Съмърсет Моъм
Театър (10)

X

На вратата се почука.

— Влезте — каза Джулия. Влезе Иви.

— Днес няма ли да си легнете, мис Ламбърт? — Видя, че Джулия седи на пода сред купища снимки. — Но какво правите?

— Сънувам. — Тя взе две фотографии. — „Сравнете този портрет с този тука.“^[1]

На едната Майкъл се беше снимал в ролята на Меркуцио с цялата сияйна красота на младостта си, на другата — в последната си роля: бял цилиндър, жакет, преметнал полеви бинокъл през рамо. Изглеждаше невероятно самодоволен.

Иви изсумтя.

— Нищо не може да се върне назад.

— Мислех си за миналото и сега съм в ужасно настроение.

— Нищо чудно. Ако започнеш да мислиш за миналото, значи, нямаш никакво бъдеще, нали?

— Млъкни, дърта вещице — каза Джулия, която можеше да бъде и много вулгарна.

— Е, стига толкова, инак довечера няма да ви бива за нищо. Аз ще разтребя цялата тази неразбория.

Иви беше камериерка и шивачка на костюмите на Джулия. Тя бе при нея още в Мидълпул, а после я придружи и в родния си град Лондон — беше кокни^[2]. Слаба, кокалеста жена на възраст, с изпито лице и рижи, вечно рошави и немити коси. Двата й предни зъба липсваха, но независимо от нееднократните предложения на Джулия да й даде пари за нови зъби, Иви не искаше да си ги постави.

— Стигат ми колкото да ям. Само ще ми се пречкат в устата тези слонски зъби.

Майкъл отдавна искаше да вземе камериерка за Джулия, чиято външност би била по-подходяща за нейното положение, и се опитваше да убеди Иви, че работата е твърде много за нея, но камериерката не щеше и да чуе.

— Приказвайте си каквото си щете, мистър Гослин, ама никой друг няма да прислужва на мис Ламбърт, докато съм здрава и силна.

— Всички стареем, Иви, никой от нас не е вече толкова млад.

Иви подсмръкна и избърса с пръст носа си.

— Докато мис Ламбърт е достатъчно млада, та да играе двайсет и пет годишни жени, аз ще съм достатъчно млада да я обличам и да й прислужвам в дома й. — Иви му хвърли остър поглед. — Що ви е да плащате на двама души, като мога да върша работата срещу една заплата?

Майкъл добродушно се засмя.

— В това има някакъв смисъл, скъпа Иви.

… Иви изпрати Джулия навън от стаята и я избута нагоре по стълбата. Когато нямаше дневно представление, Джулия обикновено лягаше да си почине час-два преди вечерния спектакъл, а след това си правеше лек масаж. Тя се съблече и си легна.

— Дявол да го вземе, грейката е съвсем изстинала.

Джулия погледна часовника върху камината. Нищо чудно, преседяла е цял час. Нямаше представа, че толкова дълго бе останала в стаята на Майкъл да разглежда снимките и да си припомня миналото.

„Четиридесет и шест. Четиридесет и шест. Четиридесет и шест. На шестдесет ще напусна сцената. На петдесет и осем — турне в Южна Африка и Австралия. Майкъл казва, че там човек може да сложи нещо повече в джоба си. Ще изиграя всичките си стари роли. Разбира се, и на шестдесет години бих могла да играя четиридесет и петгодишни жени. Но откъде да взема такива роли? Проклети драматурзи!“

Като се стараеше да си припомни някоя пиеса, в която да има хубава главна роля за четиридесет и шест годишна жена, Джулия заспа. Тя спа дълбоко, докато Иви не я събуди, защото масажистката бе вече дошла. Иви й донесе вечерния вестник, Джулия се съблече и докато масажистката разтриваше дългите й стройни крака и корема й, постави очилата си и започна да чете същите театрални новини, които бе чела сутринта, светската хроника и страницата за жената. Скоро в стаята влезе Майкъл и приседна на леглото до нея. Той имаше навик да идва по това време, за да си бъбрят.

— И как се казва? — попита Джулия.

— Кой?

— Момчето, което поканихме на закуска.

— Нямам представа. Закарах го обратно до театъра и веднага забравих за него.

Мис Филипс, масажистката, харесваше Майкъл. С него може да се общува спокойно и просто. Той винаги говори едно и също нещо и човек знае какво да му отвърне. Не важничи. А толкова е красив? Невероятно!

