Рут Харис
Женско щастие (39)

14.

— Не знам как да ти го кажа — подметна Тоуни на Бренда с необичайна нерешителност в гласа. — Не съм си и помисляла, че може да се случи…

На трийсет и една, Тоуни беше пълноправен съдружник в „Едър анд Стърн“ и доста отвъд трийсет преди трийсет. Беше и отвъд строго скроените костюми и униформени копринени блузи. Носеше рокля от мека чортова кожа в чимширенозелено, с колан от объркано заплетени кожи, който се държеше на ръчно изработена тока от истинско сребро. Меките й боти струваха повече, отколкото Бренда харчеше по бакалниците за цял месец. Тя беше много слаба, по-слаба, отколкото когато и да било откак я знаеше Бренда; и с къса, почти момчешка, но все пак леко къдрава прическа, Тоуни приличаше ни на жена, ни на момиче. Имаше някакви привлекателни андрогенни белези у нея като че ли току-що е била сътворена. Само изразът на очите й показваше, че съвсем не е незасегната.

— Тък и аз се развеждаме — отрони Тоуни докато отпиваше черния чай от френско грозде, който Бренда бе запарила; Бренда бе отказала кафетата сега, когато бе бременна за втори път; Каро дремеше зад една преградка в дневната, която Бренда бе превърнала в бебешка стая. — Развод по взаимно съгласие.

Бренда не беше изненадана, но все пак не знаеше какво да каже. Щастлива ли си? Сигурна ли си? Има ли друг? Накрая каза каквото чувстваше:

— Съжалявам.

— И аз — промълви Тоуни. — Но не можем да продължаваме така. Аз съм на път повече от две седмици на месец. Мислехме си, че след като веднъж стана съдружник, ще прекарвам повечко време в тукашната кантора, но изобщо не се получи така. Сега, когато съм съдружник, компаниите ме мислят за нещо повече и искат повече да ме виждат. Знаеш ли, че ако изключим леглото и масата, апартаментът ни е още необзаведен? — попита Тоуни.

Бренда кимна; тя разбираше. Когато си потънал в работата си, когато си, както беше и тя, по следите — може би — на причиняващ затлъстяването фактор или, в случая с Тоуни, си подушил подценявана компания готова за купуване, кой ти мисли за плат за пердета или дали мебелите в дневната трябва да са провинциален френски стил или модерен Конрън^[1]! Изглеждаше толкова банално, толкова незначимо!

— Тъжно е — продължи Тоуни като се вторачи в добре отгледан, хубаво лакиран нокът, — но вече я няма любовта. Дори не мога да си спомня що за чувство беше. И Тък не може. Говорихме си за това много. Можем да изпитваме доста чувства — амбиция, състезателност, щастие, вълнение, удоволствие, завист, разочарование. Но не и любов. Знаеш ли, Бренда, от всички двойки от нашия клас ти и Джеф сте единствените, които още се държите заедно.

— Понякога си мислех, че няма да се справим — призна Бренда; Тоуни знаеше за увлечението на Бренда по Санди, за връзката на Джеф, която бе върнала Бренда от Германия. — И не само около онази работа на Джеф с момичето от клиниката. Бяхме станали непознати, които населяват един и същи апартамент. Аз бях ангажирана с кариерата си, Джеф беше ангажиран в клиниката. Не ни бе останало нищо един за другиго.

Тоуни кимна.

— Знаеш ли какво ми каза Тък? Че няма интерес дори да захване интимна връзка. Че просто няма време и сили. — Тоуни отпи от чая си. — Еманципирани сме, но това е някаква ужасна еманципация. Понякога… срещна някого покрай работата си. И се привличаме. Станала съм толкова еманципирана, че когато това се случи, онзи и аз говорим за това. Питаме се дали лягането няма да се отрази на деловите ни взаимоотношения. Почти винаги решаваме, че ще се отрази. Пием по още едно, съгласяваме се да не спим заедно; стискаме си ръцете и си казваме лека нощ. Това е то — пророни Тоуни. — Това е крайният резултат от голямото чудо, наречено сексуална революция. Приказки и ръкостискане!

