Рут Харис
Женско щастие (21)

19.

Райнхарт Естес беше пруски перфекционист. Той беше президент на компания, която внасяше разнообразен асортимент от чудесни швейцарски продукти — ръчни часовници, прецизни писала, дамаски. Когато получи сърдечен удар на четирийсет и две годишна възраст, неговият доктор му препоръча да си купи местенце в провинцията, където би могъл да отдъхва през почивните дни.

Райнхарт купи сто и петдесет акрова необработвана ферма в областта Дъчис. Трябваха две години и трима дизайнери по интериорите, преди стопанската постройка от седемнайсети век да бъде възстановена така, че да го удовлетворява. Той превърна обора в балетно студио за дъщеря си от своя първи брак, построи плувен басейн, къща за хазартни игри, тенискорт и конюшни; и когато бе построил толкова, колкото можеше да построи, му доскуча. След като не остана нищо за доусъвършенстване, Райнхарт изгуби интерес към фермата си.

Когато взе да говори, че иска да я продаде, жена му (третата), която лека-полека бе обикнала фермата, му каза, че просто трябва да си намери нещо друго, което да го заинтересува. След вечеря в „Павилиън“ и спор с Анри Суле около това, че американските пилета още не могат да се сравняват с френските домашни птици, които се отглеждат в Бресе, той реши да отглежда най-добрите домашни птици в Съединените щати. Трябваха му седем години грижи, опити, провали, трима експерти по домашните птици, батальони от съветници от училището по селско стопанство в Корнел и десетки съчетания на хранителни съставки, за да бъде пръкнато най-хубавото пиле.

Месните пазари на „Шамборд“ и „Туенти уан“, „Суле“ и „Ривър клъб“, „Фор сийзънс“ и „Лоубелс“ на „Медисън авеню“ до един станаха негови клиенти. Елин прочете за пилетата на Райнхарт в списание „Гурме“ и реши, че трябва да ги има. Не само че не харесваше Бърни Аркин, но и не си падаше много по неговите безвкусни бройлери. Тя отиде с колата до Дъчис и се представи.

— Имам фирма за доставка на ястия и искам да купувам от вашите пилета — обяви тя на Райнхарт.

Седяха в съвършено възстановена дневна с оригинално дюшеме, прозорци с оловни стъкла, редки столове в стил „Куин Ан“, безценна маса „Уилям анд Мери“ от Изрейъл Сак, избеляла черга и оригинална камина, достатъчно голяма, за да се опече в нея цял овен.

— Мисис Дърбън, много хора искат да купуват от моите пилета. Всъщност има записвания, опашка — осведоми я Райнхарт.

Той беше съвършен като стаята. Със синьо дълго сако, светложълта риза, изящно притегнато шалче, изглеждаше така, сякаш е на вечеря в „Балморал“. Докато говореше, Райнхарт откъсна един непоносимо-недокрай-съвършен лист от червена роза в сребърен бокал „Ривиър“ и го смачка между пръстите си. Фиксира Елин с неръждясващо стоманените си сиви очи и запита с равнодушна, съвършена вежливост:

— Какво ви кара да мислите, че ще искам да ви продавам от моите пилета?

— Не всеки може да отиде във „Фор сийзънс“, мистър Естес, но ако продавате на мен, много повече хора ще хапнат и ще се насладят на вашите пилета. Техните отлични качества и тяхната слава ще се разпространят отвъд сегашния много тесен кръг.

— Доста логично — кимна Райнхарт, — а обикновено не очаквам логика от жена. Не знам дали ще реша да ви продавам или да не ви продавам. За да взема решение има няколко изисквания: ще трябва да опитам гозбите ви. Трябва да знам как възнамерявате да представяте моите пилета. Ще искам лични препоръки — две стигат — и финансови препоръки. Банкова препоръка и може би бизнес препоръка. От някого, с когото сте правила бизнес най-малко две години. Ясно ли е? Съвсем ясно?

Елин кимна, горда, че лицето й не бе трепнало. Тя искаше само да купува пилета, а не диаманта Хоуп^[1].

След като Елин представи препоръките, които Райнхарт искаше, и образците пилешки гозби получиха одобрението му — poulet au calvados^[2], за да покаже пилето на фона на сметанов сос, pollo al ajillo^[3], за да го покаже на фона на силен чеснов сос, и направо пиле в тенджера, за да го покаже в най-простия вариант — Райнхарт се съгласи да й продава от своите пилета.

Имаше, разбира се, и условия:

— Най-малката заявка е двайсет и четири броя. Не ми е изгодно да коля и да доставям по-малко. Плащането е в брой до десет дена. Най-голямата заявка е шейсет пилета, защото това е максимумът, с който можем да се справим, без да смъкваме високото качество. Разбирате ли условията?

— Напълно — кимна Елин, докато се чудеше какво ще прави през седмиците, когато ще й трябват по-малко от двайсет и четири пилета, и през седмиците, когато ще й трябват повече от шейсет.

— Добре — отрони той и после абсолютно ошашави Елин като я покани на вечеря; заинтригувана и развълнувана, тя прие.

Райнхарт я заведе в „Павилиън“, където с тях се отнасяха като с кралски особи. Дори Уилсън не бе обслужван с такава почит. След вечерята, на път за Ню Роучел, в ролс-ройса с шофьор, Райнхарт взе ръката на Елин:

— Прекарах прелестна вечер — каза той. — И бих искал да се видим пак. Но преди да го направим, смятам, че трябва да се любим. Да видим дали сме съвместими.

