Рут Харис
Женско щастие (11)

9.

Януари взе да отрезвява Елин по много начини. Бизнесът замря. Телефонът, който бе звънял непрестанно, сега висеше на стената като мъртъв шаран. Хората, които акуратно си бяха платили сметките за Деня на благодарността, не си плащаха акуратно сметките за Коледата. Купчините сметки на бюрото на Елин, които бяха започнали да се топят, сега отново се заиздигаха.

Към края на януари тя отиде във „Вилидж хардуер“ да купи алуминиево фолио. Искаше да го вземе на вересия.

— Съжалявам, мисис Дърбън — каза Майк Закър, собственикът, — но ще ви помоля за пари в брой. Все още ми дължите осемдесет и пет долара от ноември.

— Разбирам — изчерви се Елин и бръкна в чантата си за парите; нямаше да може да плати на Майк, преди нейните клиенти да платят на нея. — Ще ви пратя чек веднага щом мога. — Тя му подаде петдоларова банкнота.

— Нямам нищо против вас лично — извинително смънка Майк, докато чукаше сметката на касовия апарат, — но трябва да се оправям с този магазин.

Елин бе купувала всичките си продоволствия от „Вилидж хардуер“, откак с Фил се бяха преместили в Ню Роучел и тя беше бременна с Бренда. Харесваше Майк и жена му Мари Ан, която помагаше в магазина. А дъщерята на Закърови Кристин беше в класа на Бренда. И Майк, и Елин бяха смутени и когато приключиха с покупката, Елин почти избяга от магазина.

Бърни Аркин, който притежаваше най-хубавия месарски магазин в Ню Роучел, не беше толкова мил като Майк. Когато Елин влезе да си избере хамбургер за вкъщи, той размаха неплатената й сметка под носа й:

— Двеста двайсет и пет долара! — викна той с лице, по-червено от обикновено, с гадни очи.

Трите клиентки пред тезгяха се обърнаха и се зазяпаха. Едната от тях Елин познаваше по външност — дъщеря й беше в класа на Дани.

— Да ми платиш до края на месеца, или ще ти пратя адвоката си!

— Веднага щом мога, мистър Аркин — смотолеви Елин, като болезнено осъзнаваше, че я оглеждат.

— За теб ще е по-добре веднага щом мога — сгърчи лице той. — Какво смяташ, че е това? Проклета благотворителност?

Десет години живот като добра съпруга и добра майка бяха научили Елин как да обича, но да не закриля прекомерно децата си, как да посреща съпруга си, изморен в края на някой тежък ден в кантората, със свежо гримирано лице, с приятна усмивка и със студено мартини; как да поддържа подовете лъснати, чашите — точно по местата им и тоалета и банята — благоуханни, както и двайсет и пет начини да приготвя хамбургери; как да организира ходене на автокино, какво да каже на срещата на родителско-учителското настоятелство, как да ушие пердета от новобоядисаните чаршафи и как да не допусне мними домашни грижи като повредена пералня, да речем, да пречат на добрия сексуален живот със съпруга й. Не я бяха научили на нищо-нищичко за света отвъд четирите стени на собствената й къща. Къща, която си оставаше непродадена и чиито сметки по ипотеката идваха от банката акуратно на всяко първо число от месеца. Не я бяха научили как да ръководи бизнес, как да издържа децата си, как да загърбва кредиторите, как да взима банков заем, кой вид застраховка е най-добър, и отгоре на всичко не я бяха научили на нищичко за парите — за печеленето им, за използването им, за разпределянето им, за управляването им.

През месеците след смъртта на Фил Елин натрупа много сериозна практика да решава кои сметки могат да бъдат отложени и кои трябва да се платят. Ако оставеше сметката за телефона, можеше да сложи нещо в сметката за детския лекар на Дани и за специалиста по уши на Бренда, който лекуваше упорита ушна инфекция. Ако платеше на „Мейсис“ само част от дълга си за сметка на новите дрехи, от които Дани имаше нужда, можеше да плати на аптеката за антибиотиците, които така и не бяха прочистили още инфекцията на Бренда. Застраховката за колата можеше да почака, но електрическата компания на Уестчестър не можеше. Банката можеше да почака плащането по ипотеката, но „Ей & Пи“ взимаха само в брой. Една неочаквана сметка от гаража, когато фордът се нуждаеше от нов охладителен ремък, доведе Елин до сълзи.

Минаваха цели дни, без Елин да помисли за Фил ни веднъж. Тя лежеше будна нощем, изтръпнала от страхове за финансов недоимък. Някак извратено, тя благодареше на баща си за това, че жестоко я бе обучавал да се справя без нищо.

„Не дължи на никого нищо и не оставяй никой да ти дължи нещо.“ Това беше любимото изречение на баща й: то събираше в себе си всичко, което бе научил от живота.