— Изумителното е, че дори не изглеждаш огорчена. — Бренда сипа на Тоуни втора чаша от прекрасния чай.

— Не съм — призна Тоуни. — Аз направих своя избор. Исках да имам страхотна кариера и я имам. И съм щастлива с избора си. Но знаеш ли, Бренда, възхищавам ти се за това, което направи. Не бих могла да се откажа от парите, от властта, от придобивките, от вълнението, от сделките. Съблазнително е като наркотик — заключи тя. — И като при наркотика има странични въздействия. Не всички — приятни. Като: никакъв брак и празен апартамент. И все пак не знам дали бих била способна да направя това, което направи ти.

— Липсва ми работата. И не само заради вълнението и удовлетворението. Заради парите. Всичко е толкова скъпо вече. Не сме свикнали да се мъчим на една заплата — призна Бренда. — Преди да забременея отново, опитах да си намеря работа в новия филиал на „Ол кем“ в Ню Ингланд. Обадих се на Даян Уайър… знаеш я. Бях нейна наставничка. Назначих я, предадох й старата си работа, когато заминах за Германия. Трябваше да звъня три пъти, преди тя да ми върне обаждането. Попитах има ли нещо в лабораториите на Ню Ингланд, а тя каза „не“ и това беше. Не предложи да поразпита наоколо, не каза, че ще поговори с приятелите си в компаниите… нищо. — Бренда беше объркана, обидена.

— Спомняш си сестринските отношения от едно време — отвърна Тоуни. — Когато всички жени се държаха заедно. Когато бяхме сплотено малцинство. Вече не е така. Икономиката загнива. Има твърде малко върховни служби и едва ли някоя от тях е за жена, без значение какви пропагандни статии четеш. Малкото жени, които наистина имат високи постове, не търсят конкуренция, повярвай ми.

Бренда въздъхна. Тоуни, за зла участ, беше права.

— Както и да е, сега, когато съм отново бременна, за работа и дума не може да става. Имам си други проблеми… като да речем, да намеря място за живеене. Винаги съм предполагала, че след като имаме деца, ще се изнесем от апартамента и ще си имаме дом. Търсих и макар да има много къщи за продан, ние дори не можем да си позволим най-ниската цена, камо ли ипотеката. Бюджетните съкращенията на Рейгън се отразяват на клиниката и Джеф се безпокои да не остане без работа — промълви Бренда.

Преди да спре да работи, тя не си даваше сметка какъв гевезлък бе тя и Джеф да изхарчват докрай двете си заплати. Смятаха, че това ще продължи вечно, не бяха спастрили и пени. И Бренда за първи път през живота си нервна, несигурна, обезпокоена за бъдещето, най-накрая започна да проумява какво ще да е било на майка й, когато бе умрял баща й. Колко уплашена, колко разкъсвана, колко неподготвена трябва да е била майка й.

— Ще стане страшно пренаселено, когато се роди второто бебе — отекна Бренда.

— Защо не продадеш дяловете си и не вземеш парите, за да си купиш къща? — попита Тоуни. — Онези премиални, които ми даваше да влагам на твое име.

— Каква ли стойност имат сега? — попита Бренда; никога не бе помисляла за тези пари; искаше да са спестовен влог за Каро и за братята или сестрите, които Каро би имала.

— Седемдесет хиляди долара — каза Тоуни.

— Седемдесет хиляди долара! — Бренда помисли, че ще припадне.

Тя едвам изслуша обясненията на Тоуни. Началната инвестиция в компанията за силиконови чипове се бе опеторила.

— После продадох и купих акции в „Коноко“. Когато „Дюпон“ глътна „Коноко“, взех спечеленото и купих акции на „Марътън ойл“. При затварянето на пазара вчера ти струваше седемдесет хиляди долара.

