Съмърсет Моъм
Театър (11)

XI

На другия ден Джулия покани на закуска Чарлс Теймърли. Неговият баща, маркиз Денорънт, се бе оженил за богата наследница и сър Чарлс бе наследил от родителите си голямо състояние. Джулия често посещаваше приемите, които той обичаше да дава в къщата си на Хил Стрийт. Дълбоко в душата си тя изпиваше огромно презрение към важните дами и благородните господа, с които се срещаше в неговия дом, тъй като сама си печелеше прехраната и беше творец, но в същото време си даваше сметка, че на такова място може да си създаде полезни връзки. Благодарение на тях вестниците пишеха за великолепните премиери в театър „Сидънс“ и когато Джулия се фотографираше на приеми в разкошни къщи край Лондон сред компания от аристократи, тя знаеше, че това е добра реклама. Имаше една-две примадони, по-млади от нея, на които никак не се харесваше, че тя се обръща към поне две херцогини на име. Това не огорчаваше Джулия. Тя не беше блестяща събеседница, но очите й така сияеха, държанието й бе толкова интелигентно, че още щом научи езика на светското общество, за нея започна да се говори като за много забавна жена. Джулия притежаваше голям подражателски талант, който обикновено сдържаше, като мислеше, че може да й навреди на сцената, но в тези кръгове тази нейна дарба й бе от полза и тя придоби репутация на много остроумна жена. Беше й приятно да им се харесва, на тези празни, елегантни дами, но скришом се смееше на факта, че те са заслепени от нейния романтичен ореол. Интересно какво биха си помислили, ако разберат колко е прозаично всекидневието на една преуспяваща актриса, колко изнурителен труд е нужен, каква непрекъсната грижа за външността и колко обикновен и монотонен живот трябва да води. Но Джулия доброжелателно им даваше съвети как да се гримират и им разрешаваше да копират моделите на роклите й. Винаги се обличаше великолепно. Майкъл, който наивно предполагаше, че тя купува тоалетите си не толкова скъпо, дори не можеше да си представи колко много харчи за тях в действителност.

Джулия имаше репутация на порядъчна жена и в двата кръга, в които се движеше. Никой не се съмняваше, че бракът й с Майкъл е за пример. На нея гледаха като на образец за съпружеска вярност. В същото време мнозина от кръга на Чарлс Теймърли бяха убедени, че е негова любовница. Но тази връзка, си казваха те, се бе проточила толкова дълго, че вече бе станала съвсем порядъчна, и когато канеха и двамата за уикенда в някоя вила, снизходителните домакини ги настаняваха в съседни стаи. Слуховете за отношенията им бяха пуснати навремето от лейди Чарлс Теймърли, с която сър Чарлс не живееше от много дълго време, но в действителност в тях нямаше нито капка истина. Единственото основание за тези слухове беше, че Чарлс вече двадесет години бе безумно влюбен в Джулия и безспорно съпрузите, които и без това не се разбираха, се бяха разделили заради нея. Именно лейди Чарлс Теймърли бе сближила съпруга си с Джулия. По някаква случайност и тримата се бяха оказали във вилата на Доли дьо Вриз, когато Джулия, млада актриса по него време, беше пожънала своя пръв успех в Лондон. Имаше голям прием и всички й обръщаха особено внимание. Лейди Чарлс, тогава вече над тридесет години, с репутация на красавица, при все че освен очите си не притежаваше нито една красива черта и се изхитряше да предизвика ефект благодарение на дръзката оригиналност на външността си, се бе протегнала през масата с мила усмивка:

— О, мис Ламбърт, струва ми се, че познавах баща ви — аз също съм от Джърси. Той беше лекар, нали? Често е идвал у дома.

Джулия почувства слаба болка под лъжичката: беше си спомнила коя бе лейди Чарлс, преди да се омъжи, и ясно видя капана, който й готвеше. Заля се в смях:

— О, не — отвърна тя, — той беше ветеринар. Идваше при вас, когато кучките ви трябваше да раждат. Цялата ви къща гъмжеше от кучки.

За миг лейди Чарлс загуби и ума, и дума.

— Майка ми много обичаше кучетата — каза тя накрая.

