Съмърсет Моъм
Театър (23)

XXIII

Джулия се радваше, че реши да замине. Възможността да остави зад себе си всички терзания й помагаше да ги понася по-леко. Афишите за новото представление бяха вече разлепени. Майкъл набра актьорския състав за пиесата, която бе решил да възобнови, и започна репетиции. На Джулия й беше интересно да седи в залата и да гледа как друга актриса репетира ролята, която самата тя е играла някога. Още от първия ден, в който бе стъпила на сцената, тя не можеше без дълбоко вълнение да седи в тъмната зала на покрития с калъф стол и да наблюдава как актьорите постепенно моделират образите на своите герои и сега, след толкова години, изпитваше същия трепет. Дори само фактът, че се намира в театър, я успокояваше. Като гледаше репетициите, тя си почиваше и вечер, когато сама трябваше да излезе на сцената, се чувстваше съвсем бодра. Разбра, че всичко, което Майкъл й бе казал, е вярно. Амбицира се. Като измести на заден план личните си преживявания и почувства, че може да контролира изразните средства, тя отново заигра с първичната си виртуозност. Играта й престана да бъде нещо, посредством което изразяваше собствените си чувства, и отново стана проява на творческия й усет. Тя отново стана господарка на средствата, чрез които даваше израз на огромния си талант. Това я опияняваше, даваше й усещане за власт и свобода.

Но победата й се удаваше с усилие и извън театъра Джулия се чувстваше апатична и унила. Загуби бликащата си енергия. Обхвана я непривично смирение. Сякаш щастливите времена бяха вече отминали за нея. С въздишка си казваше, че никому не е нужна повече. Майкъл й предложи да замине за Виена, а и самата тя искаше да бъде по-близо до Роджър, но поклати глава.

— Само ще му преча.

Боеше се, че ще дотяга на сина си. Той бе доволен от живота си във Виена, защо да му досажда? Не можеше да понесе мисълта, че за него ще бъде скучно задължение да я води на разни места и от време на време да я кани на обяд или вечеря. Бе напълно естествено да му е по-интересно с неговите връстници, с които се бе сприятелил там.

Джулия реши да погостува на майка си. Мисис Ламбърт — „мадам дьо Ламбер“, както упорито я наричаше Майкъл — вече много години живееше със сестра си, мадам Фалу, на остров Сен Мало. Всяка година тя прекарваше няколко дни в Лондон при Джулия, но тази година не бе дошла, тъй като не се чувстваше добре със здравето. Беше вече възрастна — отдавна бе навършила седемдесет години — и Джулия знаеше, че ще бъде щастлива, ако дъщеря й я навести за известно време. Кому беше нужна една английска актриса във Виена? Там тя щеше да бъде нищо. А в Сен Мало ще бъде важна особа и на двете старици ще им е много приятно да се хвалят пред своите приятелки: „Ма fille, la plus grande actrice d’Anglettere“^[1] — и неща от този род.

Горките, толкова са стари, оставаше им да живеят още много малко, а водеха такова тъжно и еднообразно съществуване. Разбира се, тя ще скучае до смърт, но затова пък каква радост ще достави на тях! Признаваше, че е възможно малко да е пренебрегнала майка си, следвайки своя блестящ и триумфален жизнен път. Но сега щеше да изкупи вината си. Щеше да положи всички усилия, за да бъде очарователна. Сегашната й нежност към Майкъл и чувството, че много години е била несправедлива към него, я караха искрено да се разкайва. Била е егоистка и деспот, но ще се постарае да изкупи вината си. Щеше й се да се жертва и написа писмо на майка си, че ще отиде да й погостува.

Джулия съумя по най-естествен начин да направи така, че до деня на заминаването си да не се срещне с Том. Последното представление на пиесата, в която играеше, беше един ден преди отпътуването й за Сен Мало. Около шест часа вечерта Том пристигна да се сбогува с нея. Освен Майкъл в къщата бяха Доли, Чарлс Теймърли и няколко техни приятели, така че дори за минута не можеше да остане насаме с него. На Джулия не й беше трудно да води с Том най-непринуден разговор. При вида му не изпита палеща мъка, както се боеше, а само тъпа болка. Времето на заминаването и мястото, което Джулия щеше да посети, се пазеха в тайна, с други думи техният представител, който поддържаше връзки с пресата, бе позвънил само в няколко вестника и когато Джулия и Майкъл пристигнаха на гарата, там имаше десетина репортери и трима фотографи. Джулия им каза няколко любезни думи. Майкъл добави нещичко към тях, след това техният представител отведе репортерите настрана и ги осведоми накратко за плановете на Джулия. През това време фоторепортерите святкаха с апаратите си и запечатаха Джулия и Майкъл в различни пози: как вървят по перона подръка, как си разменят прощална целувка и последната снимка — Джулия, наполовина надвесена от прозореца на влака, протяга ръка на Майкъл, който стои на перона.