— О, боже мой! Тоуни! Ти си гений! — Бренда, така, както беше бременна, взе да подскача нагоре-надолу и да целува приятелката си. — Почакай само да кажа на Джеф, когато се прибере довечера! Може би ще трябва да избираме между спестявания за децата и къща, в която да ги отгледаме. Но поне имаме избор! О, Тоуни, как да ти благодаря!

Тоуни се усмихна.

— Може някой ден да те помоля да ме представиш на някого, когото бих могла да обикна.

Но когато Джеф се прибра вкъщи, лицето му имаше изражение, което Бренда никога не бе виждала преди.

— Клиниката се затваря… съкращенията на Рейгън — каза той. — Вече нямам работа, Бренда, уволнен съм…

 

 

Колкото по навлизаше в делото, толкова по-гневна и по-раздразнена се чувстваше Елин. За да се защити от допълнителните искания на Джоана, тя бе принудена да започне пак отначало с адвокатите и със счетоводителите.

— Това е затваряне на хиляди и хиляди долари по време, когато е все по-трудно и по-трудно дори да пробиеш — каза Елин на Ал. — Понякога си мисля, че би трябвало да направя онова, което направи Софи: да продам „А ла карт“, да взема парите, да ги вложа и да живея от приходите. Бедата е, че не знам какво ще правя тогава със себе си. Свикнала съм да работя. Обичам работата си. Колко пътешествия с кораб мога да направя? Колко дни в седмицата мога да прекарвам в Сакс? — Елин изглеждаше бледа и изморена.

— Изглеждаш уморена — подхвърли Ал.

— Уморена? — откликна Елин. — По-скоро преизтощена.

— Твърде уморена за „Евита“^[2]? — попита той. — Един от клиентите ми е сценограф. Имам две места. Свободна ли си?

Докато Елин седеше в театъра и гледаше как Ева Перон превземаше Хуан, страната му и после — голям пай от света с песен и танц, й хрумна нещо, толкова отчетливо и дръзко, че тя бе пронизана от възбуда.

— Изглеждаш прекрасно — каза Ал, когато напуснаха театъра; Елин сияеше, очите й искряха, дори походката й бе лека и жизнерадостна. — Почти като след оздравителен отдих!

А Елин го погледна със синьо-зелените си котешки очи и каза:

— Ева Перон! Катерина Греъм! Ести Лодър! Голда Меир! Мери Уелс Лорънс! И аз! Елин Дърбън!

И преди Ал да успее да я попита за какво, дявол го взел, говори, тя обви ръце около него в средата на изнизващата се театрална тълпа и го целуна право в устата.

— Обзалагам се, че не би го направила, ако бяхме сами — подразни я той, когато тя свърши.

— Обзалагам се, че ще го направя! — възкликна тя и малкото хора около тях, мнозина от които познаха Елин от Ей Ем/Ю Ес Ей, изръкопляскаха.

 

 

— Лу, мислил ли си някога да продадеш „Дейкор“? — попита го Елин.

Тя му се бе обадила в мига, в който пристигна вкъщи, и го бе помолила да се видят веднага щом е възможно. Уговориха се да закусят в манхатънската pied a terre^[3] на Лу. Лу седеше на обичайното си място, а Елин — в креслото на Макс. Малкият телевизор „Сони“ бе пуснат на Ей Ем/Ю Ес Ей с изключен звук. Докато Елин говореше, Лу се разсея от нейния образ, който се мярна на екрана.

Лу поклати глава.

— Разбира се, че не. Защо ми е притрябвало?

— За да го защитиш.

— Да го защитя? — озадачено попита той. — От кого?

— От Джоана — каза Елин.

— Кой би я купил? Компания, замесена в съдебен процес.

— Аз.

— Ти? — Лу примига.

— Аз — повтори Елин, протегна се и изгаси телевизора: нужно й бе нераздвоеното внимание на Лу.

— Предположи, че малката рибка погълне голямата! Това, което имам предвид, е: защо „А ла карт“ да не купи „Дейкор“? „А ла карт“ в края на краищата е моя фирма. Инкорпорирана на мое име. Ако аз притежавам „Дейкор“, Джоана няма да има против какво да предяви иск. В края на краищата — хвала на Бога! — тя не е била омъжена за мен!

