Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theatre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)

Издание:

Уилям Съмърсет Моъм. Театър

Английска. Първо издание

Редактор: Силви Гърчева, Илияна Велева

Издателство „Силви-Арт“, София, 1994

ISBN: 954-8171-06-6

История

  1. — Добавяне

II

Когато мъжете си отидоха, Джулия отново разгледа снимките, преди да ги постави пак на мястото им.

„Не са лоши за жена на четиридесет и шест години“, усмихна се тя. „Няма що, приличам си.“ Огледа се за огледало, но не намери. „Проклети декоратори. Горкият Майкъл, нищо чудно, че не използва тази стая. Разбира се, никога не съм била особено фотогенична.“

Джулия внезапно почувства желание да разгледа някои от старите си снимки. Майкъл беше акуратен, методичен човек и държеше снимките й в големи картонени кутии, подредени в хронологичен ред. Неговите собствени снимки се пазеха в други картонени кутии на същите полици.

„Ако някой пожелае да напише историята на нашата кариера, тук ще намери всичко, от което има нужда“ — казваше той.

Със същото похвално намерение бе изрязал от пресата всичко, което се отнасяше до тях от самото начало на кариерата им, и беше превърнал залепените изрезки в огромни книги.

Тук имаше снимки на Джулия като дете и на Джулия като девойка, Джулия в първите й роли и Джулия — млада омъжена жена заедно с Майкъл, а по-късно — Джулия с техния син Роджър като бебе. На една снимка се виждаха и тримата: Майкъл — много мъжествен и необикновено красив, Джулия — олицетворение на майчинска любов, която сияеше в погледа й, обърнат към техния син, а Роджър — малчуган с къдрава главица. Тази снимка бе имала огромен успех. Всеки илюстрован вестник я беше поместил на цяла страница, бяха я отпечатвали на театралните афиши. Намалена до размерите на пощенска картичка, тя се бе продавала в провинцията в продължение на години. Колко досадно, че след като постъпи в Итън[1], Роджър повече не пожела да се снима с майка си. Странно — да не иска да се появява по вестниците!

— Хората ще си помислят, че си изрод или нещо такова — беше казала тя. — Няма нищо срамно в това. Иди на някоя премиера и погледай как светските дами и господа се тълпят около фотографите, всички тези министри, съдии и разни други. Дават си вид, че не им е до това, но забележи какви пози заемат само като видят, че фотографът ги е хванал в обектива си.

Но Роджър бе опърничав.

Джулия попадна на свой портрет като Беатриче[2]. Това бе единствената Шекспирова роля, която беше играла. Знаеше, че старинните костюми не й отиват; не разбираше защо — никой не умееше да носи модерни дрехи по-добре от нея. Шиеше тоалетите си в Париж — и за сцената, и за личния си гардероб, — а шивачките твърдяха, че от никого не получават толкова много поръчки. Фигурата й беше превъзходна и всички го признаваха; беше доста висока за жена, а краката й бяха дълги. За съжаление никога не й се бе отдал случай да играе Розалинда[3] — би изглеждала чудесно в мъжки костюм; разбира се, беше вече твърде късно за това, а може би по-добре, че не бе рискувала. Въпреки че със своя блясък, лукаво кокетство и усет за комичното навярно би била чудесна в тази роля. Критиците не бяха харесали много нейната Беатриче. И всичко заради този проклет бял стих. Гласът й — нисък, дълбок и гръден, с онази ефектна дрезгавост, която в емоционалните пасажи завладява цялата ти душа, а хумористичните стихове прави още по-смешни — бе съвършено непригоден, когато изговаряше всичко това на сцената. А и артикулацията й беше толкова ясна, че без да повишава глас, всяка нейна дума се чуваше и на последните редове в галерията. Твърдяха, че именно затова стиховете звучат като проза в устата й. „Очевидно“, мислеше си Джулия, „цялата работа е там, че съм твърде съвременна“.