Нищо чудно, че се бе развеждал четири пъти. (Съпруга Номер Три се бе отказала през седемгодишната битка за Съвършеното Пиле; Номер Четири изтрая шест месеца, а прекара четири години във възстановителни психоанализи.)

— Мисля, че ще е по-добре, ако запазим взаимоотношенията си делови.

Отговорът на Елин беше толкова официален, колкото и предложението на Райнхарт. Тя се питаше дали Райнхарт ще се откаже да й продава пилета, понеже тя му е отказала да легне с него. Неговото предложение я накара да се почувства така, като че ли трябва да премине още един от неговите тестове. Беше учудена, че тоя път не иска препоръки.

— Щом така предпочиташ… — спокойно каза той. — Ти си много привлекателна и аз много бих искал да се любя с теб. Но ако не искаш… Е, харесвам жени, които знаят какво искат.

Което даде на Елин изхода, който търсеше:

— Онова, което наистина искам, е да доставя ястията следващия път, когато се забавляваш.

— Всичко зависи от теб — каза Райнхарт по телефона шест седмици по-късно, след като й бе казал, че дава прием с вечеря за двайсет души — и че е решил да й позволи да осигури трапезата. — Освен че основното ястие трябва да е пиле, а десертът — шоколад. Швейцарски шоколад.

Разбира се, помисли си Елин, плюс още нещо: и последната подробност трябваше да е най-малкото съвършена.

Райнхарт бе изградил своя бизнес от нищо. Започнал бе като помощник в едно бижутерско магазинче, в което се продаваха фини швейцарски часовници на модната цюрихска „Банхофщрасе“. После в бърза последователност той работи за „Адемар-Пиге“, после за Швейцарския часовникарски съвет, а после за Швейцарския търговски съвет, който рекламираше швейцарски изделия по целия свят. Когато му се удаде възможност да закупи разпространителските права за Съединените щати и за Канада от бившите си работодатели в „Адемар-Пиге“, той го направи.

Премести се в Манхатън, разведе се с първата си жена, мила цюрихска красавица, ожени се за втората си, извратена бостънска развратница. Той енергично представяше, рекламираше и продаваше висококачествени часовници „Адемар-Пиге“ и прибави на ход престижните „Вашерон Константин Женев“.

Хаус ъв Айлберг, тъкачи на световноизвестни декоративни и облицовъчни дамаски, не пасваше особено на бижутерската империя на Райнхарт, но когато фрау Айлберг, вдовица на основателя на фирмата, помоли Райнхарт да купи компанията през 1959 година, той го направи — най-вече от признателност към семейството на Айлберг, когото познаваше от дете.

Райнхарт привнесе същия енергичен перфекционизъм, който бе развил спрямо всичко, което правеше, та компанията и нейният престиж се разраснаха неимоверно. Но през шейсет и осма на Райнхарт бе предложена най-голямата възможност в живота му. И му трябваха пари — много пари — за да се възползва от нея.

Карл Щорц беше най-големият конкурент на Райнхарт. Щорц владееше разпространението в Съединените щати и в Канада на три върховни марки швейцарски часовници: „Жерар-Перего“, „Бом & Мерсие“ и „Пиаже“.

През есента на шейсет и осма Карл бе отишъл на доктор за обичайния преглед. Обичайният рентген разкри, че Карл — който не бе изпушвал и една цигара през живота си — има рак на белия дроб. Можеше да се оперира, но операцията беше сериозна и много рискована.

— Ако умра — бе казал Карл на Райнхарт, докато ядяха raclette^[4] и лучена туршия, — искам вдовицата ми да наследи пари, не главоболието да управлява бизнес. А ако оживея, искам да се насладя на остатъка от живота си… Всяка година садя жълти нарциси през ноември — продължи той. — Всеки април ми се струва, че съм длъжен да бъда в Швейцария. Ни веднъж не съм виждал нарцисите си цъфнали, а искам. Работата е там, че искам да продам „Карл Щорц Инк“, преди да ида в болницата. И искам да го продам на теб, Райнхарт. Ти си единственият човек, когото познавам, дето ще се отдаде на часовниците ми със същата любов, която съм им давал аз.

Цената на Карл за компанията беше три и половина милиона долара — петдесет на сто в брой, останалите петдесет на сто — на изплащане за двайсет години от печалбите — нито евтино, нито прекомерно. Цената на Карл — като самия Карл, като Райнхарт — беше абсолютно честна за изделия с безкомпромисно качество.

Предложението на Карл беше шансът на живота му. Ако Райнхарт купеше „Щорц“, той щеше да има изключителните права да разпространява най-търсените часовници в света по целите Съединени щати и Канада — истинско съкровище. Но Райнхарт трябваше да намери налични, а начинът да ги намери, беше да продаде „Айлберг“ — компания, която сега повече от всякога беше сякаш извън Райнхартовото царство от фини часовничета.

Той искаше да намери купувач, подходящия купувач, перфектния — като самия него — купувач. Купувачът трябваше да бъде напълно честен и почтен, някой, който разбира от качество, някой, който знае как да ръководи бизнес от висока класа. След проучване, което обходи цялата домашно-мебелна индустрия, Райнхарт намери перфектния купувач. Името му бе Луис Суан. Перфектната вечеря щеше да е перфектното място за перфектната сделка.