Елин замълча в очакване на отговор; очите й блестяха от намеци за злостно отмъщение.

 

 

Лу, който й се бе възхищавал, който я бе обичал, сега беше омагьосан от нея. Нямаше ли да спре да го интригува? Нямаше ли да спре да го привлича?

— Гениално! — изрече той; полуусмивката му отразяваше с подобна нотка на нетърпимо сладостна отмъстителност. — Красиво! Блестящо!

— Гениално! Красиво! Блестящо! — съгласи се Макс. — Но дяволски скъпо. Откъде ще вземе парите?

— Онова, за което няма да може да вземе заем, ще го вземе под наем.

— Браво на нея! — каза Макс. — Кога да се наредя на опашката?

 

 

Опашката беше по-дълга, отколкото Макс — или Елин — дори приблизително си представяха. Започваше с Дани.

— Сега вече мислиш като милионерка! — възкликна той с пиратско ухилване, когато Елин му разказа плана си. — Имаш спестяванията ми и всяко пени, което мога да заема срещу акциите на „Кичън уъркс“. И ако ти трябват още, ще ограбя банка!

Тоуни, сега съдружник-директор на фонда за рисков капитал в „Едър анд Стърн“, беше въодушевена. С одобрението на управителния съвет на „Едър анд Стърн“ тя инвестира грамадна сума от парите на клиентите си в покупката на „Дейкор“ от „А ла карт“.

— Хранителните услуги и източниците за домакински подобрения изглеждат добре в една упадаща и/или скована икономика — поясни тя на клиентите си; и те я подкрепиха, понеже й имаха доверие.

— Доверие и топъл-топъл рекорд по пътя към успеха — рече Дани и я покани на откриването на първия магазин за продажби на дребно на „Кичън уъркс“, в обновения зимник на една сграда от легирана стомана в „ТрайБиКа“.

— С удоволствие — каза Тоуни и погледна на Дани с нови очи.

Той беше висок, над сто осемдесет и три сантиметра; носеше, за официалния случай, безукорен ръчно ушит костюм. Беше неотразимо красив и очевидната му достолепност и способностите му бяха разхубавени — ако го познаваш много, много добре — от зрелостта на мъж, свикнал с ролята на възрастен от много рано, от чувствителността на мъж, който бе израсъл всред жени и който наистина ги харесваше.

Тоуни се запита с учудване какво бе станало с възрастовата разлика от четири години, която някога бе изглеждала така огромна?

 

 

Карълайн се обиди, че не е включена.

— Дани ми издаде плана ти да купиш „Дейкор“ — каза тя на Елин един следобед, докато пиеха чай и хапваха домашно приготвени английски сладкиши в уютната кухня на Елин. — Чувствам се изоставена, задето не дойде при мен, Елин. Искам да помогна — вметна тя и подаде на Елин плик.

— Благодаря ти! — рече Елин, учудена колко много имаше вътре; а сетне, като забеляза драснатото с молив върху плика, попита: — Какво е „Екс-Оу-Ен“!

— „Ексън“ — отвърна Карълайн. — Време е да продавам петрола. ОПЕК вече не е онази машина за пари, която беше.

Докато Карълайн говореше, внезапен спомен прекоси съзнанието на Елин, спомен, погребан от години.

— ПЧЧ — отрони тя. — Карълайн, има ли акции, нарочени на ПЧЧ?

— „Питсбъргски чинии и чаши“ — веднага отговори Карълайн и после додаде с лекомислена усмивка: — Натрупах доста пара от там.

— Карълайн, ти… заемаше ли пари… на Фил?

Карълайн кимна.

— Обичах го — каза нежно тя. — Беше ми единственото дете. Давах му всичко. Може би твърде много. Това го караше да смята, че може да си позволи да мечтае мащабно. Мислиш ли, че съм грешала?

