Съмърсет Моъм
Театър (18)

XVIII

На другия ден Джулия позвъни на Доли по личния й телефон.

— Миличка, много отдавна не съм ви виждала. Какво правехте през това време?

— Нищо особено.

Гласът на Доли беше хладен.

— Слушайте сега, утре се връща Роджър. Знаете ли, той напуска Итън завинаги. Сутринта ще изпратя колата да го вземе и бих искала да дойдете за обяд. Никого не каня. Ще бъдем само вие, аз, Майкъл и Роджър.

— Поканена съм другаде.

През последните двадесет години Доли никога не бе заета, когато Джулия бе искала да я види. Гласът от другата страна на кабела звучеше враждебно.

— Доли, как можете да бъдете толкова лоша? Роджър ще бъде ужасно разочарован. Това е първият му ден у дома. Освен това самата аз искам да ви видя. Не съм ви виждала вече цяла вечност и страшно се затъжих за вас. Не можете ли да отложите срещата си? Само този път, миличка, и след обяда двете с вас хубавичко ще си побъбрим насаме.

Когато Джулия искаше нещо, беше просто немислимо да й се откаже; никой друг не можеше да вложи толкова нежност в гласа си, такова неотразимо обаяние. Настъпи мълчание и Джулия разбра, че Доли се бореше с наранените си чувства.

— Добре, скъпа, ще уредя нещо.

— Милата тя! — Но когато остави слушалката, Джулия процеди през зъби: — Дърта вещица!

Доли дойде. Роджър вежливо я изслуша, когато тя казваше, че много е пораснал, и със сериозната си усмивка отвръщаше на всичко, което Доли смяташе за уместно да каже на момче като него. Джулия се чувстваше объркана от Роджър. При все че самият говореше малко, той, изглежда, внимателно слушаше всичко, което говореха другите и въпреки това тя не можеше да се отърве от странното усещане, че главата му е заета с неговите собствени мисли. Струваше й се, че ги наблюдава отстрани със същото любопитство, с каквото би наблюдавал животни в зоологическа градина. Това леко я разтревожи. При пръв удобен случай тя произнесе репликата, която бе приготвила специално за Доли:

— Роджър, мили, знаеш ли, горкият ти баща е зает тази вечер. Имам два билета за второто представление в „Паладиум“ и Том те кани да вечеряте заедно в „Кафе Роял“.

— Така ли? — Секунда мълчание. — Добре.

Тя се обърна към Доли.

— Толкова е хубаво, че си имаме Том. С него Роджър може да ходи навсякъде. Те са големи приятели.

Майкъл хвърли на Доли многозначителен поглед. В очите му се появиха дяволити пламъчета.

— Том е много приятен младеж. Няма да допусне Роджър да изпадне в неудобно положение — каза той.

— Струва ми се, че на Роджър би му било по-интересно да общува с приятелите си от Итън — намеси се Доли.

„Дърта вещица“, мислеше си Джулия, „дърта вещица.“

След обяда тя повика Доли в стаята си.

— Трябва да си почина. Аз ще си легна, а вие ще ми разкажете всички новини. Искам да си посплетничим на воля.

Нежно обви с ръка масивната талия на Доли и я поведе нагоре по стълбите. Известно време те бъбреха за това-онова: за дрехи, за прислугата, за козметика, позлословиха за техни общи познати. След това Джулия се облегна на лакътя си и доверително погледна Доли в очите.

— Доли, трябва да поговоря с вас. Нужен ми е съвет, а вие сте единственият човек на света, към когото мога да се обърна. Зная, че мога да ви се доверя.

— Разбира се, скъпа.

— Оказва се, че за мен са се разнесли гадни сплетни. Някой е казал на Майкъл, че в града се говори за мен и за бедния Том Фенъл.

При все че очите й запазваха същото неотразимо обаяние, пред което знаеше, че Доли не може да устои, Джулия внимателно следеше дали на лицето й няма да се появи уплаха, или да промени изражението си. Не видя нищо подобно.

— Кой е разказал на Майкъл?