Майкъл бе започнал с Шекспир. Това беше станало още преди да се запознаят. Беше играл Ромео в Кеймбридж и после, само година след като се бе записал в театралното училище, Бенсън[4] го бе ангажирал. Гастролираше из страната в най-различни роли. Но разбра, че с Шекспир няма да отиде далеч и че ако иска да има главни роли, трябва да играе в съвременни пиеси. В Мидълпул някой си Джеймс Лангтън ръководеше театрална трупа с постоянен репертоар, за която много се говореше. След три години работа с Бенсън, на едно от редовните турнета на трупата в Мидълпул, Майкъл бе писал на Лангтън и го бе помолил да му определи среща. Джими Лангтън, дебел, плешив, червендалест мъж на четиридесет и пет години, приличаше на някой от Рубенсовите преуспяващи бюргери и изпитваше истинска страст към театъра. Беше ексцентричен, арогантен, пълен с енергия, суетен и неотразим. Обичаше да играе, но за щастие външността му не позволяваше да се появява често на сцената, и много добре, защото беше лош актьор. Не можеше да потисне присъщата си експанзивност и въпреки че изучаваше и внимателно обмисляше всяка роля, като вникваше дълбоко в нея, в негово изпълнение тя се превръщаше в гротеска. Той разтягаше всеки жест, пресилваше интонацията на всяка дума. Но когато провеждаше репетиции с трупата, всичко беше съвсем различно, тогава нямаше нищо изкуствено и нищо не се преиграваше. Той притежаваше идеален слух и при все че не беше в състояние сам да възпроизведе нужната интонация, не допускаше никакъв фалш у другите.

— Не бъдете естествени — съветваше той актьорите. — На сцената това не е нужно. Тук всичко е привидно. Не трябва да изглеждате естествени.

Изцеждаше от актьорите всичко, на което бяха способни. Всяка сутрин от десет до два провеждаше репетиции, след това ги пускаше да си ходят, за да учат ролите си и да си починат преди вечерното представление. Хокаше ги, крещеше, присмиваше им се. Плащаше им малко. Но ако изиграеха добре някоя трогателна сцена, плачеше като дете, а когато произнасяха някоя смешна фраза така, както той искаше, държеше се за корема от смях. Ако беше доволен, започваше да подскача по сцената на един крак, а като се ядосаше, хвърляше листите на пода и започваше да ги тъпче, докато по бузите му се ронеха сълзи на гняв. Актьорите му се присмиваха, обиждаха го и правеха всичко възможно да му доставят удоволствие. Той пробуждаше у тях покровителственият им инстинкт и всички до един чувстваха, че просто не могат да го подведат. При все че, както казваха, смъкваше кожата от гърба им и не им даваше и минута покой, всички чувстваха някакво особено удоволствие в това да се подчиняват на непоносимите му изисквания. Когато въодушевено стискаше ръката на някой стар актьор със седмична заплата от седем фунта и казваше: „Боже мой, синко, ти беше поразителен!“, старият актьор се чувстваше като Чарлс Кин[5].

Случи се така, че когато Майкъл пристигна на срещата, за която беше помолил в писмото, Джими Лангтън се нуждаеше от млад актьор, който да играе главни роли на любовник. Беше се досетил защо Майкъл желае да се срещне с него и предишната вечер бе ходил да го види как играе. Майкъл изпълняваше ролята на Меркуцио[6] и не му бе харесал много, но когато влезе в кабинета му, Джими Лангтън беше поразен от неговата красота. В кафяв сюртук и сиви фланелени панталони дори без грим той беше толкова красив, че дъхът на Лангтън спря. Майкъл се държеше непринудено и говореше като джентълмен. Докато младият човек обясняваше целта на посещението си, Джими Лангтън го наблюдаваше внимателно. Дори да играеше посредствено, този млад мъж би отишъл далеч със своята външност.

— Миналата вечер видях вашия Меркуцио — каза той. — Какво мислите вие самият за него?

— Отвратителен.

— Съгласен съм с вас. На колко години сте?

— На двадесет и пет.

— Навярно са ви казвали, че сте красив?

— Затова и станах актьор, а не военен като баща си.

— Дявол да го вземе, ако имах вашата външност, какъв актьор щеше да излезе от мен!