Железарският магазин на Франк Кендъл фалира по време на Депресията. Понеже клиентите не можеха да си плащат каквото взимаха, Франк не можеше да си плаща на банката. Той така и не се възстанови след срама. През целия остатък от живота си работи, безличен и плах, като експедитор в кантора за товарни кораби в Скратън. Мразеше и се страхуваше от шефа си, живееше с ужаса, че може да изгуби работата си, както бе изгубил магазина си, и у дома беше дребен тиранин, като изливаше своя страх, своя срам и своята горчилка върху жена си и върху децата си.

Бащата на Елин не бе похарчвал и пет цента без нужда. Той даваше пари за пазарене на майката на Елин само след като тя му кажеше точно колко трябва да купи, за да сложи нещо на масата, и колко то ще струва. Никога не бе имал къща, не си купи кола, имаше два костюма, с които ходеше на работа и които сваляше мигновено, щом се прибереше вкъщи като, за да ги запази, ги сменяше с чифт лекьосани и разнищени панталони и с един отвратителен пуловер. Спомените на Елин от детството й бяха обагрени от чувствително затягане на коланите, затягане на коланите, за което майка й винаги казваше, че е ненужно жестоко, резултат от ирационалния ужас на баща й да не остане без пари. Когато Фил направи предложение на Елин, майка й беше щастлива:

— Фил ще успее в работата си — беше казала тя на Елин. — Ти ще имаш много по-добър живот, отколкото имах аз.

Бащата на Елин беше кисел и подозрителен:

— Нямам му доверие — бе казал Франк Кендъл, когато Фил дойде на посещение със спортна кола MG. — Форма без съдържание. Ще видиш — предупреди той. — Един ден. Един ден ще съжаляваш. Един ден ще плащаш парсата.

Елин си спомни как възмутено бе отхвърлила недоверието на баща си към човека, когото обичаше и за когото искаше да се омъжи. Бедният й баща! Той бе живял беден живот. Сега беше мъртъв, мъртъв от години. Би се усмихнал със своята кисела, крива усмивка, ако разбереше, че е бил прав за Фил. Думите му — „Не дължи на никого нищо и не оставяй никой да ти дължи нещо“ — безмилостно кънтяха в ушите й.

Когато навърши трийсет, Елин живееше така, както бе живяла, когато беше на десет. Месо — само два пъти в седмицата, и много гювечета; чорапи с хванати бримки и кърпено бельо (Фил, придирчив към себе си и към околните, би издърпал всичко това от ръцете й); мляко на прах и маргарин (освен за нещата, които готвеше за продан — тогава използваше само най-доброто от всичко); никакви разходки с кола, ако не са абсолютно необходими; никакво купуване на дрехи, освен от препродажби. Елин възстанови всичките си колежански знания по микроикономика автоматично и инстинктивно. И когато децата се оплакваха — те бяха свикнали с широките пръсти на Фил — Елин им казваше, че мамчетата не са така богати като татковците.

— Не е честно! — изригна Дани.

Бренда се съгласи с него:

— Няма причина татковците да са богати, а маметата — бедни. Аз ще бъда богата.

Елин се съмняваше, но запази мнението за себе си.

През януари и февруари сякаш никой не се забавляваше, никой нямаше рождени дни, никой не се сгодяваше или женеше, никой не се издигаше в службата, никой като че ли нямаше какъв да е повод за празнуване. Хората сякаш бяха забравили, че Елин е жива, и телефонът й бе зловещо онемял.

В началото на февруари тя си намери почасова работа в една сладкарница — мрачен, миришещ на прах магазин, в който се продаваха вестници, списания, книжки с меки корици, сладкиши, поздравителни картички, опаковъчна хартия и училищни помагала, — което й позволяваше да води децата сутрин на училище и да си е у дома, когато се върнат следобед. Носеше вкъщи двайсет и два долара седмично.

— Мамо, какво ще стане с нас? — попита Бренда през март, с лице, посърнало от безпокойство, почти в сълзи.

— Какво имаш предвид? — тревожно запита Елин; макар да се мъчеше да звучи спокойно, тя усети как в нея се прокрадва ехо от безпокойството на Бренда.

— Кристин Закър казва, че не можеш да си платиш сметките. Баща й казва, че нямаме никакви пари.

Елин успокои Бренда, доколкото можеше и я прегърна силно, изпълнена с любов и болка.

И с ярост. Вече не се чувстваше виновна за последното скарване с Фил, за своите обвинения. Вече не се топеше от съжаление, че не му бе проговорила, че не му бе дала да я докосне, че хладно и мълчаливо го бе отблъснала през онази сутрин. О, не! Тя беше доволна. Щастлива, че го бе наказала, щастлива, че бе умрял без нейното последно докосване, без нейната последна целувка, без нейната последна дума. Той си бе спечелил нейния гняв. Така му се падаше. Заслужаваше да умре обиден и неналюбен.