— Не знам, той не казва. Знаеш какъв става, когато започва да се прави на безупречен джентълмен.

Само така й се стори, или лицето на Доли наистина не беше вече толкова напрегнато?

— Искам да знам истината, Доли.

— Толкова се радвам, че се обърнахте тъкмо към мен, скъпа. Знаете колко мразя да си пъхам носа в чуждите работи и ако вие сама не бяхте захванали този разговор, нищо не би било в състояние да ме накара да спомена нещичко по този въпрос.

— Миличка, та кой друг, освен мен знае колко сте вярна на приятелите си?

Доли свали обувките си и се намести по-удобно в креслото. Джулия не я изпускаше от очи.

— За вас не е тайна, че хората са лоши. Винаги сте водели толкова спокоен живот. Толкова рядко сте излизали, и то само с Майкъл и с Чарлс Теймърли. Чарлс — това е нещо друго. Разбира се, всички знаят, че въздиша по вас вече много години. Естествено хората се учудиха, че изведнъж ни в клин, ни в ръкав започнахте да се мъкнете навсякъде с някакъв счетоводител от фирмата, която води сметките на театъра ви.

— Не е съвсем така. Том не е просто счетоводител, баща му е купил част от фирмата и сега Том е младши съдружник.

— Да, и получава четиристотин лири годишно.

— Откъде знаете? — бързо попита Джулия.

Този път беше убедена, че Доли се смути.

— Вие ме накарахте да се обърна към неговата фирма във връзка с данъка върху общия доход. Един от главните съдружници ми съобщи този факт. Не е ли малко странно, че с тези пари е в състояние да плаща за жилище, да се облича така, както се облича, и да ви води в нощни клубове?

— Вероятно получава пари и от баща си.

— Баща му е адвокат в северната част на Лондон. Много добре ви е известно, че ако му е купил дял във фирмата, няма да му изпраща и пари.

— Да не би да си въобразявате, че аз го издържам? — попита Джулия и звънко се засмя.

— Аз нищо не си въобразявам, скъпа. Но хората го правят.

Джулия не хареса нито думите, които тя каза, нито начина, по който ги изрече. Но с нищо не издаде тревогата си.

— Каква глупост! Той е повече приятел на Роджър, отколкото мой. Аз, разбира се, излизам с него. Почувствах, че трябва да разнообразя живота си. Уморих се от еднообразието — само театъра и грижи за себе си. Това изобщо не е живот. В края на краищата ако сега не се повеселя, не виждам кога. Остарявам, Доли, няма какво да крия. Знаете какъв е Майкъл. Разбира се, той е душичка, но пък колко е скучен!

— Не повече, отколкото е бил през всичките тези години — отвърна Доли с леден глас.

— Струва ми се, че съм последната жена, която би могла да бъде обвинена в любовни връзки с момче, двадесет години по-младо от мен.

— Двадесет и пет — поправи я Доли. — На мен също би ми се струвало така. За съжаление вашият Том не е толкова внимателен.

— Какво искате да кажете?

— Обещал е на Ейвис Крайтън да й издейства роля в новата ви пиеса.

— Коя е тази Ейвис Крайтън?

— О, една моя позната — млада актриса. Хубава като картинка.

— Но той просто е едно глупаво момче. Предполагам, че се надява да убеди Майкъл. Знаете как Майкъл разпределя епизодичните роли.

— Той казва, че може да ви накара да направите всичко, което пожелае. Твърди, че играете по свирката му.

За щастие Джулия беше добра актриса. За миг сърцето й спря. „Как е могъл да каже такова нещо? Глупак! Нещастен глупак!“ Но тя тутакси се овладя и весело се засмя.

— Каква глупост! Не вярвам на нито една дума.

— Той е доста обикновен, простоват младеж. Нищо чудно, че целият шум, който вдигнахте около него, му е завъртял главата.

Джулия добродушно се усмихна и погледна Доли с невинни очи.

— Но, миличка, надявам се, не вярвате, че Том ми е любовник.

— Дори аз да не мисля така, бих била единствената в този град.

— Но кажете — мислите ли, или не?