Джулия се радваше, че Майкъл не беше на този прием. Горкото агънце, тази случка страшно би засегнала гордостта му. Той винаги наричаше баща й доктор Ламбер, като произнасяше името му с френско ударение, и когато скоро след войната баща й почина, а майка й се пресели при сестра си в Сен Мало, също вдовица, започна да нарича тъща си „мадам дьо Ламбер“. В началото на кариерата й това много я трогваше, но сега, когато твърдо стоеше на краката си и се бе утвърдила като голяма актриса, тя започна да гледа на този факт по друг начин. Беше склонна, особено сред „силните на деня“, да подчертава, че баща й е бил чисто и просто един ветеринар. Сама не можеше да си обясни защо, но чувстваше, че по този начин ги поставя на място.

Чарлс Теймърли се досещаше, че жена му нарочно бе искала да уязви младата актриса, беше се разсърдил и се бе престарал в любезността си към Джулия. Беше помолил за разрешение да я навести и й бе донесъл прекрасни цветя.

Тогава лорд Чарлс беше на около четиридесет години, с елегантна фигура и малка глава — не много красив, но с твърде аристократични черти на лицето. Изглеждаше извънредно добре възпитан, което беше самата истина, и се отличаваше с изтънчени маниери. Лорд Чарлс беше ценител на всички видове изкуство. Той купуваше съвременна живопис и събираше старинни мебели. Много обичаше музиката и беше рядко образован. Отначало му бе просто забавно да посещава малкия апартамент на Бъкингам Палас Роуд, където живееха двамата млади актьори. Виждаше, че са бедни, и усещаше някакво вълнение да общува с истински бохеми, както му се струваше тогава. Бе ходил у тях няколко пъти и за него бе истинско приключение да го поканят на закуска, която се сервираше от някакво бостанско плашило на име Иви. Това беше животът. Той не обръщаше особено внимание на Майкъл, който въпреки своята набиваща се в очи красота му се струваше съвсем обикновен млад човек, но Джулия го покори. Тя беше темпераментна, с характер и бликаща енергия, каквито още не му се бе случвало да срещне. Няколко пъти лорд Чарлс посети театъра да гледа Джулия и сравняваше изпълнението й с това на най-великите актриси на света, които бе виждал. Струваше му се, че тя притежава твърде ярка индивидуалност. Обаянието й беше безспорно. Сърцето му затрептя от възторг, когато внезапно разбра колко е талантлива.

„Втора Сидънс, може би по-велика от Елън Тери^[1]!“

По онова време Джулия не смяташе за нужно да си почива в леглото през деня, чувстваше се силна като кон и никога не се изморяваше, ето защо сър Чарлс често я водеше на разходки в парка. Джулия усещаше, че той иска да види в нея дете на природата. Това много й допадна. Не трябваше да полага усилия, за да изглежда искрена, открита и по момичешки възторжена. Чарлс я водеше в Националната галерия, в галерията „Тейт“^[2] и в Британския музей и тя изпитваше почти същото удоволствие, каквото изразяваше. Лорд Теймърли обичаше да разказва, а Джулия с радост слушаше всичко, което й говореше. Притежаваше силна памет и научи много неща. И ако по-късно можеше да обсъжда Пруст и Сезан в най-отбрано общество, така че всички да се удивляват на нейната висока култура, тя дължеше това на лорд Чарлс. Джулия разбра, че се е влюбил в нея, преди още самият той да го осъзнае. Това й се струваше доста забавно. От нейна гледна точка лорд Чарлс бе възрастен мъж и тя мислеше за него като за добър стар чичко. По него време Джулия все още беше безумно влюбена в Майкъл. Когато Чарлс разбра, че я обича, неговото отношение към нея се измени, той стана стеснителен и често мълчеше, когато оставаха насаме.

„Горкото агънце“, мислеше си тя, „той е толкова истински джентълмен, че просто не знае как да се държи.“

Самата Джулия отдавна бе решила каква линия на поведение да поддържа, когато той й се обясни в любов, а това рано или късно трябваше да се случи. Щеше да му даде да разбере едно нещо: да не си въобразява, че щом той е лорд, а тя актриса, трябва само да мръдне пръст и тя ще скочи в кревата му. Ако реши да пробва такова нещо с нея, тя ще му изпълни ролята на оскърбена добродетел и като протегне ръката си — разкошен жест, на който я бе научила Жана Тебу, — ще му покаже вратата. От друга страна, ако се покаже скован и не може да каже нито дума от смущение, самата тя ще се разтрепери, сълзи в гласа и всичко в този дух; ще каже, че никога не си е и помисляла какви чувства изпитва той към нея и — не, не, невъзможно е, това би разбило сърцето на Майкъл. Двамата ще се наплачат до насита и всичко ще бъде наред. Чарлс е прекрасно възпитан и няма да й досажда, ако веднъж и завинаги му втълпи, че това е невъзможно.

