Съмърсет Моъм
Театър (12)

XII

Джулия се изтегна в леглото и опъна краката си, за да усети приятната топлина на грейката, с удоволствие огледа розово-синята си спалня с позлатени амурчета на тоалетката и въздъхна със задоволство. Истински будоар на мадам дьо Помпадур. Изгаси светлината, но не й се спеше. С каква радост би тръгнала за „Куег“ още сега, за да потанцува, но не с Майкъл, а с Луи XV или Лудвиг Баварски, или с Алфред дьо Мюсе. Клерон и Bal de l’Opera^[1]. Спомни си деня, в който Чарлс й бе подарил миниатюрата. Точно така се чувстваше и днес. Вече цяла вечност не й се бе случвало да изживее такова приключение. Последния път, когато й се случи нещо подобно, беше преди осем години. Разбира се, би трябвало да се срамува от този епизод и колко наплашена бе след това! Но честно казано, не можеше да си спомни за него без смях.

Всичко бе станало съвсем случайно. Джулия беше играла много седмици без почивка и най-после трябваше да отдъхне. Пиесата бе престанала да привлича много публика и те се канеха да започнат репетициите за една нова постановка, когато Майкъл получи възможност да даде под наем театъра на една френска трупа за месец и половина. Това даде възможност на Джулия да замине. Доли беше наела къща в Кан за целия сезон и Джулия можеше да й погостува. Тя замина в навечерието на Великден и влаковете бяха толкова претъпкани, че не можа да си намери място в спалния вагон, но в железопътното бюро й бяха казали, че всичко ще бъде наред и че в Париж ще има запазено спално място специално за нея. За неин най-голям ужас, когато пристигна в Париж, никой нищо не знаеше за това и le chef de train^[2] й каза, че всички спални места са заети, освен ако й провърви и в последния момент някой закъснее. На Джулия никак не се хареса възможността да седи цяла нощ в ъгъла на купето в първа класа и отиде във вагон-ресторанта да обядва, доста развълнувана от всичко това. Дадоха й маса за двама и след малко някакъв мъж зае свободното място. Джулия не му обърна никакво внимание. След известно време дойде le chef de train и й каза, че за огромно негово съжаление не може да й помогне. Джулия му направи сцена, но всичко беше напразно. Когато той си отиде, съседът на Джулия се обърна към нея. Въпреки че говореше правилен и идиоматичен френски, Джулия разбра по акцента му, че не е французин. В отговор на вежливите му въпроси тя му разказа цялата история и сподели с него мнението си за пътническото бюро, за железопътната компания и за безполезността на целия човешки род. Той я слушаше с голямо съчувствие и обеща, че след като свърши с обяда, сам ще обходи влака и ще види дали не може да стори нещо. Човек никога не знае какво може да направи кондукторът срещу хубав бакшиш.

— Страшно съм уморена — въздъхна Джулия — и с радост бих дала петстотин франка за спално място.

Захванаха разговор. Събеседникът й каза, че е аташе при испанското посолство в Париж и отива да прекара великденските празници в Кан. При все че Джулия бе разговаряла четвърт час с него, тя не се бе потрудила да го разгледа както трябва. Сега забеляза, че има брада, къдрава черна брада, и къдрав черен мустак. Брадата растеше много странно по лицето му: малко по-надолу от краищата на устата му имаше две голи петна, което му придаваше странен вид. С черната си коса, отпуснатите си клепачи и доста дългия си нос той й напомняше на някой, когото бе вече виждала. Изведнъж си спомни и така се учуди, че не се сдържа и възкликна:

— Виждате ли, никак не можех да разбера на кого ми напомняте. Удивително приличате на Тициановия портрет на Франсоа I, който съм виждала в Лувъра.

— С малките свински очички?

— Не, вашите очи са големи. Заради брадата главно.

