Съмърсет Моъм
Театър (14)

XIV

На другия ден Джулия отиде в Картие и купи един часовник, за да го изпрати на Том вместо онзи, който той бе заложил, а след две или три седмици, като разбра, че има рожден ден, му изпрати златна табакера.

— Знаеш ли, това е вещ, за която съм мечтал цял живот.

На Джулия й се стори, че вижда сълзи в очите му. Той страстно я целуна.

След това под един или друг предлог тя му изпращаше перлени игли за яка, копчета за жилетка, копчета за ръкавели. Доставяше й радост да му прави подаръци.

— Колко е ужасно, че нищо не мога да ти подаря в замяна — каза той.

— Подари ми часовника, който беше заложил, за да ме поканиш на вечеря.

Беше малък златен часовник, който не струваше повече от десет лири, но на нея й беше приятно да го носи от време на време.

След нощта, когато за пръв път вечеряха заедно, Джулия си призна, че е влюбена в Том. Това откритие я потресе. Но тя се чувстваше на седмото небе от щастие.

„А пък си мислех, че никога не ще мога да се влюбя отново. Разбира се, няма да продължи дълго. Но защо да не се порадвам на това, докато мога?“

Джулия реши, че отново трябва да го покани в Стенхоуп Плейс. Скоро й се предостави такава възможност.

— Помниш ли онзи твой млад счетоводител? — попита тя Майкъл. — Казва се Том Фенъл. Онази вечер го срещнах и го поканих на обяд идната неделя. Не ни достига един кавалер.

— Мислиш ли, че е подходящ?

Подготвяха грандиозен прием. Ето защо тя бе поканила Том. Би му доставило удоволствие да срещне някои хора, които познаваше само по снимките им във вестниците. Джулия вече беше разбрала, че е малко сноб. Какво пък, толкова по-добре, тя щеше да му предостави цялото модно общество. Беше проницателна, прекрасно разбираше, че Том не е влюбен в нея. Този роман само ласкаеше суетата му. Беше твърде сексуален млад мъж и се наслаждаваше на любовната игра. От намеци, от разказите, които тя постепенно извличаше от него, Джулия разбра, че още от седемнадесетгодишна възраст е имал много жени. Главното за него беше актът, а не партньорът. Смяташе, че това е най-голямото удоволствие на света. И Джулия разбираше защо той се ползва с такъв успех. Имаше нещо привлекателно в неговата слабоватост, той беше кожа и кости, ето защо дрехите му стояха толкова добре, а чистотата и свежестта му бяха очарователни. А стеснителността му в съчетание с безсрамието му го правеше неотразим. Колкото и да е странно, на жените им се нрави, когато ги гледат само с една мисъл — да ги повалят на леглото.

„Да, разбира се, че цялата тайна е в неговия сексапил.“

Джулия разбираше, че красотата му се дължи единствено на неговата младост. С възрастта ще се съсухри, ще стане костелив, мършав; неговата прелестна руменина ще се превърне в пурпурночервено, а нежната му кожа ще се набразди и ще пожълтее, но чувството, че това, което обичаше от него, не е вечно, само засилваше нейната нежност. Том събуждаше у нея непонятно състрадание. Той винаги беше в приповдигнато настроение, толкова свойствено за младостта, и Джулия имаше нужда от това като разсъхнала се земя от влага.

Но той не умееше да забавлява хората. Когато Джулия разказваше нещо забавно, Том се смееше, но самият той никога не можеше да разкаже нещо забавно. Тя не се смущаваше от това, че е скучничък. Напротив, действаше й успокояващо на нервите. Никога преди не й беше толкова леко както сега в неговата компания, а колкото до блясък и остроумие — тя притежаваше и двете в излишък.

