Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theatre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)

Издание:

Уилям Съмърсет Моъм. Театър

Английска. Първо издание

Редактор: Силви Гърчева, Илияна Велева

Издателство „Силви-Арт“, София, 1994

ISBN: 954-8171-06-6

История

  1. — Добавяне

XV

Когато се събуди, минаваше единадесет. Сред писмата тя намери едно, което не беше дошло по пощата. Позна акуратния четлив почерк на Том и отвори плика. В него нямаше нищо, освен четири лири и десет шилинга. Джулия се почувства зле. Сама не знаеше какъв отговор да чака на снизходителното си писмо и оскърбителния си подарък. Не бе подозирала, че той просто може да го върне обратно. Предишния ден Джулия бе разтревожена и разстроена, искаше й се да го унижи, да го накара да изпита болка, но сега се изплаши, че е отишла твърде далеч.

„Все пак се надявам, че е дал нещичко на слугите“, промърмори тя, за да се ободри. Сви рамене. „Нищо, нека се опомни. Няма да е зле да разбере, че и аз мога да се разсърдя.“

Но през целия ден беше замислена. Когато вечерта отиде в театъра, там имаше пакет за нея. Още щом погледна адреса на подателя, разбра какво съдържа той. Иви попита дали да отвори пакета.

— Не.

Но щом като остана сама, Джулия сама го разтвори. В него имаше карфица за връзка и копчета за жилетка, и бисерни ръкавели, и часовник, и златна табакера — гордостта на Том. Всичко, което му бе подарила. И никакво писмо. Нито дума обяснение. Сърцето й спря, тя забеляза, че цялата трепери.

„Каква глупачка бях! Защо не се сдържах?“

Ударите на сърцето сега й причиняваха болка. Не бе в състояние да излезе на сцената, когато душата й се терзаеше от такава адска мъка. Щеше да играе ужасно. Каквото и да й струва, тя трябваше да говори с него. В къщата, където той живееше, имаше телефон с дериват в неговата собствена стая. Джулия набра номера. За щастие Том си беше у дома.

— Том!

— Да?

Той направи малка пауза, преди да й отговори, и гласът му звучеше раздразнено.

— Какво означава това? Защо си ми изпратил всички тези неща?

— Получи ли парите тази сутрин?

— Да. Абсолютно нищо не разбирам. Обидила ли съм те с нещо?

— О, не — отвърна той. — Разбира се, че ми е много приятно, когато с мен се държат като с жиголо. Разбира се, че ми е приятно, когато ми заявяват в лицето, че не мога да платя дори бакшиша на слугите. Дори се учудвам, че в плика не бе сложила пари за третокласния ми билет до Лондон.

При все че искаше да заплаче от болка и тревога и едва говореше, тя неволно се усмихна. Ама че беше глупавичък!

— Нима мислиш, че съм искала да те оскърбя? Ти ме познаваш достатъчно добре и трябва да разбереш, че такова нещо не ми е минавало през ума.

— Толкова по-зле. — „Проклета да съм!“, помисли си тя — не трябваше да приемам тези подаръци, не трябваше да заемам пари от теб.

— Не разбирам за какво говориш. Това е някакво ужасно недоразумение. След представлението ела да ме вземеш и ще се разберем. Всичко ще ти обясня.

— Отивам на вечеря при родителите си и ще остана да нощувам там.

— Тогава утре.

— Утре съм зает.

— Трябва да те видя, Том. Твърде много означавахме един за друг, за да се разделим по този начин. Как можеш да ме осъждаш, без да ме изслушаш? Това е несправедливо — да наказваш човека, когато той в нищо не е виновен.

— Мисля, че ще бъде най-добре да престанем да се срещаме.

Джулия загуби и ума, и дума.

— Но аз те обичам, Том. Обичам те. Нека те видя още веднъж и ако все още ми се сърдиш, какво пък — ще скъсаме.

Мълчанието му беше безкрайно. Най-после той отвърна:

— Добре, ще дойда във вторник след дневното представление.

— Не си мисли много лоши неща за мен, Том.

Тя постави слушалката върху вилката. Каквото и да се е случило, той щеше да дойде. Джулия отново опакова нещата, които той й бе върнал, и ги скри на такова място, където Иви нямаше да ги види. Разсъблече се, сложи си стария розов халат и започна да се гримира. Настроението й беше ужасно: тя първа призна любовта си към Том. Беше раздразнена от това, че трябваше унизително да го моли да дойде. До този момент Том бе онзи, който търсеше нейното общество. Беше й непоносимо да мисли, че са си разменили ролите.

На дневното представление във вторник Джулия игра много лошо. Беше адски горещо и публиката прие спектакъла вяло. На нея й бе все едно. Лоши предчувствия терзаеха душата й. Какво й пука как върви представлението? „И за какъв дявол са дошли в театъра в такъв ден?“ Когато спектакълът свърши, тя се зарадва.

— Очаквам мистър Фенъл — каза тя на Иви. — Не бих искала да ме безпокоят, докато е при мен.