Срещата завърши с това, че Майкъл получи ангажимент. Той остана в Мидълпул две години. Скоро стана любимец на трупата. Беше добродушен и отзивчив; не жалеше силите си, за да услужи на някого. Красотата му стана сензация в Мидълпул и на служебния вход винаги се трупаха млади момичета в очакване да го зърнат, когато излиза. Пишеха му любовни писма и му пращаха цветя. Той приемаше тяхното възхищение като нещо естествено, но не позволяваше да му завъртят главата. Стремеше се към успех и бе твърдо решил да не се обвързва с нищо, което би попречило на кариерата му. Джими Лангтън скоро разбра, че независимо от настойчивостта на Майкъл и горещото му желание да преуспее, от него никога няма да излезе добър актьор. Спасяваше го единствено красивата му външност. Гласът му беше тъничък и в особено патетични моменти звучеше твърде пронизително. В такива случаи създаваше по-скоро ефект на истерия, отколкото на неудържима страст. Но най-големият му недостатък в главната роля на любовник беше, че не умееше да изразява любовни преживявания. Той бе непринуден в свободен диалог и произнасяше репликите със съответната духовитост, но стигнеше ли се до любовно обяснение, нещо го сковаваше. Смущаваше се и това си личеше.

— Дяволите да ви вземат, не дръжте момичето, като че ли е чувал с картофи — крещеше му Джими Лангтън. — Целувате я, сякаш се боите от простуда. Вие сте влюбен в това момиче! Трябва да чувствате, че сте влюбен в нея! Да ви се струва, че се топите като восък и че ако след минута земята се разтърси и пропукалата се бездна може да ви погълне всеки миг, вие си мислите: „По дяволите това земетресение!“

Всичко беше напразно. Въпреки своята красота, изящество и непринудените си маниери, Майкъл си оставаше хладен любовник. Но това не попречи на Джулия лудо да се влюби в него. Те се срещнаха още когато той влезе в трупата на Лангтън.

При самата Джулия нещата вървяха съвсем лесно. Беше родена в Джърси, където баща й, също роден на острова, бе ветеринарен лекар. Сестрата на майка й се беше омъжила за французин, търговец на въглища от Сен Мало, и Джулия беше изпратена да живее при тях, докато се учеше в местния лицей. Научи се да говори френски като истинска французойка. Беше родена актриса и откакто се помнеше, никой не се съмняваше, че мястото й е на сцената. Леля й, мадам Фалу, беше en relations[7] с една възрастна актриса, която на младини е била societaire[8] в Комеди Франсез. Тя се бе преселила в Сен Мало, където живееше с малката пенсия, отпусната й от един от нейните любовници, след като се бяха разделили след дълги години на вярно извънбрачно съжителство. Когато Джулия бе дванадесетгодишно дете, тази актриса се беше вече превърнала в дебела и гръмогласна над шестдесетгодишна старица, която преливаше от жизненост и от всичко на света най-много обичаше вкусната храна. Имаше мощен и звънлив смях и говореше с нисък и силен като на мъж глас. Тя даде и първите уроци на Джулия. Научи я на всичко, което самата тя знаеше от Conservatoire[9], и й говореше за Райхенберг, който бе играл ingenues[10] до седемдесетгодишна възраст, за Сара Бернар[11] и нейния златен глас, за Муне-Сюли[12] и неговото величие и за великия Коклен, най-големия актьор на своето време. Рецитираше й дълги откъси от Корней и Расин, както бе свикнала да ги произнася в Комеди Франсез и учеше Джулия да ги изпълнява по същия начин. Джулия прелестно рецитираше със своя детски глас пълните с мечтателност и страст монолози на Федра[13], подчертавайки ритъма на александрийския стих и изговаряйки думите твърде афектирано и в същото време доста драматично. Навремето Жана Тебу трябва да е играла по твърде неестествен начин, но тя научи Джулия на превъзходна артикулация, научи я как да се движи и да се държи на сцената, да не се страхува от гласа си и изработи у нея онова интуитивно умение да наложи нужния ритъм, което по-късно стана едно от нейните най-големи достойнства.

— Не прави пауза, ако не е крайно необходимо — съветваше я тя с гръмотевичния си глас, като удряше със свити в юмрук пръсти върху масата пред себе си, — но ако правиш, задръж я колкото можеш по-дълго.