— Колко досадни са тези хора — каза Джулия. — Никъде не можеш да се скриеш от тях.

— Не мога да разбера как са узнали, че заминаваш.

Малобройната тълпа, събрала се на перона, стоеше на почтително разстояние. Пристигна техният представител, който поддържаше връзки с пресата, и каза на Майкъл, че репортерите са събрали материал за цяла колона. Влакът потегли.

Джулия беше отказала да вземе Иви със себе си. Чувстваше, че ако иска отново да стане безгрижна, трябва напълно да се откъсне от предишния си живот. Присъствието на Иви щеше да бъде неуместно в този френски дом. Мадам Фалу, която Джулия наричаше леля Кари, се бе омъжила за французин като съвсем младо момиче и сега на старини говореше френски по-добре, отколкото английски. Вече много години беше вдовица, единственият й син беше убит по време на войната. Тя живееше във висока тясна каменна къща на един хълм и щом човек прекрачеше прага й от застлана с каменни плочи улица, обхващаше го тишината и покоят на миналото столетие. Тук нищо не се бе изменило за последните петдесет години. Гостната беше обзаведена с гарнитура в стил „Луи XV“, облечена в калъфи, които се вдигаха веднъж в месеца, за да се почисти копринената дамаска. Кристалният полилей беше покрит с муселин, така че мухите да не го замърсяват. Пред камината имаше екран от изкусно разположени между две стъкла паунови пера. При все че стаята никога не се използваше, всеки ден леля Кари собственоръчно бършеше праха там. Стените в трапезарията бяха с дървена ламперия, тук също мебелите бяха в калъфи. Върху бюфета се кипреха сребърна epergne^[2], сребърна кафеница, сребърен чайник и сребърен поднос. Леля Кари и майката на Джулия, мисис Ламбърт, прекарваха дните си в дълга тясна стая, мебелирана в стил ампир. На стените в овални рамки висяха портрети с маслени бои на леля Кари, на покойния й съпруг, на родителите на съпруга й и пастелен портрет на техния убит син като дете. Тук бяха и кутиите им с ръкоделие, тук четяха вестниците си — католическия „La Croix“, „La Revue des Deux Mondes“ и местния ежедневник, тук играеха домино всяка вечер, освен в четвъртък, когато при тях вечеряха Abbé^[3] и Commandant la Garde^[4], офицер в оставка; тук се хранеха, но когато пристигна Джулия, решиха, че по-удобно ще им бъде да се хранят в трапезарията.

Леля Кари все още носеше траур за съпруга и сина си. Само в редки, особено топли дни сваляше малкия черен шал, който си бе изплела сама. Мисис Ламбърт също ходеше облечена в черно, но когато господин абатът и майорът идваха на вечеря, тя намяташе на раменете си бял дантелен шал, подарък от Джулия.

След вечерята четиримата играеха plafond^[5], като залагаха две су за сто. Мисис Ламбърт, която много години беше живяла в Джърси и все още пътуваше до Лондон, знаеше всичко за широкия свят и казваше, че сега много играят бридж контра, но майорът възразяваше, че тази игра е добра за американци и че той е съвсем доволен от plafond, а абатът добавяше, че лично той съжалява, че напоследък съвсем са забравили да играят вист. Какво да се прави, хората никога не са доволни от това, което имат, през цялото време искат нещо ново, ново, ново.

Всяка година за Коледа Джулия изпращаше скъпи подаръци на майка си и леля си, по те никога не ги използваха. С гордост показваха на своите приятелки всички тези великолепни неща, които пристигаха от Лондон, а след това ги загъваха в хартия и ги скриваха в шкафовете. Джулия бе предложила на майка си да й купи кола, но майка й отказа. Те излизат толкова рядко, че съвсем спокойно могат да се придвижват пеша; шофьорът ще започне да краде от бензина; ако се храни навън, това ще ги разори, а ако се храни в дома им — ще извади от душевно равновесие Анет. Анет беше тяхната готвачка, икономка и камериерка. Служеше у леля Кари вече тридесет и пет години. Племенницата й Анжел вършеше черната работа, но бе още твърде млада, нямаше четиридесет години и едва ли е удобно в къщата да има мъж през цялото време.