Но когато се стигна до обяснение, всичко бе много по-различно, отколкото Джулия очакваше. Двамата с Чарлс се разхождаха в парка „Сейнт Джеймс“, любувайки се на пеликаните и по асоциация обсъждаха дали в неделя вечер тя ще играе Миламънт^[3]. След това се върнаха в апартамента на Джулия, за да изпият по чаша чай. Разделиха си една препечена кифла. Скоро лорд Чарлс стана да си тръгва. Той извади една миниатюра от джоба си и я подаде на Джулия.

— Портрет на Клерон. Това е актриса от осемнадесети век, която е притежавала много от вашите достойнства.

Джулия погледна хубавичкото умно личице, покрай което се спускаха напудрени букли, и се чудеше дали камъните, обрамчващи малкия портрет, са диаманти или имитация.

— О, Чарлс, това е твърде скъпа вещ. Колко сте мил!

— Помислих си, че ще ви хареса. Това е нещо като прощален подарък.

— Вие заминавате?

Джулия бе удивена, той не й бе говорил нищо за това. Лорд Чарлс я погледна с едва доловима усмивка.

— Не, но повече няма да ви виждам.

— Защо?

— Мисля, че сама се досещате не по-зле от мен.

И тогава Джулия извърши нещо позорно. Седна и мълчаливо загледа миниатюрата. Като издържа и направи идеална пауза, започна да вдига очи, докато не срещна погледа на Чарлс. Беше способна да плаче по собствено желание, това бе един от най-ефектните й трикове, и сега, без да издава нито звук, нито вопъл, сълзите започнаха сами да се стичат по лицето й. Устата полузатворена, очите й като на обидено дете — всичко това създаваше рядко трогателна картина. Болезнен спазъм сгърчи лицето на лорд Чарлс. Когато той заговори, гласът му беше дрезгав от овладелите го чувства.

— Вие обичате Майкъл, нали?

Джулия едва забележимо кимна с глава. Стисна устни, като че ли се опитваше да се овладее, но сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

— И аз нямам никакъв шанс?

Той почака за отговор, но тя само повдигна ръка до устата си и започна да гризе ноктите си, като го гледаше с пълните си със сълзи очи.

— Не можете да си представите каква мъка е за мен да ви виждам. Искате да продължавам да се срещам с вас?

Тя отново кимна едва забележимо.

— Клара ми прави сцени. Досеща се, че съм влюбен във вас. Здравият смисъл иска да се разделим.

Този път Джулия поклати глава. Отпусна се в креслото и извърна глава. Цялата й поза говореше колко дълбока е нейната скръб. Кой би могъл да устои? Чарлс направи крачка напред и падна на колене, взе това сломено от мъка и неутешимо същество в обятията си.

— Усмихнете се, за бога. Не мога да понеса това. О, Джулия, Джулия! Толкова ви обичам, че не мога да допусна да страдате заради мен. Съгласен съм на всичко. Няма да искам нищо от вас.

Джулия обърна към него мокрото си от сълзи лице. „Господи, на какво ли приличам!“ и му поднесе устните си. Той нежно я целуна. Целуна я за пръв и последен път.

— Не искам да ви загубя — произнесе тя с приглушен глас.

— Любима! Любима!

— И всичко ще бъде както преди?

— Както преди.

Тя въздъхна дълбоко и доволно и остана в обятията му за минута-две. Когато лорд Чарлс си отиде, Джулия стана от креслото и се погледна в огледалото. „Ах, ти, подла твар“, си каза тя. Но веднага се засмя, като че ли въобще не се бе засрамила, и отиде в банята да измие лицето и очите си. Беше в приповдигнато настроение. Чу, че Майкъл влиза, и го повика.