— Е, мис Филипс, топим ли тлъстините?

— Ах, мистър Гослин, та мис Ламбърт няма и грам тлъстина. Просто е чудно как съумява да запази линията си.

— Жалко, че не можете да масажирате и мен, мис Филипс. Може би ще премахнете и моите излишни килограми.

— Но какво говорите, мистър Гослин! Та вие имате фигура на двадесетгодишен младеж. Не мога да си представя как го постигате, наистина не мога.

— „Скромен живот и възвишени мисли“^[3], мис Филипс.

Джулия не обръщаше внимание на тяхното бъбрене, но отговорът на мис Филипс достигна до ушите й:

— Разбира се, няма нищо по-хубаво от масажа, винаги съм го казвала, но трябва да се пази и диета, по това не може да се спори.

„Диета“, помисли Джулия. „Когато стана на шестдесет години, ще си дам свобода. Ще ям толкова хляб и масло, колкото си искам. Ще закусвам горещи кифли, след това картофи, а на обяд — отново картофи. И бира. Господи, колко обичам бира! Супа от грах, доматена супа, пудинг със сироп и сладкиш с вишни. Сметана, сметана, сметана. Бог ми е свидетел, че никога повече няма да се докосна до спанак.“

Когато масажът свърши, Иви донесе на Джулия чаша чай, парченце шунка, от което тлъстината бе предварително отстранена, и препечена филийка хляб. Джулия стана от леглото, облече се и тръгна с Майкъл за театъра. Тя обичаше да бъде там един час преди да се вдигне завесата. Майкъл отиде да обядва в клуба. Иви я бе изпреварила с едно такси и когато Джулия влезе в гримьорната си, всичко вече беше готово. Тя отново се съблече и си сложи халата. Когато сядаше пред тоалетната масичка, за да се гримира, забеляза, че във вазата бяха поставени свежи цветя.

— Цветя? От кого? От мисис Дьо Вриз?

Доли винаги й изпращаше огромни букети за премиерата, за стотния спектакъл и за следващия стотен, ако имаше такъв, а в промеждутъците всеки път, когато купуваше цветя за себе си, изпращаше част от тях на Джулия.

— Не, мис.

— Лорд Чарлс?

Лорд Чарлс Теймърли беше най-възрастният и най-верният поклонник; като минаваше покрай цветарски магазин, обикновено влизаше и й избираше рози.

— Тук има картичка — каза Иви.

Джулия я взе и я прочете: „Мистър Томас Фенъл, Тависток Скуеър.“

— Ама че място! Кой би могъл да е това, как мислиш, Иви?

— Навярно някой бедняк, смъртно сразен от фаталната ви красота.

— Струват не по-малко от една лира. Мисля, че Тависток Скуеър не е твърде разкошно място за живеене. Сигурно цяла седмица не е обядвал, за да ги купи.

— Едва ли.

Джулия намаза лицето си с грим.

— Ти си дяволски неромантична, Иви. Само защото не съм танцьорка, никак не можеш да разбереш защо някой трябва да ми изпраща цветя. А господ вижда, че краката ми са по-хубави, отколкото краката на повечето от тези девици.

— Стига с вашите крака — отвърна Иви.

— А пък аз ще ти кажа, че никак дори не е лошо, когато си на моите години, някой младеж да ти изпраща цветя. Значи все още струвам нещо.

— Е, ако ви видеше сега, никога не би направил тва, знам ги аз мъжете — каза Иви.

— Върви по дяволите! — отвърна Джулия.

Но когато свърши с грима и Иви й надена чорапите и пантофите. Джулия се възползва от няколкото минути, които й оставаха, седна на бюрото и написа с четливия си почерк благодарствено писмо на мистър Томас Фенъл за великолепните цветя. Джулия беше вежлива по природа, а освен това като правило отговаряше на всички писма на поклонниците си. По този начин поддържаше контакт със зрителите. Като надписа и плика, Джулия хвърли картичката в кошчето за боклук и започна да облича костюма, с който трябваше да се появи в първо действие. Инспициентът^[4] почука на вратата й:

— На сцената, моля!

Тези думи все още извикваха в душата на Джулия дълбоко вълнение, при все че бог й е свидетел, беше ги слушала хиляди пъти. Те я ободряваха като тонизираща напитка. Животът придобиваше смисъл. На Джулия й предстоеше да премине от света на притворството в света на реалността.