Когато стана на шестнадесет години и влезе в Кралската академия по драматично изкуство на Гауър Стрийт, Джулия вече знаеше много от онова, на което я учеха. Трябваше да се избави от някои остарели похвати и да се приучи към по-естествен и разговорен начин на изпълнение. Но тя печелеше първите награди на всички конкурси, в които участваше, и почти веднага щом завърши, благодарение на превъзходния си френски език получи малка роля на френска прислужница в един от лондонските театри. Отначало изглеждаше, че познанията й по френски език ще я обрекат на роли, в които се изисква чужд акцент, тъй като след това беше ангажирана за ролята на австрийска сервитьорка. Изминаха две години, преди Джими Лангтън да я открие. Джулия гастролираше из провинцията в една мелодрама, която бе имала успех в Лондон — в ролята на италианска авантюристка, чиито интриги в края на краищата се разкриват, и тя се стараеше без особен успех да играе четиридесетгодишна жена. Тъй като звездата на трупата, блондинка в зряла възраст, изпълняваше ролята на младо момиче, цялото представление бе лишено от правдоподобност. Джими си беше дал кратка почивка, обикаляше различни градове и ходеше на театър всяка вечер. В края на пиесата отиде да се запознае с Джулия. Беше достатъчно известен в театралните среди, та Джулия да се почувства поласкана от неговите комплименти, и когато я покани на обяд на следващия ден, тя се съгласи.

Още щом седнаха на масата, той пристъпи направо към въпроса.

— Цяла нощ не съм мигнал и непрекъснато мислех за вас — каза той.

— Това вече е изненада! И какви бяха мислите ви — чисти или нечисти?

Джими пропусна покрай ушите си насмешливия й въпрос.

— Вече двадесет и пет години съм в играта, викал съм актьорите на сцената, бил съм сценичен работник, режисьор, актьор, рекламен агент, дори и критик съм бил, дявол да го вземе. Живея сред кулисите още от дете, откакто излязох от пансиона, и ако не знам нещо за театъра, значи то не си струва да се знае. Мисля, че сте гениална.

— Много мило от ваша страна.

— Млъкнете. Оставете ме да говоря. Имате превъзходни данни. Подходящ ръст, хубава фигура, изключително подвижно и изразително лице.

— Вие ме ласкаете.

— Точно това и правя. Ето такова лице е нужно на една актриса. Лице, което може да изглежда всякак, дори красиво, лице, което може да изрази всяка мисъл, минала през главата ви. Такова лице е имала Дузе[14]. Миналата вечер, при все че не мислехте за това, което вършите, от време на време думите, които произнасяхте, бяха просто изписани на лицето ви.

— Ужасна роля. В нея няма и какво толкова да се мисли. Чухте ли какви глупости трябваше да изговарям?

— Ужасни са само актьорите, а не ролите. Вие притежавате необикновен глас, глас, който би покъртил душите. Не знам как сте в комична роля, но съм готов да рискувам.

— Какво искате да кажете с това?

— Чувството ви за ритъм е почти безпогрешно. На това едва ли са ви научили, то трябва да е в самата ви природа. И така е далеч по-добре. А сега да се върнем на въпроса. Заинтересувах се за вас. Говорите френски като французойка и затова ви дават роли, за които е нужен развален английски език. Знаете ли, така няма да отидете далеч.

— Това е всичко, което мога да получа.

— Щяхте ли да бъдете удовлетворена, ако цял живот изпълнявате такива роли? Ще затънете в тях и публиката няма да ви възприема в нищо друго. Второстепенни роли — това ще бъде всичко, което ще играете. Най-много двадесет лири седмично и един голям талант ще бъде погубен.

— Винаги съм се надявала, че някой ден ще получа истинска роля.

— Кога? Може да чакате и десет години. На колко години сте сега?

— На двадесет.

— Колко получавате?

— Петнадесет лири на седмица.

— Лъжете. Получавате дванадесет, много повече, отколкото струвате в този момент. Трябва да се научите на още много неща. Жестовете ви са банални. Дори не се и досещате, че всеки жест трябва да означава нещо. Вие не умеете да заставите публиката да ви гледа, преди да заговорите. Прекалено се гримирате. С лице като вашето колкото по-малко грим, толкова по-добре. Искате ли да станете звезда?

— Кой не иска?

— Елате при мен и аз ще ви направя най-великата актриса в Англия. Бързо ли запомняте? Би трябвало на вашата възраст…

— Мисля, че мога да запомня дума по дума всяка роля за четиридесет и осем часа.

