Съмърсет Моъм
Театър (3)

III

Джулия, завладяна от ентусиазма и фантастичната му енергия, прие предложението. Джими започна да работи с нея, като й даваше скромни роли, и под негово ръководство тя ги играеше както никога преди. Той накара критиците да се заинтересуват от нея, ласкаеше ги, като ги караше да мислят, че са открили един забележителен талант, и направи така, че именно те да му предложат да я покаже на публиката в ролята на Магда^[1]. Джулия имаше огромен успех и тогава Джими й даде една след друга ролите на Нора в „Куклен дом“^[2], Ана в „Човек и свръхчовек“^[3] и Хеда Габлер^[4]. Жителите на Мидълпул с възторг откриха, че в техния град има актриса, с която се хвалеха, че би затъмнила всяка лондонска звезда, и се тълпяха да я видят в спектакли, които преди посещаваха само от местен патриотизъм. В столичните вестници започнаха да споменават за Джулия и много възторжени ценители на драмата пристигнаха в Мидълпул само за да я видят. Те се завръщаха, превъзнасяйки я до небесата, и двама-трима директори на лондонски театри изпратиха свои представители да дадат отзиви за играта й. Колебаеха се. В драмите на Ибсен и Шоу тя беше добра, но каква ще се окаже в някоя обикновена пиеса? Директорите вече имаха горчив опит. Като изпаднеха във възторг от забележителната игра на някой актьор в една от тези чудновати драми, те тутакси сключваха с него договор, а след това виждаха, че във всички останали пиеси той не е по-добър от другите.

Когато Майкъл влезе в трупата, Джулия бе играла в Мидълпул вече цяла година. Джими му даде ролята на Марчбанкс в „Кандида“^[5]. Бе направил правилен избор, както можеше и да се очаква от него, тъй като в тази роля красотата на Майкъл беше голямо преимущество, а отсъствието на темперамент не бе недостатък.

Джулия протегна ръка и взе първата от картонените кутии, в които се пазеха снимките на Майкъл. Беше се разположила удобно на пода. Набързо разгледа ранните му фотографии, като търсеше онази, която бе направена в първите дни, след като той бе пристигнал в Мидълпул. Но когато най-после я откри, сърцето й се сви от остра болка. Няколко секунди Джулия се бореше със сълзите. Точно такъв беше той тогава. Кандида се изпълняваше от една по-възрастна актриса, която обикновено се явяваше в характерни роли или в роли на майки и стари неомъжени лели, и Джулия, която нямаше какво друго да прави, освен да участва в представления осем пъти на седмица, посещаваше всички репетиции. Тя се влюби в Майкъл от пръв поглед. Никога не бе виждала толкова красив мъж и започна неотстъпно да го преследва. След известно време Джими постави „Призраци“^[6] с риск да си навлече гнева на порядъчните граждани в Мидълпул. Майкъл играеше момчето, а Джулия — Регина. Те взаимно си четяха ролите, а след репетициите закусваха заедно, за да ги обсъждат. Скоро станаха неразделни. Джулия не можеше да се сдържи и бурно ласкаеше Майкъл. Той не беше тщеславен, знаеше, че е красив, и приемаше комплименти ако не с безразличие, то с такъв израз, като че ли се отнасяха за някоя великолепна къща, предавана в семейството им от поколение на поколение. Беше добре известно, че това е един от най-хубавите образци на архитектурата в своята епоха, гордееха се с нея, грижеха се за нея, но не намираха нищо особено в това, че тя съществува, и фактът, че именно те са нейни притежатели, бе така естествен за тях, както дишането. Майкъл беше практичен и амбициозен. Знаеше, че засега красотата му е неговият главен коз, но също така му бе известно, че това няма да е завинаги, и бе твърдо решил да стане добър актьор, за да може в бъдеще да се опира на още нещо, освен на красивата си външност. Възнамеряваше да научи от Джими Лангтън всичко, каквото може, а след това да замине за Лондон.

— Ако използвам умно обстоятелствата, може би ще намеря някоя старица, която ще ме субсидира и ще ми помогне да открия собствен театър. Човек трябва да разчита само на себе си. Това е единственият начин да натрупам състояние.

