Съмърсет Моъм
Театър (8)

VIII

Майкъл се демобилизира в деня, в който свърши войната, и веднага получи ангажимент. Върна се на сцената много по-добър актьор, отколкото беше. Безгрижните маниери, които бе получил в армията, изглеждаха много ефектни на сцената. Непринуден, сложен като спортист, винаги весел, с лека усмивка и искрен смях, той беше много подходящ за комедии. Високият му глас придаваше особена пикантност на фриволните реплики и при все че като любовник не беше убедителен, можеше да предложи сърцето и ръката си като на шега и да се обясни в любов, като че ли се надсмива над себе си, и така да изобрази любовен пазарлък, че да хвърли публиката във възторг. Майкъл никога не се опитваше да играе някой друг, освен себе си. Специализира се в роли на мъже, които се наслаждават на живота, богати нехранимайковци, джентълмени картоиграчи, гвардейци и млади безделници, нелишени от привлекателност. Менажерите го обичаха. Майкъл работеше усърдно и се подчиняваше на указанията. Главното за него беше да получи роля, но каква — нямаше значение. Упорито се домогваше до възнаграждение, което мислеше, че заслужава, но ако не му се удадеше, предпочиташе да се съгласи с по-малко, отколкото да стои без работа.

Майкъл внимателно кроеше плановете си. През зимата, веднага след войната, се разрази епидемия от инфлуенца. Родителите му умряха. Той получи в наследство около четири хиляди лири и тази сума, заедно със спестяванията му и парите на Джулия, увеличаваше техния капитал на почти седем хиляди. Но наемите на театралните салони чудовищно се бяха покачили, нараснали бяха заплатите на актьорите и на сценичните работници и вече бяха нужни много повече пари, за да открият собствен театър. Капитал, който до войната бе почти достатъчен за това, сега доникъде не можеше да стигне. Оставаше един изход — да се намери някой богаташ, който да им стане съдружник, така че един или два неуспеха да не ги извадят от строя. Говореше се, че винаги може да се намери някой балама, който да подпише чек за доста голяма сума за някоя нова пиеса, но когато се стигнеше до същността на въпроса, ставаше ясно, че главната роля в пиесата ще трябва да играе някоя хубавелка, която богаташът покровителства, и че парите ще бъдат дадени само при това условие. Преди години Майкъл и Джулия често се шегуваха, че някоя богата старица би трябвало да се влюби в него и да му помогне да открие свой театър, но той отдавна вече беше разбрал, че нито една богата жена не ще се съблазни от млад актьор, чиято жена е също актриса и на която той е верен до гроб. Все пак те намериха жена с пари, при това съвсем не стара, жена, която се интересуваше не от Майкъл, а от Джулия.

Мисис Дьо Вриз беше вдовица. Тази ниска, пълна, малко мъжка жена с красив еврейски нос, красиви еврейски очи, неудържима енергия, експедитивна и в същото време неуверена в себе си, обожаваше театъра. Когато Джулия и Майкъл решиха да опитат късмета си в Лондон, Джими Лангтън, при когото тя идваше в трудни моменти, тогава, когато театърът беше пред закриване, им даде препоръчително писмо до нея с молба да им помогне с каквото може. Мисис Дьо Вриз беше гледала Джулия в Мидълпул. Тя устрои няколко вечери, за да запознае младите актьори с театралните менажери, и ги покани в своя великолепен дом близо до Гилфърд, където двамата се наслаждаваха на такъв разкош, какъвто дори не бяха сънували. Майкъл никак не й хареса. Джулия се възхищаваше на цветята, които Доли дьо Вриз изпращаше в апартамента й и в гримьорната й, беше във възторг от нейните подаръци: чантички, несесери, огърлици от полускъпоценни камъни, брошки, но не показваше, че се досеща на какво се дължи щедростта на Доли, и я приемаше изключително като израз на нейното възхищение от таланта й. Когато Майкъл замина на война, Доли настояваше Джулия да се премести при нея, в дома й на Монтегю Скуеър, но Джулия с огромна благодарност отказа, при това в такава тактична форма, че като въздъхна и пророни сълза, Доли започна да й се възхищава още повече. Когато се роди Роджър, Джулия я покани да му стане кръстница.