— Майкъл, погледни каква миниатюра ми подари Чарлс преди малко. На камината е. Истински ли са тези камъни или фалшификати?

Когато лейди Чарлс напусна мъжа си, Джулия малко се разтревожи. Тя го бе заплашила, че ще започне бракоразводно дело, а Джулия никак не искаше да се появи в съда в качеството на причинителка на този развод. Седмица-две тя силно нервничеше. Беше решила да не казва нищо на Майкъл, ако не е крайно необходимо, и слава богу, както се изясни след това, заплахата на лейди Чарлс преследваше една-единствена цел — да накара невинния си съпруг да й определи колкото е възможно по-голяма издръжка. Джулия удивително лесно се справяше с Чарлс. Беше съвсем ясно, че голямата й любов към Майкъл прави всякакви интимни отношения между тях двамата невъзможни, но във всичко останало той беше за нея и приятел, и съветник, и изповедник, човек, на когото можеше да разчита при нужда и който ще я утеши при всяка неприятност. Джулия почувства затруднение, когато Чарлс с присъщия си усет към нещата разбра, че тя повече не обича Майкъл: Джулия трябваше да извика на помощ целия си такт. Разбира се, без да се замисля и без всякакво угризение на съвестта, можеше да му стане любовница. Ако да речем, той беше актьор и я обичаше толкова силно и от толкова дълго време, тя би легнала с него просто от другарско чувство. Но с Чарлс това беше невъзможно. Джулия се отнасяше с голяма нежност към него, но той бе толкова елегантен, толкова добре възпитан, толкова културен, че тя просто не можеше да си го представи в ролята на любовник. Все едно да легнеш в кревата с object d’art. Дори любовта му към театъра извикваше у нея леко презрение. В края на краищата тя беше творец, а той — само зрител. Чарлс искаше тя да напусне Майкъл и да избяга с него. Ще си купят вила с огромна градина в Соренто, на брега на Неаполитанския залив, ще си вземат яхта и ще прекарват дълги дни в прекрасното море с цвят на вино. Любов, красота и изкуство далеч от целия свят.

„Ужасен глупак“, мислеше си Джулия. „Като че ли мога да се откажа от кариерата си, за да се погреба в някаква си дупка!“

Джулия успя да убеди Чарлс, че дължи на Майкъл твърде много, освен това има и дете, не може да допусне неговият млад живот да се помрачи от това, че майка му е лоша жена. Портокаловите дръвчета, разбира се, са прекрасни, но в неговата великолепна италианска вила тя няма да има и минута покой, като знае, че Майкъл е нещастен и че чужди хора се грижат за бебето й. Човек не трябва да мисли само за себе си, нали? Трябва да мисли и за другите. Беше толкова мила и женствена! Понякога питаше Чарлс защо не се разведе и не се ожени за някоя млада девойка. Не можеше да понася мисълта, че пропилява живота си заради нея. Чарлс отвръщаше, че тя е единствената негова любов и че ще я обича до края на живота си.

— Ах, колко е тъжно това! — казваше Джулия.

През цялото време тя зорко бдеше и ако й се стореше, че някоя жена има намерения към Чарлс, правеше всичко възможно да развали играта й. Ако опасността й се струваше особено голяма, Джулия не се спираше и пред сцени на ревност. Двамата се бяха уговорили много отдавна, разбира се, не направо, а чрез внимателни намеци и отдалечени метафори, с целия такт, който можеше да се очаква от лорд Чарлс при неговото възпитание и от Джулия с нейното добро сърце, че ако нещо се случи с Майкъл, те, така или иначе, ще се избавят от лейди Чарлс и ще се оженят. Но Майкъл притежаваше отлично здраве.

В този ден Джулия беше много доволна от обяда на Хил Стрийт. Имаше голям прием. Тя никога не насърчаваше Чарлс да кани у дома си актьори и драматурзи, които понякога той срещаше, така че Джулия бе единствена сред гостите, която печелеше сама парите си. Тя седеше между стар, тлъст, плешив и словоохотлив министър от кабинета, който всякак се мъчеше да я забавлява, и младия херцог Уестрис, който приличаше на прислужник в конюшня и се гордееше, че знае френското ерго по-добре от французин. Като чу, че Джулия говори френски, той пожела да разговаря само на този език. След закуската гостите я склониха да рецитира част от „Федра“ по начина, по който се рецитира в Комеди Франсез, и така, както би го направила някоя английска студентка в Кралската академия по драматично изкуство. Джулия накара всички да се заливат от смях и напусна приема упоена от успеха си. Беше прекрасен слънчев ден и тя реши да тръгне пеша по Хил Стрийт към Стенхоуп Плейс. Докато си пробиваше път сред тълпата от Оксфорд Стрийт, много хора я познаваха и при все че гледаше право пред себе си, тя усещаше погледите им.