Джулия скоро разбра, че Майкъл не обича да се охарчва много, и когато закусваха заедно или пък в неделните дни се отправяха на кратка разходка, не забравяше да заплати своята част от разходите. Тя нямаше нищо против това. Харесваше й, че той пресмята всяко пени, и тъй като самата тя бе склонна да пилее пари и винаги закъсняваше с наема си седмица или дори две, възхищаваше му се, защото той не можеше да търпи дългове и въпреки малката си заплата съумяваше редовно да спестява по нещичко. Майкъл искаше да натрупа достатъчно пари, така че, когато замине за Лондон, да има възможност да изчаква и да не се захваща с първата предложена му роля, докато не се появи истинският му шанс. Родителите му живееха с малка пенсия и трябваше да се лишават от най-необходимото, за да го изпратят в Кеймбридж. Но бащата, комуто не се харесваше намерението на Майкъл да се занимава с театър, беше твърд.

— Ако си решил да станеш актьор, аз, разбира се, не бих могъл да те спра — каза той, — но, дявол да го вземе, настоявам да получиш образование, което би съответствало на един джентълмен.

Джулия със задоволство узна, че бащата на Майкъл е полковник в оставка, направи й огромно впечатление, че един от прадедите му проиграл на карти цялото си състояние по време на регентството, харесваше й пръстенът с печат, който Майкъл носеше и на който бяха гравирали глава на глиган и девизът: „Nemo me impune lacessit.“

— Струва ми се, че ти повече се гордееш със семейството си, отколкото с това, че приличаш на гръцки бог — говореше му нежно тя.

— Всеки може да бъде красив — отговаряше той с привлекателната си усмивка, — но не всеки може да се похвали с порядъчно семейство. Право да ти кажа, радвам се, че баща ми е джентълмен.

Джулия събра смелост и каза:

— А моят е ветеринарен лекар.

За миг лицето на Майкъл се вкамени, но той тутакси се овладя и се засмя.

— Разбира се, това няма особено значение — какъв е баща ти. Често съм слушал моя баща да си спомня за полковия ветеринар. Бил е наравно с офицерите. Баща ми винаги е казвал, че той е един от най-добрите хора в полка.

Джулия беше радостна, че Майкъл е завършил в Кеймбридж. Бил е в отбора по гребане на своя колеж, а по едно време дори се говорело да го включат в сборния отбор на университета.

— Много исках да получа син екип.^[7] Това щеше да бъде толкова полезно за в бъдеще. Можеше да се използва за реклама.

Джулия не беше сигурна дали Майкъл знае, че е влюбена в него. Самият той никога не й бе давал аванси. Харесваше му да бъдат заедно и когато бяха в компания, той никога не се отделяше от нея. Понякога в неделя ги канеха на гости, на обяд или на разкошна студена вечеря и на него му се струваше съвсем в реда на нещата да отидат и да си тръгнат заедно. Той я целуваше пред нейната врата, но както целуваше възрастната актриса, с която играеше в „Кандида“. Майкъл беше сърдечен, добродушен, ласкав, но на Джулия й бе до болка ясно, че за него тя е само приятел. Едновременно с това беше сигурна, че той не е влюбен в никоя друга. Четеше й със смях любовните писма, които получаваше, а когато жени му изпращаха цветя, тутакси ги подаряваше на Джулия.

— Какви идиотки — говореше той. — Какво, по дяволите, искат да постигнат с това?

— Струва ми се, че не е трудно да се досетиш — отговаряше Джулия сухо. Знаеше, че той не гледа сериозно на тези знаци на внимание, но не можеше да не се ядосва и да не ревнува.

— Ще съм последният глупак да се свържа с някоя тук, в Мидълпул. В края на краищата повечето от тези девойчета са съвсем младички. И преди да мога да се огледам, ето че дошъл някой разгневен баща да ми заяви: трябва да се ожените!

Джулия се опитваше да узнае дали Майкъл е имал някоя интрижка, докато е играл в трупата на Бенсън. Постепенно се изясни, че някои от младите актриси са били склонни да му досаждат, но той смятал, че да се обвързва с жени от трупата, би било непростима грешка. Не би довело до нищо добро.

— Та ти знаеш какви интриганти са всички актьори. Те биха разбрали всичко само за двадесет и четири часа. А когато започнеш нещо такова, никога не знаеш как ще свърши. Не, не можех да рискувам.