Настаниха Джулия в същата стая, в която бе живяла, когато учеше в Сен Мало. Това й подейства особено сантиментално и в първите минути едва сдържаше сълзите си. Но много лесно се приспособи към начина на живот на двете старици. След женитбата си леля Кари бе приела католицизма и когато мисис Ламбърт загуби съпруга си и се засели в Сен Мало, много скоро под влиянието на абата тя направи същото. Двете възрастни дами бяха много религиозни. Всяка сутрин ходеха на богослужение, а в неделя — на литургия. Но освен на църква не ходеха почти никъде. Много рядко се случваше да посетят някоя съседка, чийто близък е починал или пък чиято внучка се е сгодила. Четяха едни и същи вестници и едно и също списание, непрекъснато шиеха нещо с благотворителна цел, играеха домино, слушаха радиото, което им бе подарила Джулия. При все че абатът и майорът вечеряха у тях вече много години, когато идваше четвъртък, двете старици много се вълнуваха. Майорът с присъщата на военен прямота, която очакваха от него, можеше без колебание да каже, че някое блюдо не му е харесало, и дори абатът, при все че бе истински светец, не бе лишен от свой собствен вкус. Той много харесваше морски език, но не желаеше дори да го опита, ако не бе приготвен с най-хубавото масло, а при цената на маслото след войната това беше истинско разорение. В четвъртък сутрин леля Кари вземаше ключа за килера от мястото, където го бе скрила, и собственоръчно измъкваше оттам бутилка бордо. До края на седмицата двете сестри доизпиваха онова, което оставаше след гостите.

Двете старици много се суетяха около Джулия. Тъпчеха я с чай от билки и страшно се вълнуваха, да не би да седне на течение. Искрено казано, значителна част от живота им бе посветена на това да се пазят от течение. Заставяха Джулия да лежи на дивана, при това грижливо завиваха краката й. Даваха й съвети за дрехите, които носеше. Тези копринени чорапи са толкова тънки, че всичко се вижда през тях. А какво носи под роклята си? Леля Кари не ще се удиви, ако тя няма нищо друго, освен риза.

— Дори и риза не носи — каза мисис Ламбърт.

— Какво е облякла тогава?

— Пликчета — каза Джулия.

— И вероятно soutien-gorge^[6].

— Разбира се, не — язвително възкликна Джулия.

— Значи, племенничке, ти си съвсем гола под роклята?

— Практически, да.

— C’est de la folie!^[7] — възкликна леля Кари.

— C’est vraiment pas raisonable, ma fille^[8] — съгласи се мисис Ламбърт.

— И въпреки че не съм някоя блюстителка на нравите — добави леля Кари, — трябва да кажа, че е просто неприлично.

Джулия им се показа във всичките си дрехи и първия четвъртък след пристигането й започна спор по повод какво трябва да облече за вечерта. Леля Кари и мисис Ламбър си размениха твърде остри думи. Мисис Ламбърт беше ма мнение, че щом Джулия си е донесла вечерни тоалети, би трябвало да облече един от тях, а леля Кари смяташе, че това съвсем не е задължително.

— Когато идвах при теб в Джърси и канеха джентълмени на вечеря, помня, че ти си слагаше домашна роба.

— О, да, това би било много подходящо.

Двете възрастни дами с надежда погледнаха Джулия. Тя поклати глава.

— По-скоро ще си надяна саван.

Леля Кари бе облякла черна рокля с висока якичка, ушита от тежка коприна, с лъскави черни нишки, а мисис Ламбърт — също такава рокля с бял дантелен шал и огърлица от фалшиви перли. Майорът — нисичък як мъж, набръчкан като спечена мушмула със сиви коси, подстригани алаброс, и внушителни мустаци, боядисани синьо-черни, беше много галантен и при все че отдавна бе превалил седемдесетте, по време на вечерята притискаше крака на Джулия под масата. Когато излизаха от трапезарията, той се възползва от случая и я ощипа по задника.

„Сексапил“, си каза Джулия, докато величествено последва възрастните дами в гостната.

Те се суетяха около Джулия не защото беше велика актриса, а защото не се чувстваше добре и трябваше да си почине. За свое най-голямо учудване Джулия съвсем скоро разбра, че не само не се гордеят с нейната известност, но дори се стесняват. Не само че не се хвалеха с нея — те дори не я канеха със себе си, когато ходеха на гости. Още когато живееше в Англия, леля Кари бе свикнала да пие чай в пет часа и сега строго спазваше този обичай. Веднъж, скоро след пристигането на Джулия, поканиха няколко дами на чай и преди това, по време на обяда, мисис Ламбърт се обърна към Джулия със следните думи:

— Скъпа моя, в Сен Мало имаме някои много добри приятелки, но естествено те все още гледат на нас като на чужденки, въпреки че сме прекарали тук вече много години, и не бихме искали да вършим нещо, което би им се сторило ексцентрично. Естествено не те караме да лъжеш, но ако не е абсолютно необходимо, леля Кари намира за най-добре да не казваш, че си актриса.