От известно време Майкъл си мислеше дали да не се обърне към Доли за парите, от които имаха нужда. Но бе достатъчно проницателен и разбираше, че дори да направеше нещо за Джулия, Доли никога нямаше да си мръдне пръста за него. А Джулия отказа да прибегне до помощта й.

— И без това е била толкова добра към нас, че наистина не бих могла да й поискам нищо повече, а ако откаже, ще ни стане много неприятно.

— Играта си струва тази жертва, а пък тя дори и да загуби нещо в нея, няма да го почувства. Сигурен съм, че ако пожелаеш, би могла да я предумаш.

Джулия не се съмняваше ни най-малко в това. Майкъл бе толкова наивен в някои неща: тя не сметна за нужно да му обяснява очевидни факти.

Но Майкъл не беше от онези, които лесно се отказват от плановете си. Двамата с Джулия заминаваха да прекарат уикенда в Гилфърд у Доли. Тръгнаха веднага след представлението в събота вечер с новата кола, която Джулия му бе подарила за рождения ден. Беше прекрасна топла вечер. Майкъл съвсем скоро беше закупил правото пръв да постави три пиеси, които и двамата харесваха, и бе чул за някаква театрална сграда, която би могла да се наеме при приемливи условия. Всичко беше вече готово да започнат, но не им достигаше едно — пари. Той предумваше Джулия да се възползва от предстоящото посещение.

— Ако толкова искаш, помоли я сам — нетърпеливо каза Джулия. — Казвам ти, че аз няма да я моля.

— На мен тя няма да даде. А ти можеш да я въртиш на малкия си пръст.

— И двамата знаем при какви условия се финансират пиеси. Човек или иска да спечели слава, или пък е влюбен в някого. Мнозина бъбрят за изкуство, но рядко ще видиш някой да плати за него в брой, ако не се надява да извлече полза за себе си.

— Какво пък, ще предоставим цялата слава на Доли.

— Тя иска съвсем друго нещо.

— Какво имаш предвид?

— А ти не се ли досещаш?

Чак сега в главата на Майкъл нещо просветна и от изненада той намали скоростта. Нима Джулия бе права? Винаги е смятал, че не се харесва на Доли, но да предположи, че е влюбена в него — това дори не му е минавало през ум. Разбира се, Джулия е проницателна жена, нищо не ще пропусне, но е толкова ревнива, милата, винаги й се струва, че жените му се увесват на шията. Наистина за Коледа Доли му бе подарила копчета за ръкавели, но той си мислеше, че просто не иска да го обиди — та нали бе дала на Джулия брошка, която струваше не по-малко от двеста лири? Вероятно е направила това за заблуда. Е, добре, но той можеше да сложи ръка на сърцето си и чистосърдечно да каже, че никога не й е давал някакви надежди. Джулия се изкиска.

— Не, мили, тя е влюбена, но не в теб.

Майкъл се смути. Но по какъв начин Джулия винаги успяваше да отгатне за какво си мисли той? Да, нищо не може да скриеш от тази жена.

— Тогава защо ме наведе на тази мисъл? За бога, изразявай се така, че да могат да те разберат.

Джулия това и направи.

— Никога в живота си не съм слушал подобни глупости — възкликна Майкъл. — Ти просто имаш мръсно въображение.

— Хайде стига, мили.

— Не, не вярвам на нито една твоя дума. В края на краищата и аз имам очи. Нима нищо не бих забелязал?

Джулия никога не го бе виждала толкова разсърден.

— А дори да е истина, ти ще успееш да се справиш с положението. Това е шанс един на хиляда и е просто безумство да го изпуснем.

— Клаудио и Изабела в „Мяра за мяра“^[1].

— Подло е да говориш така, Джулия. Дявол да го вземе, аз съм джентълмен.

„Nemo me impune lacessit.“

Те пропътуваха остатъка от пътя в мълчание като пред буря.

Мисис Дьо Вриз ги чакаше.