Фил я бе лъгал. Не за жените, от което се бе страхувала, а за техния общ живот. За цялата му тъкан, за най-фините му влакна. За колата, която караха, но не беше тяхна. За къщата, в която живееха, но не беше изплатена. За лисичата полушубка, която беше свръх техните възможности. За хубавите коледни рокли, които бе купувал със заеми и които тя нямаше право да носи, а той нямаше право да купува. Лъжи. Шикарните подаръци, ресторантски обеди и вечери в театъра, и всичките нощи, през които плащаха на мисис Блейк, за да могат да излязат и да се повеселят. Лъжи. Всяка частица от всекидневната действителност, нещата, които някога изглеждаха така сигурни и толкова истински, че Елин изобщо не се замисляше над тях, се оказваха лъжи, подкрепени само от хартийки и обещания, толкова въздушни, колкото и вятърът.

„Няма защо да се тревожиш“ — бе казал той. — „Няма защо“. Най-голямата от всички лъжи.

Ярост. Безсилна ярост я прояждаше, набираше в нея и я поглъщаше. Как можа да й стори това!

Как можа!

Тъкмо в такова настроение Елин най-после прочисти къщата от личните вещи на Фил. Тя разпродаде скъпите костюми и кашмирените пуловери, хубавите чанти и куфари от свинска кожа, египетските памучни ризи, тежките копринени вратовръзки и вносните палта. Бръсначът и четката за зъби, четката за коса и одеколонът за след бръснене отидоха в една черна найлонова торба и бяха изхвърлени на сметището.

Изчезнаха. Всички следи от него. Освен следите от гняв и негодувание. На годишнината от смъртта на Фил Елин продаде красивата си лисича полушубка, за да сложи нещо на масата.

През следващите две години се проясниха някои закономерности. Януари и февруари си бяха катастрофални. Работата внезапно ставаше върхова около Великден, а Еврейският Великден^[1] беше дори още по-добър. Летата бяха побъркващи. Елин снабдяваше с гозби увеселения край басейните; дипломирания, годежи и сватби; пикници, барбекюта на открито, уволнявки и завършване на училището. Дните на благодарността си бяха божия благодат, а Коледата — най-голямата ковачница на пари.

Дори седмиците имаха свои закономерности. Понеделниците, вторниците и средите бяха кажи-речи застинали; четвъртъците — вече с почивните дни в ума на всекиго — вдигаха мизата; а петъците, съботите и неделите бяха лудници.

И макар да знаеше закономерностите на седмиците и на сезоните и да следваше съвета на Ал да взима половината пари авансово и да пробутва по-доходоносни ястия като пилета, нишестени изделия и сладкиши. Елин изкарваше точно колкото да е на нула.

Всеки месец, когато наближеше изплащането на ипотеката, Елин лежеше будна нощем и се питаше ще платят ли нейните клиенти тъкмо навреме, ще бъдат ли навреме остойностени чековете им, ще получи ли още поръчки. Тя се тревожеше за сметките на Бренда за изправянето на зъбите й, за домашните уроци на Дани — бележките му бяха паднали ужасно след смъртта на Фил — за гориво и ремонт на колата, за храна и за нови дрехи на бързорастящите й деца.

Нямаше и секунда за себе си. Спря да носи поли, освен в случаите, когато за първи път трябваше да се срещне с някого, за да плануват поредното тържество, защото не искаше да харчи пари за чорапи, които се късат толкова лесно. Подстригала се бе сама, макар и не много добре, и от смъртта на Фил не си бе купувала нова блуза или поне ново червило.

Чрез самоограничения и спестяване, чрез поднасяне на най-евтините парчета на децата, докато готвеше деликатеси за другите, Елин даянеше. Но това беше изтощително за душата и напрежението се изписа на лицето й. Беше на трийсет и две, а си мислеше, че прилича на петдесет и две. Питаше се колко дълго ще я кара така; колко дълго тази непрестанна финансова несигурност ще е по силите й; колко празненства ще захрани, преди да се скърши; колко утрини ще става в пет, за да започне да готви за тържество, на което ще се сервира в осем и ще се раздига до два, ще се срутва в леглото в три и ще скача в пет, за да подхваща отново същото. Тя се питаше, две и половина години след като бе умрял Фил, дали изобщо някога ще срещне друг мъж.

И Коледата на 1962 година отмина като другите коледи след смъртта на Фил, с болка от преумората. Елин нямаше време да кичи елха или да се забавлява. И тази година коледните украшения бяха останали в кашоните си в гаража и децата бяха прекарали деня с Карълайн и с Томи, докато Елин работеше.

— Мислиш ли, че изобщо някога ще имаме отново истинска Коледа? — попита Дани нея нощ.

— Надявам се — прошепна Елин.

— Разбира се, че ще имаме — каза Бренда. — Веднага, щом като мама се омъжи отново.