Всички казваха, че Джулия изглежда с десет години по-млада и че никога не е играла по-добре. Тя знаеше, че е вярно, и разбираше причината. Но трябваше да бъде внимателна. Не трябваше да си изгубва ума. Чарлс Теймърли винаги казваше, че на актрисата е нужно повече благоразумие, отколкото ум, и навярно беше прав. Може и да не бе умна, но усетът й беше на бойна нога и тя му се доверяваше. Усетът подсказваше на Джулия, че не бива да издава на Том своята любов. Тя се постара да му подскаже, че няма никакви претенции към него и че е свободен да прави каквото пожелае. Държеше се, като че ли всичко между тях е нещо незначително и че нито той, нито тя му придават особено значение. Правеше всичко, за да го привърже към себе си. Том обичаше приемите и когато ходеше на приеми, Джулия го вземаше със себе си. Накара Доли и Чарлс Теймърли да го канят на обяд. Той обичаше да танцува и Джулия му доставяше покани за балове. Заради него се отбиваше на тези балове и виждаше колко му е приятно, че тя се ползва с такъв огромен успех в обществото. Джулия знаеше, че му се вие свят в присъствието на важни персони, и го запознаваше с най-различни известни хора. За щастие той много се харесваше на Майкъл. Майкъл обичаше да говори, а Том беше прекрасен слушател. Той отлично разбираме от работата си. Веднъж Майкъл й каза:

— Том е умно момче. Знае много неща за данъците върху общия доход. Посъветва ме как да спестя двеста-триста лири от годишния доход, когато плащам следващия път.

Майкъл, който в търсене на нови таланти посещаваше другите театри в Лондон или в предградията, често вземаше Том със себе си и след спектакъла чакаха Джулия, за да вечерят тримата заедно. От време на време Майкъл канеше Том на партия голф и ако самите те не бяха поканени никъде, приемаха Том на обяд у дома си.

— Приятно е, когато вкъщи има млад човек — казваше той, — това не ти позволява да остаряваш.

Том се стараеше да бъде полезен по всякакъв начин. Играеше табла с Майкъл, редеше пасианси с Джулия, а когато пускаха грамофона, непрекъснато сменяше плочите.

— Би бил добър другар на Роджър — каза Майкъл. — Том има глава на раменете си, при това е по-голям от Роджър. Ще му окаже добро влияние. Защо не го поканиш да поживее у дома по време на отпуска си?

„За щастие, аз съм добра актриса.“

Но с усилие прогони радостта от гласа си и изопна лице — да не издаде възторга, от който сърцето й биеше така неудържимо.

— Не е лоша идея — отвърна тя. — Ще го поканя, ако желаеш.

Театърът работеше до края на август и Майкъл беше наел къща в Теплоу, за да прекарат там най-горещите дни от лятото. Джулия пътуваше до Лондон за представленията, Майкъл ходеше там, когато работата му изискваше, но останалата част от деня и неделите тя прекарваше извън града. Том имаше две седмици отпуск и с готовност прие предложението й.

Но веднъж Джулия забеляза, че Том е необикновено мълчалив. Изглеждаше блед, постоянната му жизненост го беше напуснала. Тя разбра, че нещо се е случило, но той не пожела нищо да й каже, спомена само, че има неприятности. Накрая Джулия го накара да си признае, че е влязъл в дългове и кредиторите му настояват да ги изплати. Животът, в който Джулия го бе въвела, не му беше по джоба: тъй като се стесняваше от евтините си костюми, когато тя го водеше на приемите на висшето общество, Том си бе поръчал нови при скъп шивач. Бе заложил на кон с надеждата да спечели и да разчисти дълговете си, но конят бе пристигнал последен. За Джулия неговият дълг — сто двадесет и пет лири — беше малка сума, струваше й се нелепо, че такава дреболия би могла да разстрои някого. Веднага каза, че ще му даде тези пари.

— Не, не мога. Не мога да взема пари от жена.

Том пламна целият, стана му срамно само при мисълта за това. Джулия пусна в ход цялото си изкуство на ласкателка. Даваше му разумни доводи, преструваше се на обидена, дори се разплака и накрая Том се съгласи — хайде, от него да мине — да вземе пари назаем от нея. На другия ден Джулия му изпрати в писмо две банкноти от по сто лири. Том й позвъни по телефона и й каза, че му е изпратила много повече, отколкото се нуждае.