Джулия внимателно се вгледа в него: кожата под очите му бе гладка, без бръчки с бледолилав цвят. Той бе още съвсем млад, само брадата го състаряваше; едва ли беше повече от тридесет години. Интересно, дали не е някой испански гранд? Не беше много добре облечен, но с чужденците никога нищо не е ясно — един лошо скроен костюм може да струва куп пари. Вратовръзката му, макар и крещяща на цвят, бе явно купена при Шарве. Когато им поднесоха кафето, той я помоли за разрешение да я почерпи с ликьор.

— Много сте любезен. Може би след чашка ликьор ще спя по-добре.

Той й предложи цигара. Табакерата му беше сребърна, което малко обезкуражи Джулия, но когато я затвори, тя забеляза в ъгъла златна коронка. Вероятно е някой граф или нещо такова. Жалко, че трябва да носи съвременни дрехи! Ако беше облечен като Франсоа I, би изглеждал като истински аристократ. Джулия реши да бъде колкото е възможно по-любезна с него.

— Трябва да ви призная — каза той след малко, — че знам коя сте. И ако разрешите, ще добавя, че много ви се възхищавам.

Джулия го изгледа продължително с прекрасните си очи.

— Виждали ли сте ме как играя?

— Да, бях в Лондон миналия месец.

— Пиеската е забавна, нали?

— Само благодарение на вас.

Когато дойде сервитьорът със сметката, тя трябваше да настоява да заплати за собствения си обяд. Испанецът я изпрати до купето и каза, че ще обходи вагоните, може би ще му се удаде възможност да й намери спално място. След четвърт час се върна с кондуктора и каза, че е намерил място, нека даде вещите си на кондуктора и той ще й покаже купето. Джулия беше във възторг. Испанецът хвърли шапката си на мястото, което тя заемаше досега. Джулия тръгна след тях по коридора. Когато стигнаха до купето, испанецът нареди на кондуктора да отнесе куфара и чантата от багажника във вагона, където е била мадам.

— Нима ми отстъпвате собственото си място? — извика Джулия.

— Единственото, което можах да намеря в целия влак.

— Не, не искам да чуя за такова нещо.

— Allez^[3] — обърна се испанецът към кондуктора.

— Не, не…

Непознатият мъж кимна на кондуктора да отнесе нещата му.

— Това няма никакво значение. Мога да спя, където и да е, но няма да мигна при мисълта, че такава велика актриса ще прекара нощта в едно купе с трима непознати.

Джулия продължаваше да протестира, но вече не така бурно. Толкова беше мил! Не знаеше как да му благодари. Испанецът дори не й позволи да му заплати разликата в билетите. Молеше я едва ли не със сълзи на очи да му окаже честта да приеме този така дребен подарък. Тя носеше със себе си само пътна чанта с кремове за лице, нощница и тоалетни принадлежности и той я постави на масичката. Единствената му молба беше да му разреши да поседи при нея, докато й се приспи, и да изпуши една-две цигари. На Джулия й бе трудно да му откаже. Леглото беше вече застлано и те седнаха върху одеялото. След няколко минути се появи кондукторът с бутилка шампанско и две чаши. Това беше интересно приключенийце и Джулия му се наслаждаваше. Той беше удивително любезен. Да, наистина тези чужденци знаят как да се държат с една голяма актриса! Вероятно такива неща са се случвали на Сара Бернар всеки ден. А когато Сидънс е влизала в гостната, всички са ставали на крака като пред кралица! Испанецът й направи комплимент по повод прекрасния й френски. Родила се е в Джърси и е получила образование във Франция? Да, това обяснява всичко. Но защо е решила да играе на английска сцена, а не на френска? Би завоювала не по-малко слава, отколкото Дузе. Напомняла му Дузе — същите великолепни очи и бяла кожа, същата емоционалност и удивителна спонтанност.

Когато преполовиха бутилката с шампанско, Джулия каза, че вече е късно.

— Мисля, че е време да си лягам.

— Отивам си.