Джулия беше поразена, но чувството й за хумор взе превес и тя едва не се изкикоти.

— Ако някоя от приятелките ни, които очакваме днес следобед, случайно те попита какъв е съпругът ти, ще отговориш, и това няма да е лъжа, че се занимава с търговия.

— Ни най-малко — Джулия си позволи да се усмихне.

— Разбира се, ние знаем, че английските актриси се различават от френските — добави добродушно леля Кари. — Почти всяка френска актриса непременно си има любовник.

— Господи, господи! — каза Джулия.

Лондонският й живот с всичките негови вълнения, победи и терзания бе останал далеч, далеч. Скоро тя разбра, че може без каквото и да било вълнение да мисли за Том и за любовта си към него. Осъзна, че повече е било наранено самолюбието й, отколкото сърцето й. Всички дни в Сен Мало си приличаха като две капки вода. Единственото, което й напомняше за Лондон, бяха пристигащите в понеделник неделни вестници. Джулия ги грабваше и ги четеше, докато се стъмни. В такива дни беше малко неспокойна. Отиваше на крепостните валове и се заглеждаше в островите, с които беше осеян заливът. Сивите облаци я караха да тъгува по сивото небе на Англия. Но във вторник сутрин отново потъваше в спокойния провинциален живот. Много четеше: английски и френски романи, които купуваше в местната книжарница, и любимия си Верлен. В стиховете му имаше нежна меланхолия и й се струваше, че тя много подхожда на сивия бретонски град с печални стари каменни къщи и тихи, стръмни, лъкатушещи улички. Спокойните навици на двете стари дами, еднообразието на техния беден откъм събития живот, безгрижното им бърборене будеха жал у Джулия. През всичките тези години нищо не им се бе случило, вече нищо нямаше да се случи до самата им смърт и колко малко означаваше тяхното съществуване! Най-странното беше, че бяха доволни. Завистта и злобата им бяха чужди. Отнасяха се към света със същото равнодушие, което Джулия изпитваше, докато стоеше в светлините на рампата и се покланяше в отговор на аплодисментите на възторжената публика. Понякога й се струваше, че това равнодушие е най-скъпоценното й притежание. В нея то бе породено от гордост, в тях — от смирение. И в двата случая резултатът беше един и същ — независимост на духа, — но при тях тази независимост бе по-надеждна.

Всяка седмица Майкъл изпращаше къси делови писма, с които съобщаваше какви са приходите и как се готви за новата постановка, но Чарлс Теймърли й пишеше всеки ден. Той я осведомяваше за всички светски новини, разказваше й по своя очарователен и културен начин за картините, които е видял, за книгите, които е прочел. Писмата му бяха пълни с нежни алюзии и шеговита ерудиция. Той философстваше без педантизъм. Пишеше й, че я обожава. Това бяха най-прекрасните писма, които бе получавала някога, и тя реши да ги запази за бъдещите поколения. Възможно е някой някога да ги публикува и хората ще отиват в Националната галерия, за да видят портрета й, нарисуван от Мак Енвой^[9], и с въздишка ще си спомнят за тъжната романтична любовна история, чиято героиня е била тя.

Чарлс й беше удивителна поддръжка в първите дни, след като загуби любовта на Том, и Джулия не можеше да си представи какво би правила без него. Той винаги беше на нейно разположение. Разговорът с него я отнасяше в друг свят и успокояваше нервите й. Душата й беше размътена и тя се къпеше в чистия извор на неговия дух. Какво спокойствие я обземаше, когато скиташе с него из картинните галерии! Имаше основание да му бъде благодарна. Мислеше си колко време вече я обича. Той я чакаше повече от двадесет години. Тя не бе твърде благосклонна към него. Би се чувствал толкова щастлив да я притежава, а това никак нямаше да я нарани. Защо толкова дълго го отблъскваше? Може би защото той й бе безкрайно предан и неговото обожание — толкова смирено; може би само защото тя искаше да запази в неговата душа онзи идеал, който сам си бе създал преди много години. Наистина беше глупаво, а тя бе чисто и просто една егоистка. Джулия бе обзета от възторг при мисълта, че най-после можеше да го възнагради за цялата му нежност, постоянство и безкористност. Все още бе под влияние на чувството, което добрината на Майкъл бе събудило в нея, че е недостойна за него, все още се разкайваше, че през всичките тези години го е пренебрегвала. Желанието да се пожертва, с което бе напуснала Англия, продължаваше да гори в гърдите й. Чарлс беше достоен обект за тази цел. Тя се засмя ласкаво и щастливо, като си представи колко поразен ще остане от нейното намерение. В първия миг просто няма да повярва, а след това — какво блаженство, какъв екстаз! Любовта, която е пазил в себе си толкова години, изведнъж ще срути всички прегради и ще я залее като мощен порой. Сърцето на Джулия неистово заби при мисълта за безграничната му благодарност. И все пак трудно ще му бъде да повярва, че най-после щастието му се е усмихнало. Когато всичко свърши и тя лежи в обятията му, ще се притисне нежно до него и ще му прошепне:

