Рут Харис
Женско щастие (25)

23.

Любов и работа. Любов — в едно сепаре; работа — в друго. Секс без обвързване; открити бракове без вина; връзки без вързалки. Това искаха мъжете; това искаше Уилсън; това, каза си през есента на 1969 година Елин, искаше и тя.

Не това искаше Лу Суан.

От самото начало той искаше да се ожени за Елин. Искаше да се ожени за нея, защото искаше да е щастлив така, както бе щастлив Макс. Искаше да се ожени за нея, защото искаше да е с нея през цялото време — искаше техните часове да не бъдат подплашвани от вина, да не бъдат ограничавани от часовника. Искаше да се ожени за нея, защото измамата — в работата, спрямо жена, в живота — го отвращаваше до дъното на душата му.

Първия път, когато й направи предложение, беше през Деня на благодарността. Суанови, както винаги, се събраха в една от къщите на децата. Тази година беше ред на Лу и Рийни. Тук беше сестра му с втория си съпруг; брат му, на път да се разведе, беше тук с тазседмичната си приятелка; тук беше майка му, сама; а баща му изобщо не беше тук. През първата година от развода на Макс и Езми, Езми бе заявила съвсем ясно, че не би отишла никъде, където е Макс.

Цял ден Лу, заобиколен от семейството си и от останки на семейства, не спираше да се пита какво търси тук. Защо не беше с човека, когото обича най-много? Защо не беше с Елин?

Като се извиняваше, че иска да си вземе вестниците, да купи гъста сметана, която трябваше на Рийни за тортата, да заведе племенниците си на езерцето с патиците, той звъня на Елин три пъти.

— Лу Суан се обади — каза Бренда, когато Елин се прибра вкъщи след единайсет; „А ла карт“ бе снабдявало дузина тържества през този Ден на благодарността и макар сега да разполагаше с екип, на който да се опре и на който се доверяваше, Елин намина при всеки клиент, за да се увери, че храната е без грешка, обслужването — внимателно, клиентите — щастливи. — Три пъти.

— Благодаря ти — само каза Елин и Бренда помисли, че майка й е ужасно хладна.

— Какво става между вас двамата? — попита Бренда.

— Нищо — каза Елин и Бренда не беше сигурна дали майка й лъжеше, или не — не че личният живот на майка й беше нейна работа.

На сутринта, преди седем, Лу звънна отново.

— Искам да се разведа с Рийни — започна направо той. — Искам да се оженя за теб. Омъжи се за мен, Елин!

— Лу, нека помисля — отвърна Елин, но не беше съвсем искрена.

Тя искаше всичко да си остане, както си беше. Искаше още успехи с „А ла карт“. Искаше още от удоволствията, които споделяше с Лу. Не искаше да се омъжва и да започне да се лута отново кое да предпочете.

По-късно тя осъзна, че е излъгала два пъти. Дъщеря си и любовника си. Елин мразеше това усещане и се надяваше то да отмине.

 

 

— Искам да сме най-добри приятелки — каза Джоана на Елин в началото на декември. Седяха в едно сепаре, което бе обърнато към Руската чайна, и Джоана се наклони към Елин и продължи: — Никога не съм виждала Лу толкова щастлив. Ти си най-хубавото нещо, което му се е случвало. И помни, Елин, аз съм на твоя страна. Не забравяй — добави тя с усмивка, — аз бях там.

Елин, смутена и усетила неудобство от тази натрапена интимност с намеци за сексуално съзаклятничество, пропусна коментара край ушите си, което не стресна Джоана — ама никак. И тя си позволи да даде на Елин малък съвет:

— Повярвай ми — каза тя с гласа на опита, — те никога не напускат жените си, ако не им поставиш ултиматум. Как, смяташ, накарах Макс да се разведе с Езми? Той все повтаряше, че ще каже на Езми за нас, все повтаряше, че ще поиска развод, все се натискаше и плезеше език. Бях търпелива. Бях разбираща. Бях съчувстваща. Най-накрая проумях, че мога да си легна в гроба с моето търпение и с моето разбиране, така че му го рекох изкъсо: без халка няма да го духам!

Елин се свъси:

— Настина, Джоана, не искам да слушам това!