— Не — каза Елин. — Не мисля, че си грешала. И ако Фил бе жив, навярно сам би превърнал мечтите си в действителност. — После на Елин й дойде наум друг въпрос: — На как си го позволяваше? Фил беше такъв прахосник на пари… на твоите пари, както разбирам сега. Трябва да си му… заемала… големи суми.

— Ами да — отрони Карълайн с усмивка, едновременно печална и горда. — Аз съм върховен играч на бридж. Винаги съм била. Плюс това, че наследих мъничък доверителен фонд. Един ден реших, че е глупаво да харча всичките си доходи за дрехи и грим, и започнах да следя борсовия пазар.

— Томи сигурно е горд с теб — каза Елин като си припомни времето, когато Дани бе цитирал борсовите предвиждания на Карълайн, сякаш цитираше оракул.

— Томи не знае. Той смята, че всяка жена, която се интересува от пари, не е жена — въздъхна Карълайн. — Така че това си е моя малка тайна. В края на краищата какво добро ще видя, ако разруша илюзиите на Томи по отношение на мен? Знам, че сега е модно да няма скрито-покрито, но аз не съм съгласна с тази мода.

— Да не се съгласяваш с модни веяния — пророни Елин като говореше от личен опит, — е едно от най-трудните неща на света.

И тя изведнъж разбра защо през всичките тези години да мисли за пари и да говори за пари бе, и до ден-днешен си оставаше, най-мъчната част от управлението на „А ла карт“. Тя самата също бе мислила, че парите не са женска работа, понеже така бе смятал Фил, понеже това го мислеха всички. Сякаш в парите имаше секс!

— Карълайн, питам се дали някога ще престана да се уча — каза Елин докато свекървата й, на седемдесет и нещо, красиво гримирана и поддържана, и лъскаво и по младежки облечена, се приготвяше да си ходи.

— Ако имаш късмет — не — рече Карълайн и си замина в облак от „Хлое“, забързана за своя масажист.

 

 

Макс, както обикновено, пристъпи направо:

— Колко ти трябват, хлапе? — попита той. — Имам ограничен брой банкови сметки, които Джоана така и не откри.

И от време на време той се питаше защо никога не му бе стигал умът да се ожени за жена като Елин. Не че се канеше да се отказва. „Кой знае?“ — каза си той. Може би — следващия път. Защото за Макс непременно щеше да има следващ път. И ако пак не сработи, щеше да има време и след това.

 

 

— Бях с теб от самото начало — припомни й Ал с възбуда. — Винаги съм се чувствал като партньор. Сега имам възможност да бъда!

И той изтегли парите си от фонда на паричния пазар.

— Партньори? — подкани я той като й подаваше чека.

— Партньори — отвърна Елин като влагаше в думата двойно значение, което направи Ал, който винаги бе завиждал на партньорството между родителите си — партньорство в брака и в кариерата — наистина щастлив.

 

 

На опашката застана дори Едуин Гарън от Областната търговска банка.

— Ще се радваме да ти дадем кредитна линия — каза той на официалния месечен обяд, който Елин захранваше от години. — Ще го уредим по-особено — продължи той, а мишото му лице беше напрегнато и нетърпеливо да угоди. — С един процент по ниска първоначална лихва.

— Благодаря — учтиво отвърна Елин и след това произнесе най-лъстивите, най-самооблажващите я думи от много, много време насам. — Но закъсняхте с двайсет години…

 

 

Опашката свършваше с Бренда.

— Имам седемдесет хиляди долара — каза тя. — Нека ти ги дам, за да можеш да купиш „Дейкор“.

— Но аз смятах, че ще използвате парите, за да платите началната сума за жилище — откликна Елин, учудена и трогната.

— Къщата не е толкова важна за мен, колкото си ти — рече Бренда; и после предпазливо, със страх да не й откажат, наясно с това, колко често самата тя е отказвала, добави: — Ако ми позволиш, бих искала да открия филиал на „А ла карт“ тук, в Бостън. Хората те знаят от Ей Ем/Ю Ес Ей и ме молят да…

— Но ти се закле, че никога няма да се ангажираш с „А ла карт“! — припомни Елин на Бренда. — И нима не те чух да казваш, че няма да работиш, докато децата ти не пораснат?