— О, знам, че хората никога не назовават истинската сума на дълговете си — каза тя със смях. — Сигурна съм, че дължиш повече, отколкото ми каза.

— Честна дума, не. Никога не бих те лъгал.

— Тогава задръж остатъка за всеки случай. Неприятно ми е, когато плащаш сметките в ресторанта и за такси, и за всичко останало.

— О, не, наистина не мога. Та това е много унизително.

— Глупости! Знаеш, че имам толкова пари, та не знам какво да ги правя. Нима ти е трудно да ми направиш удоволствие и да ми позволиш да те измъкна от тази беда?

— Страшно мило е от твоя страна. Не можеш да си представиш колко ми помогна. Не знам как да ти се отблагодаря.

Но гласът му беше тревожен. Горкото агънце, не можеше да се освободи от условностите. А Джулия казваше истината — никога досега не бе изпитвала такава наслада като сега, когато му даваше пари: това извикваше у нея неочакван изблик на чувства. А в главата си имаше още един план, който искаше да осъществи през двете седмици, които Том щеше да прекара при тях в Теплоу. Беше минало онова време, когато бедната му стая на Тависток Скуеър й се струваше очарователна, а скромната мебелировка извикваше умиление в душата й. Един-два пъти Джулия беше срещала по стълбите хора и й се бе сторило, че я гледат някак странно. Една неугледна и запусната икономка почистваше стаята на Том и приготвяше закуската му и Джулия имаше чувството, че тя се досеща за техните отношения и я шпионира. Веднъж, когато Джулия беше у Том, някой натисна бравата на вратата, а когато Джулия излезе, видя, че икономката търка перилата на стълбата — тя хвърли на Джулия намусен поглед. Джулия мразеше миризмата на прокиснала храна по стълбите, а острият й поглед скоро долови, че стаята на Том съвсем не блести от чистота. Избелелите прашни пердета, изтърканият килим, евтините мебели — всичко това й вдъхваше отвращение. Случи се така, че Майкъл, който през цялото време търсеше начин да вложи изгодно пари, бе купил няколко гаража недалеч от Стенхоуп Плейс. Той реши, че като дава под наем част от тях, ще може да изплати онези, които им бяха нужни. Над гаражите имаше няколко стаи. От тях Майкъл приспособи два малки апартамента: единия за шофьора, а другия щеше да дава под наем. Той все още не беше зает и Джулия предложи на Том да го наеме. Това щеше да бъде чудесно. Джулия щеше да има възможност да прескача при него за час, когато той се връща от кантората, понякога щеше да ходи при него след спектакъла и никой нищо нямаше да узнае. Никой нямаше да им пречи. Щяха да бъдат съвършено свободни. Джулия разказваше на Том колко интересно ще им бъде да обзавеждат стаите, беше сигурна, че у тях на Стенхоуп Плейс има куп ненужни неща и той просто би й направил услуга, като ги вземе на съхранение при себе си. Останалото ще купят заедно. Том бе съблазнен от мисълта да има свой собствен апартамент, но това беше невъзможно. При все че не бе висок, наемът не беше по неговия джоб. Джулия знаеше това. Знаеше също, че ако му предложи да го плаща вместо него, той с негодувание ще откаже. Но й се струваше, че през двете седмици, през които щяха да почиват в тяхната разкошна къща на брега на реката, ще съумее да превъзмогне колебанието му. Видя, че нейното предложение бе съблазнило Том, и не се съмняваше, че ще намери начин да го убеди — като се съгласи, той всъщност ще й направи услуга.

„Хората не се нуждаят от причина, за да направят онова, което искат“, мислеше си Джулия, „нужно им е оправдание.“

Тя с вълнение очакваше Том в Теплоу. Колко приятно щеше да бъде да се разхожда сутрин с него край реката, а през деня да прекарват заедно в градината! Ще дойде Роджър и Джулия беше решила, че между нея и Том няма да има никакви глупости, приличието го изисква. Но колко е божествено да прекарва почти цял ден заедно с него! Когато има дневни представления, Том ще се развлича с Роджър.

