Съмърсет Моъм
Театър (28)

XXVIII

След три дни Роджър замина за Шотландия. Джулия използува цялата си изобретателност, за да не остава повече насаме с него. Когато това се случеше за малко, тя говореше за странични неща. Дълбоко в душата си Джулия се радваше, че той заминава. Не можеше да изтрие от ума си странния разговор, който бяха провели в деня на неговото завръщане. Особено бе разтревожена от думите му, че ако тя влезе в празна стая и някой неочаквано разтвори вратата, няма да намери никого. Това я караше да се чувства не на себе си.

„Никога не съм се мислила за умопомрачителна красавица, но никой не е отричал, че съм личност. Ако мога да изиграя сто различни роли по сто различни начина, това не означава, че ми липсва индивидуалност. Мога да го направя, защото съм дяволски талантлива актриса.“

Джулия се опита да си спомни какво ли би станало, ако влезе сама в празна стая.

„Но аз никога не съм сама, дори в празна стая. С мен винаги са Майкъл или Иви, или Чарлс, или зрителите, не телом, разбира се, а духом. Трябва да поговоря с Чарлс за Роджър.“

За съжаление Чарлс Теймърли не беше в града. Но скоро трябваше да се върне — за генералната репетиция и за премиерата — от двадесет години не бе изпускал нито едно от тези събития, а след генералната репетиция винаги вечеряха заедно. Майкъл щеше да се задържи в театъра, зает с осветлението и с други неща, а двамата с Чарлс щяха да, останат насаме. Щяха да си поговорят както трябва.

Джулия готвеше ролята си. Тя не създаваше героинята си чрез наблюдение на други хора; имаше дарбата да влезе в кожата на жената, която трябваше да изобрази, да започне да мисли с нейния ум, да възприема с нейните сетива. Интуицията й подсказваше стотици дребни детайли, които толкова поразяваха зрителите с правдивостта си, но ако я запитаха откъде ги е взела, Джулия не можеше да отговори. Сега искаше да покаже, че мисис Мартън, която обича да играе голф и се държи с мъжете като равна, въпреки дръзките си, леко сковани обноски е почтена буржоазка, която страстно мечтае да се омъжи и да се чувства сигурна.

Майкъл и без това не разрешаваше на много хора да посещават генералната репетиция, но този път пусна в салона само Чарлс, а освен него — фотографа и художниците по костюмите, чието присъствие бе абсолютно необходимо, тъй като искаше да порази публиката на премиерата. Джулия щадеше силите си. Преди премиерата тя нямаше намерение да показва всичко, на което е способна. Беше достатъчно да изиграе ролята професионално. Под опитното ръководство на Майкъл всичко вървеше много гладко, без никаква засечка и в десет часа Джулия и Чарлс вече седяха в салона на „Савой“. Първият въпрос, който тя му зададе, се отнасяше до Ейвис Крайтън.

— Съвсем не е лоша и е рядко красива. Във второто действие изглеждаше прелестна в роклята си.

— На премиерата няма да бъда облечена в роклята, която носих днес във второ действие. Чарли Деврил ми направи друга.

Чарлс не видя насмешливото пламъче в очите й, а дори да го беше забелязал, нямаше да разбере какво означава. Майкъл бе последвал съвета на Джулия и не пожали сили за Ейвис. Той репетираше насаме с нея и я научи на всяка интонация, на всеки жест. Джулия имаше всички основания да предполага, че освен това Майкъл я е канил няколко пъти на обяд и я е водил на вечеря. Всичко това даде резултат — Ейвис играеше необикновено добре. Майкъл потриваше ръце.

— Много съм доволен от нея. Сигурен съм, че ще има успех. Вече съм склонен да сключа постоянен договор с нея.

— Засега все още не бих направила това — каза Джулия. — Във всеки случай почакай до премиерата. Докато не покажеш спектакъла пред публика, никога не можеш да бъдеш сигурен дали е добър, или не.

— Тя е мило момиче и истинска лейди.

— Мило момиче, защото по всяка вероятност е безумно влюбена в теб, и истинска лейди, защото се съпротивлява на ухажванията ти, докато не подпишеш договор с нея.

— Хайде, скъпа, не говори глупости. Та аз мога да й бъда баща!

Но самодоволно се усмихна. Джулия прекрасно знаеше, че ухажването му се свежда до стискане на ръката или до някоя и друга целувчица в таксито, но знаеше също така, че той се ласкае от нейните подозрения в съпружеска изневяра.

След като задоволи апетита си, без да излага на опасност хубавата си фигура, Джулия пристъпи към въпроса, който си бе намислила да обсъди с Чарлс.

— Чарлс, мили, бих искала да поговоря с вас за Роджър.