— Но аз мога да ти помогна! — настоя Джоана. — Можеш да принудиш Лу да напусне Рийни за секунда. Той е узрял за подходящата жена. От години. Бъди хитра, Елин! Трябва само да го подложиш на лек натиск — додаде тя, като прокара пръсти през косата си, чист рус кехлибар. — И тук ще се намеся аз. Мога да ти помогна да свършиш с брака на Лу веднъж завинаги и тогава пътят пред теб ще е чист. Не забравяй, Елин, аз съм на твоя страна.

Ако Лу и Елин се оженеха, Макс и Джоана нямаше да са вече така изолирани. Щеше да има втори филиал на рода Суанови и Джоана и Макс щяха да го оглавяват.

— Джоана, не искам да си на моя страна — прекъсна я рязко Елин, покъртена от грозното нехайство на Джоана по отношение живота на другите, и за първи път погледна на връзката си с Лу през други очи; видя себе си през други очи и не хареса онова, което видя. — И в края на краищата кое те кара да мислиш, че между Лу Суан и мен има нещо повече от бизнес? — попита тя и излъга за трети път.

Джоана не отговори. Нямаше защо. Откритото неверие в погледа й казваше всичко.

 

 

Джоана, която се държеше като сърдита особа, беше всъщност обиден, наранен и разочарован човек. Тя бе смятала, че най-после ще има всичко, за което беше копняла, когато се омъжи за Макс — любов, щастие и разбиране. Смятала бе, че обичта на другите към нея най-сетне ще я сподоби със способността да обича себе си. Но изобщо не се бе получило така.

Семейството на Макс я бе отхвърлило. Нейното семейство — също.

Майката на Джоана, изключително способна, изключително конкурентна, презираше другите жени и насила измете Джоана от семейния бизнес. Бащата и братята на Джоана, вече посветили своите самоличности на блестящата майка на Джоана, бяха щастливи, че няма да им се налага да противостоят на помитащия натиск на още една енергична и амбициозна жена, и така станаха съучастници в изритването на Джоана.

От самото начало Суанови дадоха ясно да се разбере, че тя е натрапник и не е добре дошла. Езми, която никога нямаше да прости на Макс, че я е напуснал, не винеше Макс за развода; вместо него тя обвиняваше Джоана, гледаше на нея като на съблазнителка, дяволица, похитила Макс с неустоима сексуална изкусителност. Езми, с чувството, че е безсилна, откри определена сила в безсилието. Тя откри, че жертвите пробуждат съчувствие, подкрепа и внимание; и Езми въртеше Суанови около себе си. Езми мразеше Джоана; тя зарази Суанови със своята омраза. Джоана не бе допускана до семейните събирания на Суанови; поканите на Джоана получаваха откази; подаръците на Джоана минаваха незабелязани; опитите на Джоана за сближение бяха пренебрегвани. Колкото повече Джоана желаеше да бъде желана, толкова повече семейството на Макс се сплотяваше и я отхвърляше.

В отговор Джоана започна да дели света на два лагера: победители и победени. Езми и нейните съюзници бяха победени; тя и Макс бяха победители. Лу, който бе започнал да се измъква изпод сянката на баща си, беше победител; победителка беше и Елин. Ако Лу и Елин се оженеха, щеше да има още победители всред Суанови, повече хора на страната на Джоана. Тя каза това на Макс.

— Стой далеч от брака на Лу, по дяволите! — предупреди я той. — Това, което вършат Лу, Рийни и Елин, си е тяхна работа. Не се бъркай!

Но Джоана не можеше да устои. И отказът на Елин да й бъде помогнато, я учуди. Но не я спря.

Джоана и Макс, които не желаеха да понасят своята отчужденост пасивно, прекараха Деня на благодарността на Бермудските острови; щяха да ходят до Сен Мартен за Коледата и за Нова година. Победителите си прекарваха добре; победените си стояха вкъщи.

Но Макс, който обожаваше ролята на глава на семейството, беше жестоко ранен от ултиматума на Езми, с който му се забраняваше — сам или с Джоана — да се появява на семейните събирания. Неспособен да вини себе си, склонен да не вини Езми, към която изпитваше вина, той обвини Джоана за своето отхвърляне. Бракът, който уж трябваше да ощастливи и двамата, ги правеше по-малко щастливи от всякога.

Всеки използва пари — в една или друга степен — за да изрази чувствата си. Джоана и Макс ги използваха повече от когото и да било и Макс започна да изразява своето негодувание към Джоана със свидливост, която никак не беше в нрава му.