Когато Майкъл искаше да се позабавлява, той чакаше да се отдалечат на разумно разстояние от Лондон и тогава грабваше някое момиче от ресторант „Глобус“. Това, разбира се, беше скъпо и ако си помислиш, не си струваше парите; още повече, че докато беше при Бенсън, той често играеше крикет с колегите си от трупата, а и голф, когато имаше възможност, а подобни забавления бяха вредни за очите.

Джулия изрече една нагла лъжа:

— Джими казва, че ще играя по-добре, ако завържа любовни отношения с някого.

— Не му вярвай. Той е просто един мръсен старик. Вероятно има предвид любов със самия него? Все едно да се твърди, че бих изиграл Марчбанкс по-добре, ако пишех стихове.

Толкова често разговаряха един с друг, че рано или късно неговите възгледи за брака щяха да й станат съвсем ясни.

— Мисля, че актьорът е просто глупак, ако се ожени млад. Толкова много са случаите, когато това безвъзвратно е погубвало кариерата му. Особено пък ако се ожени за актриса. Той става звезда, а тя виси като камък на шията му. Тя настоява да му бъде партньорка и ако той има собствена трупа, трябва да й дава главни роли, а в случай че ангажира някоя друга, тя му прави ужасни сцени. Това, разбира се, е неразумно и за една актриса. Винаги има опасност да й се роди дете и тогава тя трябва да се откаже от някоя превъзходна роля. Изчезва от очите на публиката за много месеци, а ти знаеш каква е публиката — ако не й се явяваш непрекъснато, забравя за твоето съществуване.

Брак? Какво я интересува бракът? Сърцето й преливаше, като погледнеше в дълбоките му ласкави очи, тя тръпнеше от мъчителен възторг, когато се любуваше на неговите блестящи кестеняви коси. С радост би му дала всичко, което той пожелае. Но тази мисъл нито веднъж не се бе промъкнала в красивата му глава.

„Разбира се, той ме харесва — казваше си Джулия. — Харесва ме повече, от която и да е друга, дори се възхищава от мен, но не го привличам като жена.“

Джулия правеше всичко възможно, за да го съблазни, само дето не легна в леглото му, и то по една-единствена причина — нямаше удобен случай. Започна да се опасява, че са се опознали твърде добре и че отношенията им едва ли биха могли да вземат друг обрат. Горчиво се укоряваше, защото не бе довела нещата докрай още в самото начало на познанството им. Сега Майкъл бе вече твърде искрено привързан към нея, за да й стане любовник. Джулия разузна кога е рожденият му ден и му подари златна табакера — вещ, която той искаше да притежава повече от всичко на света. Табакерата струваше много по-скъпо, отколкото Джулия можеше да си позволи, и Майкъл с усмивка я укори за нейното разточителство. Не се и досещаше с каква възторжена наслада тя харчи парите си за него. Когато настъпи нейният рожден ден, Майкъл й поднесе половин дузина копринени чорапи. Джулия веднага видя, че не са от най-добро качество. Горкото агънце, беше му трудно да се насили и да влезе в големи разноски, но тя се трогна толкова много от това, че въобще й е направил подарък, че не можа да се сдържи и се разплака.

— Колко си чувствителна, мишлето ми — каза той, но беше доволен и трогнат от сълзите й.

Спестовността му й изглеждаше привлекателна. Майкъл просто не можеше да пръска пари. Не беше стиснат, а чисто и просто не дотам щедър. Един или два пъти, когато бяха в ресторант, на нея й се стори, че не дава достатъчно бакшиш на сервитьора, но Майкъл не й обърна никакво внимание, когато тя се опита да му направи забележка. Даваше точно десет процента бакшиш и ако нямаше дребни пари и не можеше да даде точната сума, той си искаше рестото обратно.

— „Недей да даваш и да взимаш в заем“ — цитираше той Полоний^[8].

Ако някой от членовете на трупата, оказал се временно в нужда, се опитваше да заеме пари от Майкъл, усилията му оставаха напразни. Но той отказваше толкова безхитростно, с такава сърдечност, че никой не му се обиждаше.

— Скъпи приятелю, бих бил щастлив да ти заема някоя и друга монета, но самият аз съм без пукната пара. Не мога да си представя как ще платя наема си в края на седмицата.