— Не исках да легна, преди да ви видя — каза тя и като задуши Джулия в обятията си, целуна я по двете бузи. А на Майкъл едва стисна ръката.

Джулия с удоволствие прекара цяла сутрин в леглото, като разглеждаше неделните вестници. Започна с театралните новини, премина към светската хроника, след това към женските страници и най-накрая плъзна поглед по заглавията на политическите статии. Тя не удостояваше с вниманието си рецензиите за книги и въобще й беше непонятно защо прахосват толкова много място за тях. Майкъл, който спеше в съседната стая, намина при нея да й пожелае добро утро и отиде в градината. Скоро на вратата плахо се почука и влезе Доли. Големите й черни очи сияеха. Тя седна на крайчеца на леглото и взе ръката на Джулия в своята.

— Скъпа, говорих с Майкъл и искам да финансирам вашия театър.

Сърцето на Джулия силно заби.

— О, Майкъл не е трябвало да ви моли за това. Аз не желая. Вие и без това направихте толкова много за нас.

Доли се наведе и целуна Джулия в устата. Гласът й беше по-нисък от обикновено и леко трепереше.

— Ах, любов моя, нима не знаете, че за вас бих направила всичко на света? Ще бъде прекрасно! Това така ще ни сближи и аз толкова ще се гордея с вас!

Чуха, че Майкъл идва по коридора, като си подсвирква с уста. Когато той влезе в стаята, Доли се обърна към него и огромните й очи бяха пълни със сълзи.

— Казах й.

Майкъл не можеше да сдържи радостта си.

— Това се казва жена! — Седна на другия край на леглото и хвана Джулия за ръката, която Доли току-що бе пуснала. — Е, какво ще кажеш, Джулия?

Тя замислено го погледна.

„Vous l’avez voulu, Georges Dandin.“^[2]

— Какво е това?

— Молиер.

Още щом договорът за съдружие бе подписан, Майкъл нае театъра за есенния сезон, назначи и агент по рекламата. Във вестниците бяха изпратени кратки съобщения за откриването на новия театър, а Майкъл заедно с агента подготви за пресата своето интервю и това на Джулия. В седмичниците се появиха снимките им — поотделно, двамата заедно и тримата с Роджър. Те се рекламираха като семейство и искаха да извлекат от това колкото е възможно повече. Не бяха още решили с коя от трите пиеси би било най-добре да започнат. И ето че един следобед, когато Джулия седеше в спалнята си и четеше роман, Майкъл влезе с ръкопис в ръка.

— Погледни, искам още сега да прочетеш тази пиеса. Агентът току-що я е изпратил. Мисля, че е за чудо и приказ. Веднага трябва да дам отговор.

Джулия отмести романа.

— Сега ще се заема с нея.

— Аз съм долу. Обади ми се, когато свършиш, и ще я обсъдим заедно. Тук има изумителна роля за теб.

Джулия четеше бързо, пропускаше сцените, които не я интересуваха, като съсредоточаваше цялото си внимание върху ролята на главната героиня — та нали тя щеше да я изпълнява. Като прелисти и последната страница, тя позвъни със звънчето и каза на камериерката си (която беше и шивачка на костюмите и) да извести Майкъл, че е готова.

— Е, какво мислиш?

— Пиесата е хубава. Безспорно ще има успех.

Той долови някакво съмнение в гласа й.

— Но какво има? Ролята е чудесна. Можеш да я изиграеш по-добре от всеки друг. Наситена е с комедийни ситуации и с колкото щеш душевни преживявания.

— Ролята е чудесна, не споря. Смущава ме мъжката роля.

— Тя също не е лоша.

— Да, но героят е на петдесет години, а ако го направиш по-млад, ролята ще изгуби от солта си. А и не ти подхожда да играеш възрастен човек.

— Права си, нямам никакво намерение да изпълнявам тази роля. За нея става само един актьор — Монти Върнън. И ние ще си го вземем. А аз ще играя Джордж.

— Но това е много малка роля. Защо ти е?

— А защо не?

— Мислех, че откриваме собствен театър, за да можем и двамата да играем главните роли.