Той стана и целуна ръката й. Когато испанецът излезе, Джулия заключи вратата на купето и се съблече. Загаси всички лампи, освен тази под главата си и започна да чете. След няколко минути на вратата се почука.

— Да?

— Ужасно ми е неловко да ви безпокоя. Забравил съм си четката за зъби в тоалетната. Мога ли да вляза?

— Вече съм си легнала.

— Не мога да заспя, докато не си измия зъбите.

„О, той е чистоплътен!“

Джулия сви рамене, протегна ръка към вратата и дръпна резето. При създадените обстоятелства е просто глупаво да се правиш на толкова скромна. Испанецът влезе в купето, надникна в тоалетната и след секунда излезе, като размахваше в ръка четката си за зъби. Джулия я бе забелязала, когато си миеше зъбите, но беше решила, че е на съседа й по купе. По онова време една тоалетна се ползуваше от пътниците в двете съседни купета. Джулия улови погледа на испанеца, спрян върху бутилката шампанско.

— Ужасно съм жаден, ще имате ли нещо против да изпия една чаша?

Джулия забави отговора си няколко секунди. Шампанското беше негово, купето също. Няма що, като си се хванал на хорото — ще играеш.

— Разбира се, не.

Той си наля шампанско, запали цигара и приседна до нея на леглото. Тя се поотмести, за да му направи място. Той се държеше съвсем естествено.

— Нямаше да мигнете в онова купе — каза той. — Един от пътниците диша много тежко. Бих предпочел да хърка, тогава бих могъл да го събудя.

— Много ми е неудобно.

— О, няма значение. Ако не мога да понасям повече, ще се свия в коридора пред вратата ви.

„Нима очаква да го поканя да спи тук с мен?“, помисли си Джулия. „Започвам да мисля, че всичко е наредено нарочно. Нищо няма да излезе от това, гълъбче.“ И добави на глас:

— Романтично, разбира се, но не много удобно.

— Вие сте очарователна жена!

Все пак тя беше доволна, че нощницата и беше хубава и че не бе сложила крем на лицето си. Честно казано, тя дори не бе изтрила грима си. Устните й бяха яркочервени и тя знаеше, че осветена само от нощната лампичка над главата й, не изглеждаше никак лошо. Но отвърна иронично:

— Ако сте решили, че ще се съглася да спя с вас, задето ми отстъпихте купето си, дълбоко се лъжете.

— Както искате, но защо не?

— Просто не съм от онези „очарователни“ жени, за каквато ме вземате.

— А каква жена сте вие?

— Вярна съпруга и нежна майка.

Той въздъхна.

— Е, какво пък, тогава лека нощ.

Той загаси цигарата си в пепелника и поднесе ръката й към устните си. Целуна дланта й. Бавно прокара устни към рамото й. Странно чувство обхвана Джулия. Брадата му леко дразнеше кожата й. После той се наведе и я целуна по устата. Някакъв особен мирис лъхаше от брадата му. Не бе сигурна дали й е неприятно, или я вълнува. Удивително бе, като си помисли, че никога преди не я беше целувал мъж с брада. В това наистина имаше нещо не съвсем прилично. Той изгаси светлината.

Отиде си едва когато тясната ивица светлина, промъкнала се между завеските на прозореца, възвести, че е настъпило утрото. Джулия беше разтърсена — морално и физически.

„Когато пристигна в Кан, ще изглеждам като пълна развалина.“

И как рискува! Та той би могъл да я убие или да открадне огърлицата й от перли. Джулия се обливаше ту в гореща, ту в студена пот при мисълта за опасността, на която се бе изложила. А той също отива в Кан! И ако изведнъж започне да претендира, че вече я познава! Как ще обясни на приятелите си кой е? Беше уверена, че Доли няма да го хареса. А ако се опита да я шантажира? И какво ще прави, ако му хрумне да повтори днешния си опит? Той е страстен мъж, в това няма никакво съмнение. Попита я къде смята да се установи и при все че тя не му каза, при добро желание не би му било никак трудно да се досети. В място като Кан едва ли можеш да избегнеш някоя среща. А ако започне да й досажда? Ако е толкова влюбен в нея, както твърди, няма да я остави на мира, това е ясно. И нищо не може да се каже предварително за тези чужденци. Възможно е да й направи някоя ужасна сцена. Оставаше й само едно: той й бе казал, че ще остане в Кан само за Великден; тя ще се престори, че е много уморена и че иска да прекара времето си на спокойствие във вилата.