Но всичко стана съвсем не така, както очакваше Джулия. И през ум не й минаваше, че Роджър и Том ще се сприятелят толкова много. Имаха пет години разлика и Джулия предполагаше — честно казано, тя изобщо не бе мислила за това, — че Том ще гледа на Роджър като на дете, разбира се, много мило дете, но с което ще се държи съобразно възрастта му — може да те забавлява, когато желаеш, и да го пратиш да си играе, когато ти омръзне. Роджър беше на седемнадесет години. Той бе миловиден младеж с червеникави коси и сини очи и това беше най-привлекателното в него. Не бе наследил нито жизнеността и изразителността на лицето на майка си, нито класическата красота на баща си. Като дете, когато тя непрекъснато се фотографираше с него, беше прелестен. Сега бе станал твърде флегматичен и лицето му беше винаги сериозно. Когато човек се вгледаше в него, виждаше, че единственото, с което може да се похвали, са зъбите и косите му. Джулия много го обичаше, но не можеше да не признае, че е скучен. Когато оставаше насаме с него, времето минаваше необикновено бавно. Тя проявяваше жив интерес към неща, които според нея би трябвало да го интересуват — крикет и други такива, но той не намираше какво да каже за тях. Джулия се страхуваше, че не е много умен.

— Разбира се, той е още момче — оптимистично казваше тя, — вероятно с годините ще се развие.

Откакто бе влязъл в подготвителното училище, Джулия не го бе виждала често. По време на ваканциите му бе заета в театъра всяка вечер, а Роджър излизаше с баща си или с приятели, а в неделните дни двамата с Майкъл играеха голф. Когато Джулия беше канена на обяд, случваше се да не го види два-три дни подред, като не се смятат няколкото минути, когато Роджър влизаше сутрин в стаята й да я поздрави. Жалко, че не можеше завинаги да остане прелестното малко момченце, което тихо, без да пречи, си играеше в стаята й и като обвиваше ръчица около врата й, се усмихваше в обектива. От време на време Джулия отиваше в Итън да го види и там заедно пиеха чай. Бе поласкана, че е поставил някои от снимките й в стаята си. Прекрасно съзнаваше, че пристигането й в Итън предизвиква всеобщо вълнение и мистър Брекънбридж, възпитател в пансиона, където живееше Роджър, смяташе за свой дълг да й оказва извънредно любезен прием. Когато полугодието завърши, Джулия и Майкъл се бяха вече преместили в Теплоу и Роджър дойде направо при тях. Джулия горещо го разцелува. Роджър не прояви особен възторг от това, че си е у дома, както Джулия бе очаквала. Държеше се твърде небрежно. Като че ли изведнъж бе станал по-зрял.

Роджър веднага заяви на Джулия, че по Коледа иска да напусне Итън. Мислеше, че вече е получил всичко, което е могъл, и възнамеряваше да замине за няколко месеца във Виена и да научи немски, преди да постъпи в Кеймбридж. Майкъл искаше да направи от него военен, но Роджър решително се възпротиви. Още не бе решил какъв ще стане. Откакто се беше родил, и Майкъл, и Джулия изпитваха страх пред мисълта, че може да му хрумне да се отдаде на сцената, но очевидно Роджър нямаше ни най-малко влечение към театъра.

— Така или иначе, от него няма да излезе кой знае какво — каза Джулия.

Роджър живееше свой собствен живот. Сутрин ходеше на реката и се шляеше из градината с книга в ръка. На рождения му ден Джулия му подари много красив открит спортен автомобил и той го караше из околностите с главоломна скорост.

— Единственото ми утешение — казваше Джулия — е, че никак не досажда. В състояние е да се забавлява съвсем сам.