— О, да, той скоро се върна, нали? Как се чувства?

— Ах, мили, случи се нещо ужасно! Станал е страшен позьор, не знам какво да правя с него.

Разказа му техния разговор, разбира се, в нейна интерпретация. Пропусна някои подробности, защото й се струваше неуместно да ги споменава, но, общо взето, разказът й бе доста точен.

— Най-трагичното е, че той не притежава абсолютно никакво чувство за хумор — каза тя накрая.

— Но в края на краищата момчето е само на осемнадесет години.

— Не можете да си представите, просто онемях от изумление, когато ми каза всичко това. Почувствах се като Валаам, когато ослицата му захванала светски разговор.

Джулия весело го погледна, но Чарлс дори не се усмихна. Думите й не му се струваха толкова смешни.

— Не разбирам откъде е взел всичко това. Нелепо е да се предполага, че е измислил всички тези глупости със собствения си ум.

— А не ви ли се струва, че момчетата на тези години мислят много повече, отколкото ние, по-възрастните, можем да си представим? Това е нещо като духовно възмъжаване и неговите резултати са понякога доста странни.

— През всичките тези години да таи подобни мисли и да не продума нито дума — струва ми се, че в това, има нещо вероломно. Та той навярно ме е обвинявал!

Чарлс се засмя.

— Честно казано, когато Роджър говореше с мен, почувствах се като майката на Хамлет. — После продължи почти без пауза: — Чудя се дали не съм вече твърде стара да играя Хамлет.

— Струва ми се, че ролята на Гертруда не е много благодатна?

Джулия искрено се разсмя.

— Не бъдете глупав, Чарлс. Няма да играя кралицата. Ще играя Хамлет.

— Мислите ли, че е подходяща за жена?

— Мисис Сидънс я е изпълнявала, Сара Бернар също. Това би дало отпечатък на цялата ми кариера, разбирате какво искам да кажа, нали? Е, добре, има една трудност — белият стих.

— Слушал съм как някои актьори изпълняват бял стих — не ще го различиш от прозата.

— Прав сте. Но все пак са различни неща, нали?

— Бяхте ли мила с Роджър?

Джулия се удиви на това, че Чарлс се върна на старата тема толкова неочаквано, но отвърна с усмивка.

— Бях очарователна.

— Трудно е да се отнасяш спокойно към всички глупости на младите. Съобщават ни, че две и две е четири, като че ли ние не го знаем, и веднага се разочароват, ако не споделим тяхното удивление от това, че някоя кокошка е снесла яйце — нещо, което са открили току-що. Тирадите им са пълни с глупости; все пак не всичко в тях е глупост. Длъжни сме да им съчувстваме, да се стараем да ги разберем. Длъжни сме да си спомним, че много неща е трябвало да забравим и много да научим, когато сме се сблъсквали с живота за първи път. Никак не е лесно да се откажеш от идеалите си, а жестоките факти на нашето всекидневие са горчиви хапчета. Душевните конфликти на младостта са много жестоки и ние можем да направим съвсем малко, за да им помогнем. Може да стане така, че след една-две години да скъса с мечтите си за слава и да приеме живота такъв, какъвто е. Може пък да намери онова, което търси, в религията или в изкуството.

— Не бих искала Роджър да стане актьор, ако това имате предвид.

— Не, не мисля, че ще му хареса.

— Разбира се, не може да стане и драматург — няма чувство за хумор.

— Смея да кажа, че ще се чувства много добре, ако се залови с дипломатическа кариера. Бих могъл да му бъда от голяма полза.

— Какво ще ме посъветвате да сторя?

— Нищо. Оставете го на мира. Вярвам, че това е най-доброто, което бихте направили за него.

— Но не мога да не се тревожа.

— Не бива. Не губете надежда. Мислили сте, че сте родили грозното патенце, но може би той е на път да се превърне в белокрил лебед?

Чарлс не даваше на Джулия онова, от което тя имаше нужда. Беше се надявала да срещне повече съчувствие.

„Старее, бедният“, мислеше си тя. „Престанал е да разбира нещата. Сигурно е импотентен вече много години. Чудя се защо не съм се сетила по-рано за това.“

Попита го колко е часът.

— Мисля, че е време да тръгвам. Тази нощ трябва дълго да спя.

Джулия спа добре и веднага щом се събуди, изпита възторг. Тази вечер бе премиерата. С радостно вълнение си спомни, че когато предната вечер излизаше от генералната репетиция, пред касата вече бяха започнали да се тълпят хора, а сега, в десет часа сутринта, там сигурно имаше дълга опашка.