„Дявол да ги вземе. Където и да отидеш, те зяпат!“

Джулия забави крачка. Денят бе наистина прекрасен.

Отвори вратата със собствения си ключ и като влезе в хола, чу, че телефонът звъни. Машинално вдигна слушалката.

— Да?

Обикновено Джулия променяше гласа си, когато се обаждаше по телефона, но днес забрави.

— Мис Ламбърт?

— Не знам дали си е вкъщи. Кой се обажда? — попита тя, този път със силен акцент на кокни. Но първата едносрична дума я бе издала. В слушалката се чу смях.

— Исках само да ви благодаря, че ми писахте. Не трябва да се безпокоите. Беше толкова мило от ваша страна да ме поканите на закуска, а пък аз пожелах да ви изпратя цветя.

Гласът му, а и думите, които той произнесе, й подсказаха кой може да се обажда. Това беше онзи изчервяващ се младеж, чието име така и не узна. Беше запомнила само, че живее на Тависток Скуеър.

— Много сте любезен — отвърна тя със собствения си глас.

— Сигурно няма да се съгласите да изпиете чаша чай с мен някой ден?

Каква наглост! Той разговаря с нея като с танцьорка. Господи, колко смешно!

— А защо не?

— Наистина ли? — в гласа му прозвуча вълнение. „А гласът му е приятен!“ — Кога?

В момента нямаше никакво желание да почива.

— Днес.

— Окей, ще изляза по-рано от кантората. Удобно ли ще ви бъде в четири и половина? Трависток Скуеър 138.

Беше много мило от негова страна да я покани у дома си. Можеше да предложи някое модно място, където всички щяха да я зяпат. Значи, не искаше просто да се покаже някъде с нея.

Джулия взе такси до Тависток Скуеър. Беше доволна от себе си. Винаги е приятно да направиш нещо добро. С какво удоволствие ще разказва после на жена си и децата си, че самата Джулия Ламбърт е идвала у дома му на чай, когато все още е бил млад чиновник в счетоводна кантора. И е била толкова обикновена, толкова естествена. Като слушал бърборенето й, никой не би предположил, че е най-великата актриса в Англия. А ако не му повярват, той ще им покаже нейната снимка с автограф: „Искрено Ваша“. Ще се засмее и ще каже, че, разбира се, ако не е бил такова хлапе, никога не би имал смелостта да я покани.

Когато Джулия пристигна и освободи таксито, изведнъж си помисли, че така и не си бе спомнила името му и когато вратата се отвори, няма да знае за кого да попита. Но когато приближи, видя, че на входа няма само един звънец, а цели осем — четири реда по два, а на всеки е залепена картичка или пък името е написано с мастило върху парченце хартия. Това беше стара къща, разделена на квартири, Джулия без особена надежда започна да чете имената, може би някое от тях щеше да й е познато, и изведнъж вратата се отвори. Излезе самият той.

— Видях ви, когато дойдохте, и побягнах надолу. Извинете, живея на четвъртия етаж. Надявам се, че това няма да ви затрудни.

— Разбира се, не.

Джулия започна да се изкачва по голите стъпала. Когато се добра до последната площадка, тя леко се задъхваше. Младежът с лекота скачаше от стъпало на стъпало. „Също като козле“, помисли си тя, а на нея никак не й се щеше да изостава от него. Стаята, в която я покани, беше доста голяма, но мизерно обзаведена с износени и избелели от времето мебели. На масата имаше чиния с кейк, две чаени чаши, захарница и кана с мляко. Порцеланът беше от най-евтиния.

— Седнете, моля — каза той. — Водата вече кипи. Една минутка. Газовият котлон е в банята.

Той излезе и тя се огледа.