Джоана, която се оказа обградена с по-малко любов, отколкото й се искаше, сега се оказа и с по-малко пари.

Тя искаше да премести Уилям от Петдесет и седма улица — в търговската зона на „Дженеръл мотърс“, а Макс отказа да финансира преместването, като обясни на Джоана, че допълнителните разходи щели да бъдат повече, отколкото Уилям заслужавал. Той дори имаше наглостта, според гледната точка на Джоана, да прати своите счетоводители да прегледат счетоводните книги на Уилям! Търговската зона на „Дженеръл мотърс“ беше едно от най-престижните месторазположения в града; и Джоана, която искаше да покаже на своето семейство какво може да направи без тях, искаше Уилям да е там. И възнамеряваше да постигне това, което искаше. В края на краищата тя беше един от победителите.

Неприемливият отказ на Елин да й бъде помогнато да разведе Лу, принуди Джоана да промени плановете си около това, какво да прави с писмата, които бе открила в плика на Фил Дърбън, докато префасонираше стария кабинет на Макс в „Дейкор“. Вместо да ги показва на Лу, щеше да ги покаже на Макс… Макс, който й бе заявил с ужасно неприлични слова „да не се бърка, вече има достатъчно разводи в семейството“, щеше да полудее… а тя щеше да ги изгори пред него веднага щом получи парите, които й бяха нужни, за да наеме място в търговската зона около сградата на „Дженеръл мотърс“.

 

 

— Елин — каза Лу през седмицата преди Коледа, — никога не си казвала, че ме обичаш. Обичаш ли ме?

Елин искаше да го каже; искаше да го чувства. Тя бе развълнувана от потребността му да го чуе. Тя се чувстваше също притисната, чувстваше се и виновна. Сега се усещаше така, както навярно се бе чувствал Уилсън. Не искаше да нарани Лу с истината, но не искаше и да лъже пак. Много ясно си спомняше какво бе изпитала и как мразеше това чувство.

— Не е това — най-накрая отрони тя като диреше думите в най-затънтените ъгли на своето аз. — Харесвам те. Бих направила всичко за теб. Възхищавам ти се. Имам ти доверие. Понякога благоговея пред теб. Вярвам в теб. Не минава и ден, без да мисля за теб, и почти не минава нощ, през която да не те сънувам. Грижа ме е за теб повече, отколкото за когото и да било с изключение на децата ми. Бих отишла на края на света за теб. Но, не, не те обичам.

Изразът на лицето му я разкъсваше и представата на Елин за самата нея като за мил човек се срути на парчета, в отломки.

Но как да го обича? Как да си позволи да го обича? Той беше женен. И каквото и да говореха за открити бракове, все пак това имаше значение.

За Лу. За Елин. Каквото и да си казваше.

 

 

— Не е моя работа — каза Макс през деня, преди той и Джоана да отпътуват към Сен Мартен за Коледата, — но направи ли ти Лу предложение?

Елин кимна.

— А ти какво каза?

— Че искам да помисля — каза Елин, — но излъгах. Не искам да се омъжвам за Лу. Не искам да се омъжвам за никого.

— Сигурна ли си? — попита Макс. — Съвсем сигурна?

— Съвсем — потвърди Елин. — Защо питаш? Да не би Лу да е казал нещо?

— Не — отвърна Макс, — Лу не е казал нищо. Джоана ми каза. Тя би искала ти и Лу да се ожените. Тя би сметнала това за собствена победа.

— Джоана! — Елин беше изумена и раздразнена: какво се бъркаше Джоана в личния живот на Лу и Елин? — Казах й това, което казах и на теб. Нямам желание да разбивам брака на Лу.

— Тя не ти вярва.

— Знам — каза Елин. — А ти?

Макс я погледа няколко секунди и кимна:

— Имам си някакъв лайнян детектор, хиляда процента точен — рече той. — Вярвам ти.

— И? — попита Елин с облекчение, че въздухът вече е прочистен. — Сега какво?

— Сега нищо — отговори Макс. — Само исках да науча от самата теб как се чувстваш.

— Вече знаеш — каза Елин. — Надявам се, не мислиш, че аз… — Тя спря, дори не знаеше каква дума да използва.