— Казах го — призна Бренда. — Не осъзнавах, че съм смятала тогавашното истинско разсипничество едва ли не за гарантирано. Джеф все още се мъчи да си намери нова работа. Трябва да работя. И както вървят нещата, най-вероятната перспектива е, че и Каро ще трябва да работи, а и сестра й. Точно като мен. Точно като теб. А да растеш покрай работеща майка, е най-добрият пример за подражание в света. Просто, преди да се случи на мен, не си давах сметка, какво ти е струвало. Обичам те — довърши тя.

И буцата в гърлото на Елин не я спря да каже на Бренда колко много я обича.

 

 

— Тя не може! — ревна бясно Джоана срещу Макс; тя се обръщаше към него, сякаш Елин я нямаше в стаята — в големия ъглов кабинет, който някога самата Джоана бе украсила за Лу.

— Може. И го стори — каза Макс. — Да се купи компания, не е противозаконно.

— Но тя не може да ми погоди това! Просто не може! — повтори Джоана изцяло вкопчена в Макс.

— Уви — повдигна рамене той. — Освен това тя вече го направи.

Документите бяха подписани още преди седмица. „Дейкор“ сега бе дъщерна фирма, напълно в притежание на „А ла карт“. Обединените компании имаха текуща стойност десет милиона долара. Елин Дърбън беше президент; Лу Суан — вицепрезидент; Дани Дърбън — ковчежник.

— Но какво ще правя аз? — Джоана буквално закърши ръце от болка и обида; „Дейкор“ не можеше да се изиска по съдебен ред: Макс бе разпродал всичко до последния дял и бе изпразнил собствените си банкови сметки, за да помогне на Елин да направи откупката.

— Може да опиташ да си изкарваш прехраната — предложи Макс. — Все още фризьорната в района на „Дженеръл мотърс“ е твоя. Вдигни я на крака. Разработи я. Бъди като Елин.

Макс бе развял червения плащ пред Джоана, но преди тя да успее да отговори, Елин се намеси:

— А аз не съм си уредила сметките с теб, Джоана — за първи път се обади тя. — Искам онези писма. И ги искам, преди Лу да се е върнал в службата.

— Никога няма да ги получиш! — изсъска Джоана. — Те са всичко, което имам.

— Тъпо! — тръсна Елин като взе назаем една от любимите думи в речника на Макс. — По-добре ми ги дай, Джоана. Защото ако не го сториш, ще те дам под съд за кражба. Тези писма са лична собственост на съпруга ми. Сега — собственост като част от неговото имущество. А аз съм изпълнителят на завещанието по това имущество. Ако не ги върнеш — всички копия! — ще се окажеш отново в съда. И този път като ответник!

— Макс, тя не може! — взе да умолява Джоана все още, без да се обръща към Елин.

— Съвсем сигурно мога — вклини се Елин вбесена от начина по който Джоана я пренебрегваше. — И ще го сторя, ако не ми ги предадеш. Искам ги до два часа следобед или адвокатите ми ще ги спечелят на делото за имуществото на Фил.

Елин побутна по бюрото към Джоана вдъхващите страхопочитание документи, които нейните адвокати бяха подготвили.

— Имам ли избор? — попита Джоана, покорна, най-после втренчена в Елин и извърната към нея.

— Не — отряза Елин. — Никакъв.

 

 

Дори в началото на осемдесетте жена — президент на компания за десет милиона долара, която се бе издигнала сама, без да е нечия дъщеря или нечия съпруга, или да има силна (мъжка) личност зад гърба си, която да дърпа конците — беше рядкост. Когато покупката на „Дейкор“ от „А ла карт“ бе оповестена публично, Елин стана героиня: за бизнеспечата, за редакторите на женски страници, за деканите на бизнесучилищата; очеркуваха я в „Пийпъл“ и във „Форчън“; във „Вог“ и „Лейдис хоум джърнъл“; в „Донахю“ и „Сигничър“.