„Горкото агънце! Сигурно е беден като църковна мишка!“

Стаята много й напомняше мебелираните стаи, в които се е налагало да живее в първите години на артистичната си кариера. Забеляза трогателни опити да се прикрие фактът, че това жилище е едновременно и гостна, и столова, и спалня. Очевидно диванът до стената му служеше за легло през нощта. На Джулия й се стори, че годините паднаха от плещите й, и отново се почувства странно млада. Колко весело се живееше в такива стаи, с какво удоволствие поглъщаха и най-фантастичната храна, разни неща, увити в хартия, или бекон с яйца, изпържени на газов котлон. Влезе домакинът с кафяв чайник в ръка. Вече много години не си беше позволявала този разкош. Цейлонският чай, много силен, със захар и мляко, я върна към онези дни, които отдавна беше забравила. Отново се чувстваше млада, неизвестна актриса, която се стреми към успех. Прекрасно чувство. То изискваше някакъв жест, но на Джулия й дойде наум само един: тя сне шапката си и тръсна глава.

Захванаха разговор. Той изглеждаше срамежлив, много по-срамежлив, отколкото по телефона. Какво пък, нищо чудно, щом тя е тук, той естествено е смутен и много развълнуван и Джулия реши, че трябва да го ободри. Той й разказа, че родителите му живеят в Хайгейт, че баща му е адвокат и че самият той също е живял там, но винаги е искал да бъде господар на себе си и сега, в последната година на своето обучение, се е отделил от семейството си и е наел тази малка квартира. Готви се за последния изпит. Заговориха за театър. Откакто бе навършил дванадесет години, бе гледал Джулия във всички нейни роли. Разказа й, че веднъж след дневно представление е стоял пред служебния вход и когато тя излязла, помолил я да се подпише й тетрадката му с автографи. Да, младежът беше много мил със своите сини очи и светлокестеняви коси. Жалко, че ги носи пригладени. А колко е бяла кожата му и каква руменина се появява на скулите му! Интересно дали не е охтичав? Евтиният костюм му стои добре, той умее да носи дрехи и това й харесва. Още повече, че е невероятно чист.

Джулия го попита защо се е преселил на Тависток Скуеър. Близо е до центъра, обясни той, а има и дървета. Толкова е приятно да гледаш през прозореца. Джулия се изправи и погледна. Това бе добър предлог да стане, а след това ще си сложи шапката и ще се прости с него.

— Да, очарователно. Добрият стар Лондон — става ти весело на душата.

Младежът стоеше до нея и като каза това, Джулия се обърна към него. Той я прегърна през талията и я целуна по устата. Едва ли някога някоя жена е била по-удивена. Джулия не вярваше на очите си и стоеше като вкаменена. Устните му бяха меки и около него витаеше ароматът на младостта — доста приятен аромат. Но това, което той правеше, беше абсурдно. Разтваряше устните й с крайчеца на езика си и вече я прегръщаше с двете си ръце. Джулия не се разсърди, но нямаше желание и да се разсмее, сама не знаеше какво чувства. Видя, че той нежно я дърпа нанякъде, с устни, все още притиснати до нейните, чувстваше съвсем ясно топлината на тялото му — горещо, като че ли в него гореше пещ, колко чудно, наистина! — а след малко разбра, че лежи на дивана, а той е до нея и целува устата, шията, страните й. Непонятно защо, сърцето на Джулия се сви, тя взе главата му в двете си ръце и го целуна по устата.

След известно време тя стоеше пред огледалото до камината и оправяше прическата си.

— Погледни косите ми!

Той й подаде гребен и тя го прекара през косите си. След това сложи шапката си. Той стоеше зад нея и тя видя над рамото си пламенните му сини очи, в които сега се мяркаше усмивка.

— А аз си мислех, че си много срамежливо момче — проговори тя на отражението му.

Той се засмя.

— Кора ще те видя пак? — попита младежът.

— А ти искаш ли да ме видиш пак?

— Много!

Джулия започна да мисли трескаво. Всичко това беше твърде нелепо. Разбира се, тя нямаше никакво намерение да го вижда отново, беше глупаво от нейна страна да го остави да се държи с нея по този начин, но сега трябваше да спечели време. Можеше да стане досаден, ако му каже, че този епизод няма да има продължение.

— Ще ти позвъня тези дни.

— Закълни се.