В неделни дни при тях идваха твърде много хора — актриси, актьори, някой случаен писател и куп приятели с известни имена. Това развличаше Джулия, а и тя със сигурност знаеше, че хората обичат да им гостуват. Още в първия неделен ден, след като Роджър беше пристигнал, цяла тълпа приятели дойдоха в Теплоу. Роджър бе много вежлив с гостите. Изпълняваше задълженията си на домакин като истински светски човек. Но на Джулия й се стори, че се чувства отчужден, като че ли играе роля, на която не може да се отдаде всецяло. Имаше неприятното чувство, че Роджър не възприема тези хора, а хладнокръвно ги оценява отстрани. Доби впечатление, че синът й не гледа сериозно на тях.

Том беше подредил нещата си така, че да пристигне следващата събота, и след представлението Джулия го докара с колата си. Нощта беше лунна и по това време на нощта пътищата бяха пусти. Разходката беше великолепна. Джулия искаше тя да продължи вечно.

Беше се сгушила до него и от време на време той я целуваше в тъмнината.

— Щастлив ли си? — попита го тя.

— Абсолютно.

Майкъл и Роджър си бяха легнали, но в столовата ги очакваше вечеря. Безмълвната къща създаваше у тях чувството, че са тук без разрешението на домакините. Като че ли бяха двама странници, които нощем са проникнали в чуждо жилище и са намерили разкошна трапеза, приготвена специално за тях. Беше много романтично. Чувстваше се нещо от атмосферата на приказките от „Хиляда и една нощ“. Джулия показа на Том стаята му, която бе до стаята на Роджър, и отиде да спи. На другата сутрин се събуди късно. Денят беше прекрасен. Не бе поканила никакви гости, за да прекара целия ден с Том. Когато се облече, двамата щяха да отидат край реката. Джулия закуси, взе вана. Облече лека бяла рокля, която бе подходяща за разходка по слънчевия бряг на реката и много й отиваше, и широкопола сламена шапка, която хвърляше топъл отблясък върху лицето й. Сложи си съвсем малко грим. Погледна се в огледалото и се усмихва със задоволство. Наистина изглеждаше млада и много хубава. С безпогрешна походка Джулия се отправи към градината. На ливадата, която се спускаше до самата река, видя Майкъл, заобиколен от неделните вестници. Беше сам.

— Мислех, че си отишъл да играеш голф.

— Не, момчетата отидоха. Реших, че ще им бъде по-приятно да бъдат сами. — Той се усмихна с привичната си дружелюбност. — В сравнение с мен те са твърде енергични. В осем часа вече се къпеха и още щом погълнаха закуската си, се метнаха на колата на Роджър и потеглиха.

— Радвам се, че са се сприятелили.

Джулия беше искрена. Бе малко разочарована, че няма да се разходи с Том край реката, но много й се искаше Том да се хареса на Роджър — имаше чувството, че Роджър не приема хората току-така. В края на краищата оставаха й цели две седмици, през които щеше да бъде с Том.

— Не крия от теб, че когато съм с тях, се чувствам истински старец — забеляза Майкъл.

— Глупости! Ти си много по-красив и от двамата и това ти е добре известно, любими мой.

Майкъл повдигна брадичката си и глътна коремчето си.

Момчетата се върнаха за обяд.

— Извинете, че закъсняхме — каза Роджър. — Имаше дяволски много народ и трябваше да чакаме почти на всяка площадка, за да започнем някой тур. Направихме по равен брой удари.

Бяха адски гладни, възбудени и извънредно доволни от себе си.

— Колко е хубаво, че днес нямаме гости — каза Роджър. — Страхувах се, че цялата тази банда отново ще пристигне и че ще трябва да се държим като послушни деца.

— Реших, че би било добре да си починем — каза Джулия.

Роджър я погледна.

— Това ще ти се отрази добре, мамо. Имаш твърде уморен вид.

„Наблюдателен е, няма що. Не, не бива да показвам, че това ме засяга. Слава богу, умея да играя.“

Тя весело се засмя.