През първите месеци Майкъл беше толкова зает със собствените си роли, че нямаше възможност да забележи колко прекрасна актриса бе Джулия. Разбира се, той четеше пълните с хвалебствия по неин адрес критики във вестниците, но съвсем бегло, докато стигнеше до някой цитат, който се отнасяше лично до него. Беше доволен, когато го одобряваха, и не се разстройваше, когато го критикуваха. Бе твърде скромен, за да се възмущава от неблагоприятните критики.

— Вероятно наистина съм бил ужасен — казваше той.

Най-приятната черта в характера на Майкъл беше неговото добродушие. Невъзмутимо понасяше ругатните на Джими Лангтън. Когато след дългите репетиции нервите на другите актьори започваха да им изневеряват, той оставаше все така спокоен. С него беше просто невъзможно да се скараш. Един ден Майкъл седеше в залата и наблюдаваше репетицията на едно действие, в което самият той не вземаше участие. То завършваше със силна и трогателна сцена, в която Джулия имаше възможност да покаже своя талант. Докато приготвяха декорите за следващото действие, Джулия влезе в залата и седна до Майкъл. Той не й проговори и гледаше строго пред себе си. Джулия му хвърли удивен поглед. Не беше в неговия стил да не й се усмихне и да не й каже някоя приятелска дума. И тогава видя, че той стиска устни, за да не треперят, и че очите му са пълни със сълзи.

— Какво се е случило, скъпи?

— Мълчи. Ах ти, хитро дяволче, ти ме разплака.

— Ангел!

Очите на Джулия се напълниха със сълзи, които потекоха по лицето й. Беше толкова щастлива, толкова поласкана!

— По дяволите — подсмърчаше той, — нищо не мога да направя.

Извади кърпата от джоба си и избърса очите си.

„Обичам го! Обичам го! Обичам го!“

Майкъл се изсекна.

— Вече съм по-добре, но кълна се, че ти ме потресе.

— Сцената не е лоша, нали?

— Плюя на сцената! За теб говоря! Ти преобърна цялата ми душа. Дявол да го вземе, критиците са прави — безспорно си истинска актриса.

— И ти видя това едва сега?

— Знаех, че играеш хубаво, но нямах представа, че си чак толкова добра. Всички ние в сравнение с теб сме кръгла нула. Ти ще станеш звезда. И нищо не може да ти попречи.

— Тогава ти ще бъдеш мой партньор.

— Никакъв шанс не ми се очертава с директорите на лондонските театри.

Джулия беше осенена от една идея.

— Значи, сам трябва да станеш директор и да ме направиш изпълнителка на главните роли.

Майкъл замълча. Той мислеше бавно и се нуждаеше от време, за да оцени по достойнство новата идея.

— Знаеш ли, съвсем не е лошо хрумване.

Докато обядваха, те го обсъдиха подробно. Повече говореше Джулия, а Майкъл я слушаше с огромен интерес.

— Разбира се, най-добрият начин винаги да получаваш хубавите роли е сам да си директор на трупата — каза той.

Всичко опираше до парите. Пресметнаха колко би трябвало да имат, за да започнат. Според Майкъл пет хиляди лири бяха достатъчни. Но как, боже милостиви, да се сдобият с такава огромна сума? Разбира се, някои от мидълпулските фабриканти просто се къпеха в злато, но едва ли можеше да се очаква, че биха си развързали кесиите, за да помогнат на двама млади актьори, заслужили само местна слава. При това те ревнуваха актьорите си от Лондон.

— Ще трябва да намериш някоя богата старица — весело каза Джулия.

Тя само наполовина вярваше на думите си, но й бе приятно да обсъжда проект, който още повече я сближаваше с Майкъл. А Майкъл говореше съвсем сериозно.

— Мисля, че не можеш да постигнеш успех в Лондон, ако не те познават както трябва. Най-добре би било да играеш три-четири години в чужди трупи; трябва да сме добре осведомени. Това крие още едно преимущество — ще имаме време да се запознаем с пиесите. Би било лудост да откриваме собствен театър, без да имаме в запас най-малко три пиеси. Една от тях трябва да стане гвоздеят на сезона.

— Разбира се, а ние трябва да играем винаги заедно, така че публиката да свиква да вижда имената ни едно до друго на афишите.

— Мисля, че това няма да бъде от особено значение. Главното е да изпълняваме хубави и силни роли. Не се съмнявам, че в Лондон ще спечелим име и тогава ще ни бъде много по-лесно да намерим хора, които да финансират нашето начинание.