Почти всички искаха да узнаят каква е нейната тайна. Сякаш тайната, узната веднъж, бе без авторско право, без цена, сякаш бе изложена за крадене, подръка за мигновен успех на всекиго, който би искал да я приложи.

— Няма тайна — не преставаше да повтаря Елин. — Или ако има, аз не знам каква е.

— Кое беше най-трудното? — я питаха отново и отново. — Да започнеш? Да спечелиш клиенти? Да се усъвършенстваш в готварството? Възходите и паденията в икономиката? Заплахите на конкурентите? Или да не спираш да се променяш според кулинарните моди? Недостигът на време? Изтощението? Балансирането между децата и кариерата? Намирането на време за личен живот?

— Всички тези неща бяха мъчителни по едно или друго време. Но най-мъчно от всичко беше да намеря и определя собствената си идентичност, независима от онова, което всички твърдяха, че са жените, че би трябвало да бъдат, че трябва да бъдат — отговаряше Елин и после добавяше хитро: — Най-мъчителната част от това да успея пред себе си, беше да успея да стана себе си…

— И може ли жена да го направи? — искаха да знаят.

— Щом аз можах — отвръщаше Елин със сериозна усмивка, — всеки може…

И после тя откри, че има да направи още една крачка.

 

 

Тя беше впечатлена от Бренда.

Горда от Дани.

Умилена от Каро и от сестричката й.

Доволна от Лу.

Възхитена от Карълайн.

Игрива с Макс.

Снизходителна към Джоана.

Почтителна към Тоуни.

Доверителна спрямо клиентите си.

Приятно делова с екипа си.

Чаровна в Ей Ем/Ю Ес Ей.

Съзидателна при планирането на менюта и тържества.

Твърда, когато трябваше да е твърда.

Насмешлива, когато нещата бяха смешни.

Без глупости, когато не бяха.

А с Ал беше дори нещо повече.

Тя го успокояваше, когато той имаше нужда от спокойствие, и очакваше — и получаваше — същото от него.

Тя искаше той да аплодира триумфите й през дните когато беше по-добра отколкото си мислеше, че може да е, и да повдига духа й през дните когато си мислеше, че е по-лоша, отколкото може да си представи.

Искаше прегръдки и нежност, по една добра караница от време на време, наострени уши, яко рамо и вярно сърце.

Каквото искаше, даваше — така постъпваше и Ал.

— В крайна сметка не е трябвало да намирам себе си — каза му тя. — Трябвало е да намеря два „аз“-а — а те са били подръка през цялото време.

И тя откри нещо за щастието. Не успехът, парите или известността я правеха щастлива, а същите онези познати неща, които винаги я бяха ощастливявали: семейството, приятелите, да обича някого и той да я обича.

А беше най-щастлива в кухнята, когато всички горелки бяха включени и готвеше нещо вкусно за някого, когото обичаше.

 

 

— Много отдавна беше, когато готвех за двама — каза тя на Ал в началото на пролетта през 1983 година. — А Райнхарт току-що изпрати хубави пъдпъдъци — той е добавил съвършени пъдпъдъци към съвършените си пилета. Имам настроение да ги сготвя — с хвойнови плодове и див ориз. Обичаш ли пъдпъдъци?

— Поне толкова, колкото обичам хвойнови плодове и див ориз — отвърна Ал.

— Тогава ще дойдеш ли на вечеря? — покани го Елин. — Последната вечеря на „Догууд лейн“ 76?

Тя се канеше да се изнася, новите собственици напираха да се нанасят. Беше продала къщата, за да събере пари да откупи „Дейкор“. Къщата, която някога не бе успяла да продаде за трийсет хиляди долара, сега й докара почти сто и петдесет хиляди.

— Само двамата? — попита Ал.

— Само двамата.

— Защото искам да те помоля нещо…

Елин се усмихна.

Тя беше почти сигурна за какво ще я помоли Ал. И беше абсолютно сигурна какъв ще е нейният отговор.