— Аз? — Макс изглеждаше потресен. — Аз съм последният човек на този свят, който би произнесъл морална присъда.

Елин се усмихна насилено. Защо повече хора не бяха така откровени като Макс? Защо тя не беше?

— Макс?

— Да?

— Кажи на Джоана да не се меси в живота ми. Нито в живота на Лу.

— Не се тревожи! — изръмжа Макс със същото желязно изражение, което сигурно е придобивал Патън всеки път, когато си е помислял за Ромел. — Тъкмо това смятам да направя.

Той се прибра вкъщи, написа чека, който искаше Джоана, каза й — с впечатляващо неприлични слова — да не си пъха носа, и понаблюдава как тя изгаря писмата.

 

 

Суанови празнуваха Коледа в къщата на Езми. Макар че не беше празник — само празна игра на празник.

В десет през нощта Лу се качи на колата си и подкара към Ню Роучел.

Елин, Бренда и Дани бяха около кухненската маса и споделяха традиционната пица за Коледа. След цял ден готвене и сервиране на пуйки, гъски и кокошки, пицата, извадена направо от мукавената кутия, половината с всичко за Бренда и за Дани, половината — с допълнително сирене за Елин, беше гощавката на Дърбънови. Кана с „Маунтин ред“ стоеше на масата, в камината танцуваше огън и от стереото се носеха коледни песнички. Елин, с джинси и с дебела памучна риза, с разпиляна по лицето й коса, имаше вид на петнайсетгодишно девойче. Те изглеждаха толкова щастливи като семейство в което се обичат един другиго и се радват един другиму! Лу толкова много искаше да се почувства така, както се чувстваха те… толкова много искаше да има пристан!

— Лу! — възкликна Елин, изненадана, че го вижда на прага, засрамена, че децата й ще разберат…

— Трябваше да те видя — каза той; изглеждаше измъчен: под очите му имаше тъмни кръгове, дори обикновено позлатената му коса изглеждаше суха, потъмняла. — Майка ми хленчи по време на цялата вечеря. Макс се обади от Сен Мартен, доста пийнал. А Рийни и аз се счепкахме ужасно. Обвини ме, че имам друга…

— О, боже мой! Да не би Джоана…? — попита Елин ошашавена като мяташе погледи към Бренда и към Дани, а очите й ги молеха да я оставят насаме с Лу; те тихо напуснаха стаята.

— Джоана? — Лу беше учуден, тръсна глава. — Джоана не знае нищо. Така или иначе Рийни е на страната на майка ми. Не би разговаряла с Джоана.

— Е, ти какво каза? — запита Елин; прилошаваше й. — Не призна… нищо, нали?

— Не — каза Лу и седна, почти се преви. — Стига ми умът за толкова. Но тя подозира. Не прекарвам вкъщи толкова време, колкото преди… онази неделя в Монток… Предполагам, че съм споменал между другото името ти. Не мога да живея така. Не искам да живея така. Елин, моля те, омъжи се за мен!

Той протегна ръце към нея в очакване тя да дойде при него.

— О, Лу! — нежно промълви тя и пое протегнатите му ръце в своите. — Караш ме да се чувствам като спасителен пояс.

— Това ли е всичко? Като спасителен пояс? — попита той.

Изглеждаше физически сломен отвътре. Прободен. И сетне — изтърбушен.

— Дали това е всичко! — повтори Елин. — То е твърде много, Лу. Мога да направя много неща за теб. И ти — за мен. Но не мога да те спася от собствения ти живот. Ти трябва да го сториш!

Тя беше тъжна, но не сълзлива; най-после беше честна.

— Не го осъзнавах — смирено промърмори той. — Досега…

Той й бе поднесъл товара на опустошения си брак и онова свое аз, което искаше да избяга от бащината сянка. Той бе поискал от нея да му помогне да живне и до голяма степен тя го бе сторила. Но той едва сега започна да проумява колко висока трябва да е била цената за нея, колко много от себе си тя бе вляла в него.

— Мразиш ли ме? — попита я.

— Не — отвърна меко тя. — Как бих могла?

Той се усмихна нежно и целуна ръцете й, които още бяха в неговите.

— Чудя се какво ли ще стане — промълви той. — С мен. С теб. С нас.

— Защо трябва да става нещо? — запита Елин. — Защо всичко да не си остане, както си е?