„Как можах да постъпя толкова глупаво?“, помисли си тя с яд.

Доли ще дойде да я посрещне и ако испанецът е толкова нетактичен, та да пристигне да се прости с нея, тя ще каже на Доли, че той й е отстъпил купето си. В това няма нищо лошо. Винаги е добре да казваш истината, доколкото това е възможно. Но перонът в Кан гъмжеше от народ и Джулия излезе от гарата и се настани в колата на Доли, без да види испанеца.

— Никого не съм канила за днес — каза Доли. — Мислех, че сте уморена, и поисках да остана поне един ден насаме с вас.

Джулия нежно я стисна за рамото.

— По-хубаво не може и да бъде. Ще си седим във вилата, ще си мажем лицата с крем и ще сплетничим колкото си щем.

Но на другия ден бяха поканени на закуска, а преди закуската трябваше да се срещнат с домакините си в бара на улица Кроазет и да изпият коктейлите си заедно. Денят беше ясен, топъл и слънчев. Когато слязоха от колата, Доли се забави, за да даде нареждания на шофьора откъде да ги вземе, и Джулия трябваше да почака. Изведнъж сърцето й подскочи: право към тях идваше вчерашният испанец — от едната му страна вървеше млада жена и го държеше за ръка, а с другата той водеше малко момиченце. Джулия нямаше време да се обърне встрани. Испанецът приближи, хвърли й безразличен поглед и продължи пътя си, като разговаряше оживено със своята спътница. Джулия разбра, че той желае да я види точно толкова, колкото и тя. Очевидно жената и детето бяха неговата съпруга и дъщеря му, с които е искал да прекара Великден в Кан. Какво облекчение! Сега тя вече може спокойно да се наслаждава на живота. Но като вървеше след Доли към бара, Джулия си помисли: „Все пак колко противни са мъжете. Не може да им се вярва дори за минута. Колко е отвратително да имаш такава очарователна жена и прелестна дъщеря и да завържеш случайно познанство във влак. И все пак мъжете би трябвало да имат някакво чувство за приличие!“

Но с течение на времето негодуванието на Джулия поутихна и тя дори с удоволствие си спомняше това приключение. В края на краищата бяха се позабавлявали добре. Понякога тя си позволяваше да помечтае и да прехвърли в главата си всички подробности на тази единствена по рода си нощ. Той беше великолепен любовник. Ще има за какво да си спомня, когато остарее. Цялата магия беше в брадата, странното усещане от нея върху лицето й и този лек мирис на плесен, който я отблъскваше и едновременно я привличаше. Следващите няколко години Джулия се вглеждаше в мъжете с бради и й се струваше, че ако някой от тях й направи подобно предложение, тя просто няма да има сили да го отблъсне. Но много малко мъже вече носеха бради и слава богу, защото при вида на брадат мъж краката й се подкосяваха; при това нито един от тези мъже, които и без това рядко срещаше, не й даваше никакви аванси. И все пак интересно бе кой е той, този испанец. Тя го бе видяла след няколко дни да играе в казиното chemin de fer^[4] и бе попитала неколцина души за него. Но никой от тях не го познаваше и той така си остана в паметта й и в кръвта й като човек без име. Забавно съвпадение — Джулия не знаеше как се казва младежът, който така я бе удивил днес. Стана й смешно.

„Ако само си бях представила, че имат намерение да си позволят такива волности с мен, най-малкото бих им поискала визитните картички.“

И с тази мисъл щастливо заспа.