„Горкичките, днес им провървя с времето.“

Преди години Джулия непоносимо нервничеше преди премиерата. Още от сутринта леко й призляваше, а с приближаването на вечерта изпадаше в такова състояние, че почти беше готова да напусне сцената. Но сега, след като бе преминала това тежко изпитание толкова пъти, бе станала малко по-равнодушна. В първата половина на деня се чувстваше щастлива и леко развълнувана. Едва късно следобед ставаше нервна. Млъкваше и молеше да я остават сама. Ставаше доста раздразнителна, а Майкъл знаеше от горчив опит, че в такива моменти е най-добре да не се мярка пред очите й. Ръцете и краката й изстиваха, а когато пристигнеше в театъра, те вече заприличваха на две парчета лед. Но все пак тревожното очакване, което я обземаше, не беше неприятно.

Тази сутрин тя нямаше друго задължение, освен да отиде по обяд в театър „Сидънс“ за последната репетиция на текста, и затова се излежаваше до късно. Майкъл не се появи на обяд, тъй като трябваше да се позанимае още малко с декорите, и Джулия обядва сама. След това отново легна и спа дълбоко още един час. Имаше намерение да си почива през целия следобед. Мис Филипс щеше да дойде в шест часа, за да й направи лек масаж, и около седем тя искаше да бъде вече в театъра. Но когато се събуди, почувства толкова бодра, че й стана скучно да лежи и реши да излезе и се поразходи. Денят беше слънчев и прекрасен. Тъй като предпочиташе града пред природата и улиците пред дърветата, тя не се запъти към парка, а започна да скита из съседните площади, пусти по това време на годината. Разсеяно гледаше къщите и си мислеше колко много предпочита собствения си дом, пред която и да е от тях. Беше й спокойно и леко на душата. Най-после реши, че е време да се връща. Току-що бе стигнала до ъгъла на Стенхоуп Плейс, когато чу някакъв глас да произнася името й — глас, който не можеше да сбърка.

— Джулия!

Тя се обърна и Том я настигна широко засмян. Джулия не го беше виждала, откакто се бе върнала от Франция. Той беше много хубав в елегантния си син костюм и кафява шапка. Лицето му бе загоряло.

— Мислех, че не си в Лондон.

— Върнах се в понеделник. Не ти позвъних, защото знаех, че си заета с последните репетиции. Тази вечер ще бъда в театъра. Майкъл ми осигури място.

— Прекрасно.

Явно много се радваше да я види. Сияеше, очите му блестяха. Джулия с удоволствие осъзна, че срещата й с него не пробужда никакви чувства в душата й. И докато двамата разговаряха, се питаше какво в него я бе вълнувало толкова дълбоко.

— Откъде ти хрумна да скиташ сама из града?

— Излязох да подишам чист въздух. Тъкмо се канех да се връщам и да пия чай.

— Хайде да отидем и да пием чай у дома.

Той живееше зад ъгъла. Забелязал бе Джулия, когато се прибираше.

— Защо си излязъл толкова рано?

— Сега в кантората нямаме много работа. Знаеш ли, преди два месеца един от съдружниците почина и моят дял във фирмата се увеличи. А това означава, че няма нужда да се разделям с апартамента. Майкъл постъпи много хубаво, като ми предложи да не плащам наем, докато не дойдат по-добри времена. Никак не ми се щеше да напускам това място. Влез. С огромно удоволствие ще ти приготвя чаша чай.

Том говореше толкова оживено, че на Джулия й стана забавно. Ако човек ги слушаше отстрани, никога не би се досетил, че между тях някога е имало нещо. В държането му не личеше ни най-малко смущение.

— Добре. Но мога да остана само минутка.

— Окей.

Свиха към дома му и Джулия тръгна пред него нагоре по тясната стълба.

— Ти влез в хола, а аз ще сложа водата да заври.

Джулия влезе в стаята и седна. Огледа се. Тези стени бяха неми свидетели на нейните бурни чувства. Тук нищо не се бе изменило. Снимката й стоеше на същото място, но на полицата над камината се бе появила още една — голяма фотография на Ейвис Крайтън с надпис: „На Том от Ейвис“. На Джулия й трябваше само един поглед, за да забележи всичко това. Стаята сякаш бе декор, сред който някога бе играла; беше й смътно позната, но нищо повече. Любовта, която я бе изгаряла тогава, ревността, която бе потискала в себе си, покрусата от поражението — всичко това не беше по-реално, от която и да е от нейните многобройни роли на сцената. Тя се наслаждаваше на равнодушието си.