Иви не отговори. Джулия я погледна: Иви имаше твърде намусен вид.

„Дявол да я вземе. Не ми пука какво си мисли!“

Том трябваше вече да е пристигнал — минаваше пет часът. Не можеше да не дойде, беше й обещал. Джулия облече халата си, не онзи стария, в който обикновено се гримираше, а един мъжки халат от тъмновишнева коприна. Иви все още се мотаеше и подреждаше нещата й.

— За бога, Иви, престани да се суетиш наоколо. Остави ме на мира.

Иви не отговаряше. Тя продължаваше методично да подрежда предметите на тоалетната масичка така, както Джулия би искала да ги види.

— Защо, по дяволите, не отговаряш, когато разговарям с теб?

Иви се обърна и я погледна. Замислено разтърка носа си с пръст.

— Може и да сте велика актриса, но…

— Върви по дяволите!

След като свали театралния си грим, Джулия не започна да се гримира отново, а само постави съвсем светлосини сенки под очите си. Кожата й беше гладка и бяла и без червило и руж лицето й изглеждаше бледо и изнурено. Облечена в мъжки халат, тя беше безпомощна, крехка и заедно с това елегантна. На сърцето й бе тежко и тя много се вълнуваше, но когато се погледна в огледалото, промърмори: „Мими в последното действие на «Бохеми»“. Без сама да си дава сметка за това, тя се изкашля два пъти, като че ли страдаше от туберкулоза. Джулия загаси ярката светлина на тоалетната масичка и полегна на дивана. Скоро на вратата се почука и Иви доложи за мистър Фенъл. Джулия му протегна бялата си слаба ръка.

— Извини ме, че лежа, не се чувствам съвсем добре. Вземи си стол. Много мило, че дойде.

— Не си ли добре? Какво ти е?

— О, нищо страшно — на безкръвните й устни се появи измъчена усмивка. — Просто през последните две-три нощи не спах добре.

Джулия обърна своите прекрасни очи към Том и няколко минути мълчаливо го наблюдаваше. Той изглеждаше намусен, но, кой знае защо, й се стори, че е изплашен.

— Чакам да ми обясниш в какво съм виновна. Какво имаш против мен? — промълви най-после Джулия с тих глас.

Гласът й леко трепереше, но това бе съвсем естествено. „Господи, струва ми се, че и аз съм изплашена!“

— Няма смисъл да се връщаме към това. Исках да ти кажа едно-единствено нещо: страхувам се, че няма да мога веднага да ти върна онези двеста лири, които ти дължа, просто нямам толкова пари в момента, но ще ти ги изплащам на части. Много ми е неприятно да те моля за отсрочка, но нямам друг изход.

Джулия се повдигна и постави ръцете си върху своето разбито сърце.

— Не разбирам. Две нощи лежах, без да мигна, и през цялото време си мислех какво се е случило. Страхувах се, че ще полудея. Опитвах се да разбера. И не можах. Не можах.

„В коя пиеса съм казвала това?“

— Не можеш? Прекрасно разбираш всичко. Ти ми се разсърди и реши да ме накажеш. И го направи. Хубаво ми го върна. Не можеше да измислиш по-добър начин да изразиш презрението си.

— Но за какво съм искала да те наказвам? Защо е трябвало да ти се сърдя?

— Защото отидох в Мейдънхед с Роджър на онази забава, а ти искаше да се върна с теб.

— Но нали самата аз казах, че може да отидете? Дори ви пожелах да прекарате приятно.

— Разбира се, но очите ти святкаха от ярост. Нямах особено желание да ходя там, но на Роджър толкова много му се искаше! Казах му, че би било по-добре да се върнем заедно и да вечеряме с теб и Майкъл, но той ми отвърна, че вие бихте се радвали да се избавите от нас и реших да не вдигам шум около това. А когато видях, че си разгневена, беше вече твърде късно да се откажа.

— И въпреки всичко не бях ядосана. Не мога да си представя как ти е хрумнало това. Напълно естествено е да ви се иска да отидете на забава. Нима мислиш, че съм такава свиня, за да бъда недоволна, че се развличаш през време на двуседмичния си отпуск? Горкото ми момче, страхувах се само от едно — че ще ти е скучно. Толкова силно желаех да прекараш добре!

— Тогава защо ми остави онези пари и ми написа такава бележка? Беше толкова оскърбително.

Гласът на Джулия секна. Устните й затрепериха, тя не можеше да овладее лицето си и това бе трогателно. Том смутено се извърна настрана.

— Беше ми непоносимо да си помисля, че ще хвърлиш парите си за бакшиш на слугите. Знам, че не си толкова богат и че беше похарчил достатъчно за бакшиш, когато играеше голф. Презирам жени, които излизат с някой млад мъж и му разрешават да плаща за всичко. Толкова са неделикатни! Постъпвам с теб, както бих постъпила с Роджър. Дори и не съм помислила, че ще засегна самолюбието ти.

— Ще се закълнеш ли?