Доли мълчеше. Известно време двете се гледаха право в очите. Сърцата им бяха черни от омраза, но Джулия все още се усмихваше.

— Ако се закълнете, че не ви е любовник, разбира се, ще ви повярвам.

Гласът на Джулия стана тих, тържествен и прозвуча дълбоко и искрено.

— Никога не съм ви лъгала, Доли, и вече съм твърде стара, за да започна. Давам ви честната си дума, че Том никога не е бил нищо повече за мен, освен приятел.

— Свалихте огромна тежест от душата ми.

Джулия знаеше, че Доли не й вярва и това беше известно на Доли. Тя продължи:

— В такъв случай, Джулия, окъпа, бъдете благоразумна заради самата себе си. Не се появявайте никъде вече с този младеж. Оставете го.

— О, не мога да го направя. Това ще бъде равносилно на признание, че хората са били прави, когато са злословили за нас. Съвестта ми е чиста. Мога да си позволя да държа главата си високо вдигната. Бих се презирала, ако в постъпките си се ръководех от злостни клюки.

Доли напъха краката си обратно в обувките, извади червилото от чантичката и начерви устните си.

— Какво пък, скъпа, не сте дете и знаете какво вършите.

Разделиха се хладно.

Но две или три фрази, произнесени от Доли, неприятно засегнаха Джулия. Не й излизаха от ума. Смущаващ беше фактът, че клюката бе много близо до истината. Но какво значение има всичко това? Милиони жени си имат любовници и това никого не вълнува. Та тя е актриса. Никой не може да очаква от една актриса да бъде образец на порядъчна жена.

„За всичко е виновна проклетата ми добродетелност. За всичко.“

Джулия си беше спечелила слава на изключително добродетелна жена, която не може да бъде засегната от езика на злословието, а сега репутацията й се бе превърнала в затвор, който сама си беше построила. Но това далеч не беше всичко. Какво е искал да каже Том с твърдението си, че играела по неговата свирка? Неговите думи дълбоко я бяха засегнали. Жалък глупак. Как е посмял? Не знаеше как да постъпи. Би искала да го нахока, но какъв смисъл би имало? Той щеше да отрече. Най-добре беше да запази мълчание. Бе отишла твърде далеч и трябваше да приеме нещата, каквито са. Няма смисъл да си затваря очите пред истината: Том не я обичаше. Беше станал неин любовник, защото това ласкаеше суетата му, даваше му достъп до много приятни неща и в крайна сметка го издигаше в собствените му очи.

„Ако не бях такава глупачка, щях да го зарежа“. Джулия ядовито се изсмя. „Лесно е да се каже. Аз го обичам!“

А най-странното бе, че като надзърна в сърцето си, видя, че от нанесената обида се възмущава не Джулия Ламбърт жената — на нея й бе все едно. От обидата беше засегната Джулия Ламбърт актрисата. Често чувстваше, че талантът й — критиците го наричаха „гений“, но това беше твърде високомерна дума, по-добре да се каже „нейната дарба“ — това не е тя и дори не е част от нея, а нещо извън собственото й същество, което използва нея, Джулия Ламбърт жената, за да се изяви. Това беше неизвестна ней субстанция, вдъхновение, което, изглежда, я озаряваше свише, и чрез нея Джулия вършеше онова, на което самата бе неспособна. Тя беше обикновена, привлекателна, старееща жена. А дарбата й нямаше нито форма, нито възраст. Това беше някакъв дух, който свиреше на нея така, както цигулар — на своята цигулка. И именно пренебрежението към този дух я ожесточаваше.

Джулия се опита да заспи. Беше така свикнала със следобедния сън, че трябваше само да легне, за да заспи веднага, но днес неспокойно се въртеше от една страна на друга, а сънят все не идваше. Най-после погледна часовника. Том често се връщаше от работа след пет. Тя копнееше за него, в обятията му намираше покой и когато беше с него, нищо друго нямаше значение. Джулия набра телефонния му номер.

— Ало! Да! Кой е?

Тя панически притисна слушалката до ухото си. Беше гласът на Роджър. Тя прекъсна разговора.