Том влезе, в ръцете си държеше покривката, която тя му бе подарила някога; той акуратно подреди сервиза за чай, който също му бе подарък от нея. Джулия сама не разбра как й стана толкова смешно при мисълта, че той съвсем непреднамерено използва всички нейни дребни подаръци. Том донесе чая и те го изпиха, седнали един до друг на дивана. Той продължаваше да й разказва колко се е подобрило положението му. Като се стараеше да бъде любезен както винаги, й призна, че са му дали голям дял във фирмата, защото е привлякъл много нови клиенти, а това му се е удало само благодарение на нея — на Джулия. Разказа й за отпуска си. На Джулия й беше ясно, че той дори не подозира какви мъчителни страдания й е причинил някога. От това също сега й се прииска да се разсмее.

— Както чувам, днес те чака колосален успех.

— Не би било лошо, нали?

— Ейвис ми каза, че двамата с Майкъл се отнасяте прекрасно с нея. Внимавай да не те затъмни в тази пиеса.

Той искаше да я подразни, но Джулия се попита дали Ейвис не му бе дала да разбере, че се надява на това.

— Сгодени ли сте?

— Не. Тя държи на свободата си. Казва, че годежът би попречил на кариерата й.

— На кое? — Думите сами се изплъзнаха от устата й, но тя веднага се поправи: — Ах, да, разбирам.

— Естествено не бих искал да й преча. Ако след днешната премиера получи покана да играе в Америка? Разбирам, че нищо не трябва да й пречи да приеме.

„Кариерата й!“ Джулия тайно се усмихна.

— Знаеш ли, наистина си мисля, че е страшно хубаво от твоя страна да се държиш така с Ейвис.

— Защо?

— Е, сама знаеш какви са жените.

Като казваше това, той я прегърна през кръста и я целуна. Джулия се изсмя в лицето му. — Ама че си забавно момче!

— Какво ще кажеш, да се полюбим малко, а?

— Не говори глупости.

— Но какво глупаво има в това? Не ти ли се струва, че и без това много отдавна сме в развод?

— Аз съм за безвъзвратен развод. А Ейвис?

— Тя е нещо друго. Хайде, а?

— Забрави ли, че днес имам премиера?

— Имаме предостатъчно време.

Той я прегърна с две ръце и нежно я целуна. Тя го гледаше насмешливо. Внезапно се реши.

— Добре.

Станаха и отидоха в спалнята. Джулия свали шапката си и с лек жест си съблече роклята. Той я прегръщаше, както я бе прегръщал толкова пъти в миналото. Целуваше затворените й очи и малките гърди, с които тя се гордееше толкова много. Джулия му отдаде тялото си — да прави с него каквото си иска, — но духът й витаеше другаде. Тя отвръщаше на целувките му от приятелство, но осъзна, че мисли за ролята, която щеше да играе същата вечер. Като че ли в нея живееха две жени: любовницата в обятията на възлюбения си и актрисата, която вече мислено виждаше огромната полутъмна зала и чуваше аплодисментите при появата си. Когато малко по-късно двамата лежаха един до друг, главата й на неговата ръка, Джулия дотолкова забрави за Том, че едва не се стресна от изненада, когато след дълго мълчание той проговори:

— Не ме ли обичаш вече?

Тя леко го притисна към себе си.

— Разбира се, че те обичам, мили. Душата си бих дала за теб.

— Днес си толкова странна.

Тя разбра, че е разочарован. Бедничкият, въпреки всичко не би искала да го обиди. Наистина той бе много мил.

— Не съм на себе си, когато ме очаква премиера. Не ми обръщай внимание.

След като се убеди окончателно, че не дава пукната пара за него, тя не можеше да не го съжали. Ласкаво го помилва по бузата.

— Сладкият ми. „Дали Майкъл не е забравил да изпрати горещ чай на хората от опашката за билети? Не е скъпо, но затова пък те толкова много ценят този жест.“ Знаеш ли, наистина трябва да тръгвам. Мис Филипс ще дойде точно в шест. Иви вероятно вече си блъска главата какво ли е станало с мен.

Докато се обличаше, тя весело бърбореше. Без да го погледне, разбираше, че Том е смутен. Джулия сложи шапката си, след това притисна с две ръце лицето му и приятелски го целуна.

— Довиждане, скъпи. Надявам се, че ще прекараш добре вечерта.

— Желая ти успех.

Той неловко се усмихна. Тя осъзна, че Том не може да я разбере. Измъкна се от апартамента му и ако не беше най-добрата актриса в Англия, а само почти петдесетгодишна жена, би стигнала до дома си, подскачайки на един крак по цялата улица. Беше щастлива донемайкъде. Отвори външната врата със собствения си ключ и я затръшна след себе си.

„И все пак в думите на Роджър има нещо вярно. Любовта наистина не си струва целия шум, който вдигат около нея.“