— Честна дума.

— Не се бави много дълго.

Той настояваше да я изпрати до долу и да я настани в такси. Джулия искаше да слезе сама и да погледне имената на звънците. „В края на краищата би трябвало да знам името му.“

Но той не й даде тази възможност. Когато таксито тръгна, Джулия се сви в ъгъла на седалката и едва не се задави от смях.

„Изнасилена, скъпа моя. По най-обикновен начин. И то на моите години! Дори без всякакви там «ако позволите…» Като че ли съм някоя проститутка. Комедия от осемнадесети век — ето на какво прилича всичко това. Бих могла да бъда и камериерка. В кринолин и с онези смешни пищни нещица — как се наричаха, дявол да ги вземе? — които са носили, за да подчертаят бедрата си, с престилчица и с шалче на врата.“ И като си припомни горе-долу Фаркар^[4] и Голдсмит^[5], започна въображаем диалог: „Пфу, господине, как не ви е срам да се възползвате от неопитността на простата селска девойка! Какво би казала мисис Абигейл, придворната на нейна светлост, когато узнае, че братът на нейна светлост е похитил най-скъпото, което девойка в моето положение притежава — невинността!?“

Когато Джулия се върна у дома си, масажистката вече я очакваше. Мис Филипс бъбреше с Иви.

— Къде се запиляхте, мир Ламбърт, и кога ще почивате, искам да знам!

— По дяволите почивката ми!

Джулия захвърли роклята и бельото си, като ги запращаше с размах по цялата стая. След това, съвършено гола, скочи на леглото, постоя минута в позата на Венера, родена от пяната, след това се катурна в чаршафите си и се опъна като струна.

— Кво е станало? — попита Иви.

— Хубаво ми е.

— Е, ако аз се бях държала тъй, хората биха рекли, че съм пияна.

Мис Филипс започна да масажира краката на Джулия. Разтриваше ги леко, за да даде възможност на тялото й да си отпочине, а не да се умори.

— Когато преди малко влетяхте като вихър в стаята — каза тя, — помислих, че сте се подмладили с двадесет години.

— Ах, оставете тези разговори за мистър Гослин, мис Филипс! — каза Джулия, а след това добави, като че ли сама се учудваше на това: — Чувствам се като двегодишно дете.

По-късно в театъра беше същото. Нейният партньор Арчи Декстър влезе в гримьорната й да я попита нещо. Тя се бе току-що гримирала. Той беше изумен.

— Здравей, Джулия! Какво ти е станало днес? Изглеждаш на не повече от двадесет и пет години!

— Когато имаш син на шестнадесет, безполезно е да се правиш на по-млада. Аз съм на четиридесет години и нека всички го знаят.

— Какво си направила с очите си? Никога преди не съм забелязвал, че светят така.

Джулия отдавна не се бе чувствала в такава форма. Комедията, която даваха тази вечер, „Пухчето за пудра“, вече много седмици не слизаше от сцената, но днес Джулия игра като на премиера. Изпълнението й беше блестящо. Публиката се смееше като никога. Джулия винаги бе притежавала огромно актьорско обаяние, но като че ли този ден абсолютно завладя залата. Майкъл случайно беше в театъра и гледа последните две действия от ъгъла на една ложа. След спектакъла отиде при нея в гримьорната.

— Знаеш ли, суфльорът ми каза, че сме свършили с девет минути по-късно от обикновено — толкова много се е смяла публиката — каза той.

— Завесата се вдигна седем пъти. Вече мислех, че ще стоят в салона цяла нощ.

— Ти си виновна, скъпа. В целия свят няма актриса, която би играла като теб тази вечер.

— Честно казано, аз също съм доволна. Господи, колко съм гладна! Какво имаме за вечеря?

— Шкембе с лук.

— Великолепно! — Джулия обви врата му с ръце и го целуна. — Обожавам шкембе с лук. Ах, Майкъл, ако ме обичаш, ако в каменното ти сърце има поне една искрица нежност към мен, ще ми разрешиш да изпия бутилка бира.

— Джулия!

— Само днес. Не те моля толкова често да направиш нещо за мен.

— Какво пък, след великолепното представление тази вечер не мога да ти откажа, но бог да ми е свидетел, че утре ще следя мис Филипс да не остави здраво място по теб.