— Вие се нуждаете от опит и от мен, за да ви направя актриса. Елате и ще ви предоставя двадесет роли на година. Ибсен, Шоу, Баркър[15], Зудерман[16], Ханкин[17], Голдсуърти. Вие притежавате огромно обаяние, но по всичко личи, че нямате и най-малка представа как да го използвате. — Джими се изкиска: — За бога, ако имахте, тази стара кранта щеше да ви изхвърли от трупата, преди да можете да се обърнете. Трябва да хванете публиката за гърлото и да кажете: „Ей вие, кучета, гледайте ме!“ Вие трябва да властвате над нея. Ако човек не притежава талант, никой не може да му го даде, но ако притежава, може да се научи да го използва. Казвам ви, имате всички данни да станете велика актриса. Никога в живота си не съм бил толкова уверен в нещо.

— Знам, че ми липсва опит. Разбира се, трябва да помисля за предложението ви. Не бих имала нищо против да дойда при вас за един сезон.

— Вървете по дяволите! Нима си въобразявате, че за един сезон ще направя от вас актриса? Нима мислите, че ще пукна от работа само за да дадете няколко прилични представления, а после да заминете за Лондон и да играете нищожна роля в някоя касова пиеса? За какъв идиот ме вземате? Ще подпиша с вас договор за три години, ще ви плащам осем лири седмично и ще трябва да работите като вол.

— Осем лири седмично е просто смешно. Не мога да приема такова предложение.

— Можете, можете. Това е всичко, което струвате в момента, и всичко, което ще получавате.

Джулия беше работила в театъра три години и за това време бе успяла да научи много. Освен това Жана Тебу, която не се отличаваше със строг морал, беше споделила с нея доста полезни неща.

— Не разчитате ли случайно, че за тези пари бихте могли и да преспивате с мен?

— Боже мой, наистина ли си мислите, че имам време да спя с актрисите от своята трупа? Трябва да върша много по-важни неща, моето момиче. И ще видите, че след четири часа репетиции, да не говорим за дневните представления, и след като вечер играете така, че да съм доволен от вас, не ще имате нито време, нито желание да се занимавате с любов. Когато накрая си легнете, ще искате само едно — да спите.

Но тук Джими Лангтън грешеше.

Бележки

[1] Итън — най-голямото средно учебно заведение за момчета измежду частните привилегировани училища в Англия. — Б.пр.

[2] Героиня от комедията на Шекспир „Много шум за нищо“. — Б.пр.

[3] Героиня от комедията на Шекспир „Както ви се харесва“. — Б.пр.

[4] Бенсън, Франк Робърт (1858 — 1939) — английски актьор и режисьор, посветил работата си на пиесите на Шекспир, организатор на фестивалите в родния град на Шекспир Стридфорд на Ейвън, които се провеждат всяка година. — Б.пр.

[5] Кин, Чарлс (1811 — 1868) — син на най-големия английски актьор Едмънд Кин. Чарлс Кин е изпълнявал с успех ролята на Хамлет. — Б.пр.

[6] Действуващо лице от трагедията на Шекспир „Ромео и Жулиета“. — Б.пр.

[7] В добри отношения (фр.). — Б.пр.

[8] Постоянен член на трупата (фр.). — Б.пр.

[9] Висше музикално и театрално училище (фр.). — Б.пр.

[10] Роля на простодушна и наивна млада девойка (фр.). — Б.пр.

[11] Бернар, Сара (1844 — 1923) — знаменита френска актриса. — Б.пр.

[12] Муне-Сюли Жан (1841 — 1916) — известен френски актьор. — Б.пр.

[13] В древногръцката митология — дъщеря на критския цар Минос, която се самоубива от несподелена любов. — Б.пр.

[14] Дузе, Елеонора (1859 — 1924) — италианска актриса. — Б.пр.

[15] Баркър, Харли Гранвил (1857 — 1946) — английски актьор и драматург. — Б.пр.

[16] Зудерман, Херман (1857 — 1928) — немски драматург. — Б.пр.

[17] Ханкин, Сент Джон Емил Клавъринг (1869 — 1909) — английски драматург. — Б.пр.