„Струваше ли си да чакаш тъй дълго?“

„Ти като Елена ме направи безсмъртен с една целувка.“^[10]

Възхитително беше да си в състояние да дадеш толкова щастие на едно човешко същество.

„Преди да си тръгна от Сен Мало, ще му пиша“, реши Джулия.

Пролетта се превърна в лято и в края на юли дойде време да замине за Париж — трябваше да се погрижи за тоалетите си. Майкъл искаше да открие сезона в първите дни на септември и репетициите за новата пиеса щяха да започнат през август. Джулия бе взела пиесата със себе си в Сен Мало, като се надяваше да научи ролята си, но при условията, в които живееше, това беше невъзможно. Имаше предостатъчно време, но в това сиво, пуританско, но и уютно градче, в постоянната компания на двете стари дами, чиито интереси се ограничаваха в енорийските дела и домашните задължения, пиесата, колкото и да беше интересна, не можеше да я увлече.

„Отдавна е време да се връщам“, си каза тя. „Какво ли ще стане, ако внезапно реша, че театърът не си струва цялата шумотевица, която вдигат около него?“

Джулия се прости с майка си и с леля Кари. Те бяха много мили с нея, но тя ги подозираше, че няма да съжаляват много, че си тръгва — нейното заминаване щеше да ги върне към живота, с който бяха свикнали. Освен това щяха да се успокоят, че не ги грози опасност от нещо ексцентрично, което винаги може да се очаква от една актриса, и което щеше да предизвика неблагоприятни коментари от страна на дамите в Сен Мало.

Тя пристигна в Париж през деня и когато я въведоха в апартамента й в хотел „Риц“, доволно въздъхна. Какво удоволствие бе да се върнеш към лукса! Неколцина приятели й бяха изпратили цветя. Джулия взе вана и се преоблече. Чарли Диврил, който й шиеше всички тоалети и отдавна вече й беше приятел, дойде, за да я заведе на обяд в „Боа“.

— Чудесно прекарах времето си — каза му тя. — Разбира се, доставих голяма радост на старите дами, но имам чувството, че ако останех само още един ден, щях да се отегча.

Разходката по Шанз-Елизе в тази пролетна вечер я изпълни с възторг. Колко бе приятно да вдишваш миризмата на бензинови пари! Коли, таксита, клаксони, кестени, улични светлини, тълпите по тротоарите и хората, насядали на открито пред кафенетата — какво по-прекрасно от това! А когато влязоха в „Шато дьо Мадрид“, където беше толкова весело, цивилизовано и скъпо — колко приятно беше отново да видиш елегантни, умело гримирани жени и загорели мъже в смокинги!

— Чувствувам се като кралица, която се връща от изгнание.

Джулия прекара в Париж няколко щастливи дни — избираше си тоалети и правеше първи проби. Всеки миг й доставяше удоволствие. Но беше жена с характер и когато вземеше някакво решение, изпълняваше го. Преди да тръгне за Лондон, изпрати кратко писмо на Чарлс. Той беше ходил в Гудуд и Каус и на път за Залцбург щеше да остане един ден в Лондон.

„Скъпи Чарлс,

Чудесно е, че ще ви видя тъй скоро. В сряда ще бъда свободна. Нека вечеряме заедно. Все още ли ме обичате?

Ваша Джулия“

Като пускаше плика в пощенската кутия, тя промърмори: „Bis dat qui cito dat.“^[11] Латинска фраза, която Майкъл произнасяше винаги, когато в отговор на някоя молба за волни пожертвования с благотворителна цел изпращаше с обратна поща точно половината от сумата, която очакваха от него.