.

— О, да — потвърди Бренда. — Но по-късно…

 

 

Темата за децата беше малко или много загърбена и животът си продължи така, както бе потръгнал, след като Бренда бе постъпила в „Ол кем“. Тя прекарваше седмиците в Питсбърг, почивните дни — у дома в Бостън, освен през онези почивни дни, през които участваше в симпозиуми или Джеф отиваше на конференции за общественото здравеопазване.

През тези почивни дни Бренда оставяше своя пуст апартамент и отиваше в Ню Роучел, където с удоволствие помагаше на майка си. „А ла карт“ се бе разраснала дотам, че Елин бе принудена да назначи още един главен готвач на пълно работно време да помага на Кларънс.

— Ти ставаш истинска богаташка — каза Бренда на майка си. — С работници и всичко останало.

— Бизнесът е добър — отвърна Елин. — А може и да се разширим. Тамара иска да се пенсионира. Попита ме не искам ли да я изкупя.

— И?

— Лу и аз мислим по това. Тамара, знаеш я, иска цяло състояние.

— Има си хас! — подвикна Бренда и се позачуди за Лу и майка си; тя се позачуди колко дълго майка й ще се задоволява с поделян мъж; замисли се, че Елин е сама отдавна; твърде отдавна. — А как е Лу?

— Добре — кимна Елин. — Каквото и да си мислиш, Бренда, той значи много за мен. Не мисля, че щях да постигна с „А ла карт“ дори приблизително успеха, който имам днес, без Лу да ме вдъхновява, без Лу, с когото да сондирам мнения.

И макар Елин да не каза нищо на Бренда, връзката й с Лу се променяше. Недоловимо, но сигурно. Ставаше успокояваща; ставаше убежище; ставаше, за Лу и за нея, почти втори брак.

Това, което не бе все още готова да признае — дори на себе си, — беше, че връзка, която не узрява и не се променя, е връзка, която бавно загива.

 

 

Джеф беше верен на Бренда и Бренда беше вярна на Джеф. Макар мъжете да я сваляха — точно както сваляха Тоуни — Бренда се бе научила, точно както се бе научила и Тоуни, как да им отказва, без да наранява чувствата им или егото им. Тя бе стигнала дотам — както бе стигнала и Тоуни — да не го взима много навътре и ако мъжът беше привлекателен, понякога го смяташе за ласкателно.

Но тъй както беше погълната от своята кариера, сексът не беше кой знае какво за Бренда. Тя бе израснала, еманципирана от вижданията на Хелън Гърли Браун, от Мастърс и Джонсън^[1], от Плейбой и Пентхаус, от прямата голота, от Бийтълс и Поколението на любовта. Бренда, като мнозина от своето поколение, приемаше секса като нещо гарантирано. И като повечето от своите връстници се питаше какво му е толкова особеното на секса. Защо майка й и поколението на майка й бяха превърнали секса в такава особена тема. Каквото и забавно да му имаше, Бренда смяташе, че това си е било — и е — само пропаганден шум на поредното ново поколение.

Докато не срещна, или по-точно — не срещна отново — Сандор Тобайъс.