— О, пукната пара не давам за това. Ако в пиесата има роля, достойна за теб, аз не влизам в сметката. Може би в следващата пиеса ще ми провърви повече.

Джулия се изтегна в креслото и по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Ах, каква съм свиня!

Майкъл се усмихна. Усмивката му беше обаятелна както преди. Той се приближи до нея и коленичи от едната й страна, прегърна я.

— Боже мой! Какво се е случило с моето момиче?

Като го гледаше в този миг, Джулия съвсем не можеше да разбере какво е извиквало преди такава безумна страст в нея. Сега мисълта за интимни отношения с него я отвращаваше. За щастие Майкъл много харесваше спалнята си, която му бе подредила. Сексът никога не беше нещо важно за него и той дори изпитваше облекчение, като виждаше, че Джулия повече не предявява никакви претенции към него. Той с удоволствие си мислеше, че раждането я е успокоило, надяваше се, че е така, и само съжаляваше, че това не се бе случило малко по-рано. Един-два пъти се опита, повече от любезност, отколкото по някоя друга причина, да възобнови съпружеските им отношения, но Джулия винаги се извиняваше с умора, неразположение или пък с това, че ще играе в две представления на другия ден, да не говорим за пробата, която щяла да има сутринта. Майкъл приемаше всичко съвсем спокойно. С Джулия вече можеше да се живее много по-лесно, тя не му правеше никакви сцени и той се чувстваше по-щастлив отпреди. Беше сполучил в брака. Когато наблюдаваше другите двойки, не можеше да не види колко му е провървяло. Джулия беше славна жена и умна колкото сто дявола, с нея можеше да се говори за всичко. „Най-добрият другар, когото някога съм имал, кълна ви се.“ Той не се стесняваше да признае, че по-скоро би прекарал деня само с нея и никой друг, отколкото да играе голф.

Джулия с удивление откри, че изпитва жалост към Майкъл, защото е престанала да го обича. Тя бе добра жена и разбираше какъв жесток удар би било за самолюбието му, ако само заподозре колко малко означава за нея. Продължаваше да го ласкае. Забеляза, че от известно време Майкъл съвсем спокойно изслушва хвалебствените й реплики за изтънчения му нос и красивите му очи. Джулия се забавляваше малко, като го виждаше как поглъща и най-неделикатния комплимент. Започна да го ласкае твърде грубо. Погледът й все по-често се спираше на тънките му устни. Те ставаха все по-тънки и когато остарееше, устата му щеше да се превърне в тясна бездушна рязка. Пестеливостта на Майкъл, която на младини изглеждаше забавна и дори трогателна, сега й вдъхваше отвращение. Когато някой актьор се окажеше в беда, а това се случваше често с актьорите, той можеше да се надява на съчувствие и добра дума, но никога на малко пари. Самият Майкъл се смяташе дяволски щедър, когато се разделеше с някоя гвинея, а банкнота от пет лири за него беше върхът на разточителството. Скоро разбра, че Джулия харчи много за домакинството и под предлог, че иска да я избави от грижите, взе нещата в свои ръце. След това нищо не се пропиляваше. Пресмяташе се всяко пени. Джулия не разбираше защо прислужниците все още не са ги напуснали. Очевидно, защото Майкъл се държеше внимателно към тях. Със своята дружелюбност, със сърдечното си и приветливо отношение той ги караше да му угаждат, а готвачката оставаше доволна точно колкото него, ако откриеше месар, от когото можеше да купи кило месо с едно пени по-евтино, отколкото другаде. Джулия не можеше да сдържи смеха си, като си помислеше каква пропаст лежи между него, със страстта да икономисва, и разпуснатите прахосници, които толкова добре изобразяваше на сцената. Бе уверена, че Майкъл не е способен на щедър жест, но ето че сега като че ли това беше най-естественото нещо на света — той се оттегляше в сянка, за да й даде възможност да блесне. Джулия бе толкова дълбоко трогната, че не можеше да говори. Горчиво се укоряваше за всички лоши мисли, които в последно време бяха минали през главата й.