Макар Елин да предложи на Лу да остане, той отказа. Прибра се вкъщи почти в пет сутринта. Рийни никога не го попита къде е бил и той никога не й каза.

 

 

Лу звънна у Елин малко след полунощ на Нова година. Той не се учуди, че никой не отговори, не се учуди и на това колко изоставен се почувства.

Елин беше в Бедфорд хилс, за да подсигури храната на голямо, елегантно празнично събиране. Когато будилникът удари дванайсет си помисли за Лу, липсваше й, но беше доволна, че има „А ла карт“, щастлива, че не трябва да избира между двете.

Нещастният край на увлечението й по Уилсън я бе научил, че изискванията и очакванията убиват любовта. Нямаше да допусне същата грешка с Лу.

Но на другата сутрин Елин се скара ужасно с Бренда, когато тя й заяви, че възнамерява да се омъжи за Джеф веднага след дипломирането. Обаче, след като се успокои, се запита дали пък Бренда не е права.

Ами ако тя не беше еманципирана, а наплашена? Твърде наплашена, за да направи нещо повече от това, да дели един мъж с друга жена.

 

 

Дани, който, докато порастваше, често бе играл ролята на умиротворител между Елин и Бренда, го направи пак. Бренда и Елин не си говориха почти шест седмици след тяхната новогодишна свада. Накрая на Дани му писна от техните детинщини и два дена преди Свети Валентин той телефонира на Бренда:

— Кларънс е пипнал грип, а мамчето има да приготвя храна за десет тържества на Свети Валентин — каза й той. — Можеш ли да дойдеш да помогнеш?

— Разбира се — без помайване отвърна Бренда.

Колкото и да се караха, когато някой или нещо заплашваше едного от тях, те се сплотяваха — като барикада, по-стегнати от всякога. Когато нещо се скапеше, нямаше значение за какво бяха водили битки, Дърбънови разчитаха едни на други, повече от мнозинството семейства. И Елин се бе питала много пъти дали щяха да бъдат толкова близки, ако Фил беше жив. Все й се струваше, че нямаше да е така.

— Съжалявам за онова, което казах на Нова година — пророни Бренда, докато правеха в кухнята coeur a la creme^[1] с ягоди. — Май имам голяма уста.

— Така си е — съгласи се Елин. — И аз много плямпосвах на твоята възраст.

— Това не е оправдание — смотолеви Бренда и после кисело добави: — Не знаех всичко това за татко. Че ни е оставил без пукнато пени и с дългове. Защо никога не си ми казвала?

— Достатъчно мъчително беше за теб, че си изгубила баща си. Не исках да изгубиш и илюзиите си — отговори Елин. — Може би сгреших, че не ти казах. Може би трябваше да бъда по-голям реалист. Не ми беше лесно да взема решение. Молих се, молих се… мъчех се да върша и да говоря верните неща… мъчех се да направя всичко по-поносимо за теб и за Дани.

В очите на Елин имаше сълзи, в очите на Бренда имаше сълзи, и двете се прегърнаха — за дълго: Елин, почти на четиридесет, все още привлекателна, хващаща око, излъчваща жизненост, по средата на пътя между доброто момиченце, което е била, и героинята, която тепърва щеше да става; Бренда, копие на майка си, но красива някак по-стандартно, с все още неоформено аз, млада жена, докосната от смъртта, но все още недокосната от живота.

— Ти все още си най-добрият sous-chef, който някой е имал — благодари Елин на Бренда за почивните дни. — Нямаше да се справя без теб.

— Знаеш, че може да разчиташ на мен — подхвърли Бренда на заминаване. — Когато и да е. Където и да е.

 

 

През деня преди дипломирането на Бренда в „Браун“ Елин направи нещо, което бе намислила отдавна. Тя отиде до личния си спестовен влог и взе двайсет и пет дяла акции от „А ла карт“. Може би онова, което имаше наум, беше рушвет; може би беше просто добро дело. Във всеки случай, осъзна тя със смес от скръб и гордост, Фил несъмнено би го одобрил.

 

 

По същото време, когато Елин отиде до кутията със спестовния си влог, Джоана отиде до своята, не за да вземе нещо, а за да сложи нещо вътре — плика с ксерокопията на писмата, които Рийни Суан бе писала на Фил Дърбън по време на пламенния любовен роман, който бяха имали, когато Фил внезапно бе загинал.