— Разбира се. Господи, нима след всички тези месеци никак не ме познаваш! Ако това, което си мислиш, е наистина вярно, колко подла бих била, колко жестока и жалка, каква простачка, каква безсърдечна и вулгарна жена! За такава ли ме смяташ?

Труден въпрос.

— Няма значение. Все едно, не би трябвало да приемам скъпи подаръци и да заемам пари от теб. Това ме постави в ужасно положение. Защо си мисля, че ме презираш? Защото и сам чувствам, че имаш право на това. Наистина не мога да си позволя да се движа с хора, които са толкова по-богати от мен. Бях глупак да си мисля, че това е възможно. Беше ми много весело и интересно, прекарах великолепно времето си, но сега всичко е свършено. Повече няма да се виждаме.

Джулия дълбоко въздъхна.

— Ти просто пет пари не даваш за мен. Ето какво искаш да ми кажеш.

— Това е несправедливо.

— Ти си всичко за мен. Знаеш това! Ах, колко съм самотна! Твоето приятелство означаваше толкова много за мен. Обкръжена съм от хрантутници и паразити, а знаех, че ти си безкористен. Чувствах, че мога да се опра на теб. Беше ми толкова хубаво с теб. Ти си единственият човек, пред когото мога да разкрия истинското си „аз“. Нима не разбираш какво удоволствие бе за мен да ти помагам малко. Не съм ти подарила тези дреболии заради теб, а заради себе си; бях толкова щастлива да видя, че използваш нещата, които съм ти дала. Ако означавах нещо за теб, това не би те унизило, не би те засегнало.

Джулия отново го погледна. Винаги й се бе удавало да плаче с лекота, а сега се чувстваше толкова нещастна, че не й бе нужно ни най-малко усилие. Том нито веднъж не я беше виждал разплакана. Тя умееше да плаче, без да хлипа — прекрасните й тъмни очи широко отворени, лицето й почти неподвижно. Големи тежки сълзи се стичаха по него. Вцепенението й, трагичната й поза създаваха удивително вълнуващ ефект. Джулия не бе плакала така от времето, когато играеше в „Раненото сърце“. Господи, колко я бе разтърсила тази пиеса. Тя не гледаше Том, гледаше право пред себе си; беше обезумяла от болка, но какво беше това? Другото, вътрешното й „аз“ прекрасно разбираше какво прави тя. Това нейно друго „аз“ споделяше скръбта й и едновременно с това наблюдаваше как я изразява. С крайчеца на окото си Джулия забеляза, че Том пребледня, усети, че внезапно остра болка прониза сърцето му, че плътта и кръвта му просто не могат да издържат на неимоверното й страдание.

— Джулия!

Гласът му изневери. Тя бавно обърна насълзените си очи към него. Това не беше просто плачеща жена, той виждаше пред себе си цялата скръб на човешкия род, неизмеримата, неутешима скръб — участта човешка. Падна на колене и я привлече в обятията си. Беше потресен.

— Любима, любима!

Джулия не помръдваше. Като че ли не осъзнаваше, че той е тук, до нея. Том целуваше плачещите й очи, търсеше с устните си нейните. Тя му ги подаде, като да бе безпомощна пред тях, като че ли не разбираше какво става с нея и бе лишена от каквато и да било воля. С почти незабележимо движение Джулия се притисна до него с цялото си тяло, ръцете й постепенно обвиха врата му. Тя лежеше в обятията на Том ако не съвсем инертна, то така, като че ли всичките й сили, цялата нейна енергия я бяха напуснали. Той чувстваше в устата си соления вкус на сълзите й. Най-после, уморена, Джулия се отпусна на дивана, като все още го прегръщаше с меките си ръце. Устните му се прилепиха до нейните.

Ако след четвърт час някой я видеше, такава спокойна и весела, само леко почервеняла, никога не би се досетил, че съвсем скоро е плакала толкова горчиво. Двамата изпиха по чаша уиски със сода, изпушиха по цигара, като се гледаха влюбено един друг.

„Той е душичка“ — мислеше си тя.

Хрумна й, че може да му достави удоволствие.

— На спектакъла тази вечер ще присъстват херцог и херцогиня Рикаби, а след това ще вечеряме заедно в „Савой“. Аз съм без кавалер. Но ти не искаш да дойдеш, нали?

— Ако пожелаеш, с удоволствие ще дойда.

Руменината, която се сгъсти до червено върху страните му, й подсказа колко е развълнуван от възможността да се срещне с такива високопоставени особи. Джулия не му каза, че семейство Рикаби биха отишли, където и да е само и единствено за да вечерят на чужда сметка. Том си взе подаръците обратно, наистина доста срамежливо, но все пак ги взе. Когато си тръгна, Джулия седна пред тоалетната масичка и се погледна в огледалото.

„Колко е хубаво, че мога да плача, без очите ми да се подуват“, каза си тя. Леко масажира клепачите си. „И все пак мъжете са толкова глупави!“

Беше щастлива. Сега всичко щеше да бъде добре.

Тя си бе възвърнала Том. Но някъде в дълбините на душата си изпитваше към него, макар и слабо презрение, задето бе такъв простодушен глупак.