— Цяла нощ не спах и си блъсках главата как да те отървем от пъпките по лицето ти.

— Да, нали са ужасни? Том казва, че и той е имал пъпки.

Джулия погледна Том. С открита на гърдите си тениска, с разчорлените си коси, малко позагорял от слънцето, той изглеждаше невероятно млад. Искрено казано, не по-възрастен от Роджър.

— А на него му се бели носът — продължаваше Роджър със смях. — Ще заприлича на плашило!

Джулия почувства леко безпокойство. Изглежда, че Том е отърсил от себе си няколко години и че е станал връстник на Роджър не само по възраст.

Те си бъбреха глупости. Изядоха огромно количество храна, изпиха по няколко халби бира. Майкъл, който ядеше и пиеше както винаги съвсем умерено, ги гледаше с усмивка. Радваше се на младостта им и на хубавото им настроение. Той напомняше на Джулия стар пес, който, едва помахвайки с опашка, се излежава на слънце и наблюдава как малките кученца си играят край него. Поднесоха кафето на поляната. Беше толкова приятно да седиш на сянка и да се любуваш на реката! Том изглеждаше много строен и грациозен в дългите си бели панталони. Никога преди Джулия не го бе виждала да пуши лула. Кой знае защо, това я трогна. Но Роджър започна да му се присмива.

— Защо пушиш — защото ти е приятно, или защото искаш да се почувстваш по-възрастен?

— Млъкни — каза Том.

— Изпи ли кафето си?

— Да.

— Тогава да отидем на реката.

Том нерешително погледна Джулия. Роджър забеляза това.

— О, всичко е наред, не трябва да се безпокоиш за моите почтени родители. Те имат неделните вестници. Наскоро мама ми подари спортна лодка.

„Спокойно, спокойно… Не избухвай. Каква глупачка съм била да му подаря тази лодка!“

— Добре — каза тя със снизходителна усмивка, — вървете на реката, само внимавайте да не паднете във водата.

— Ако паднем, няма да ни заболи. Ще се върнем за чая. Татко, тенис кортът маркиран ли е? След това бихме искали да поиграем.

— Може би баща ти ще намери още някого и ще можете да играете по двойки.

— О, не се безпокойте, играта един срещу един е още по-интересна, а и така ще можем да се поупражняваме. — След това се обърна към Том: — Хайде да видим кой по-напред ще дотича до навеса за лодки.

Том скочи на крака и се втурна да бяга, Роджър го последва. Майкъл взе един вестник и започна да си търси очилата.

— Добре си паснаха, нали?

— Очевидно.

— Страхувах се, че на Роджър ще му бъде скучно тук с нас. Хубаво е, че сега има компания.

— Не ти ли се струва, че Роджър не се съобразява с никого, освен със себе си?

— Имаш предвид тениса? Що се отнася до мен, право да ти кажа, все ми е едно дали ще играя, или не. Напълно естествено е, че момчетата искат да се забавляват сами. От тяхна гледна точка аз съм старец и само ще им разваля играта. В края на краищата най-важното е да се чувстват добре.

Джулия почувства угризение на съвестта. Майкъл беше прозаичен, стиснат, самодоволен, но необикновено добър и не притежаваше никакъв егоизъм. Той не познаваше завистта. Доставяше му удоволствие да прави другите щастливи, ако това, разбира се, не струваше пари. За Джулия Майкъл беше разтворена книга. Безспорно всичките му мисли бяха банални, но от друга страна, той не можеше да се срамува от нито една от тях. Вбесяваше се от това, че при всичките си достойнства, вместо да й внуши любов към себе си, Майкъл й бе убийствено скучен.

— Мисля, че си много по-добър от мен, миличък мой — каза тя.

Майкъл се усмихна със своята мила дружелюбна усмивка и поклати глава.

— Не, скъпа, аз имах забележителен профил, но ти притежаваш огромен талант.

Джулия се засмя. Беше дори забавно да разговаряш с човек, който никога не се досеща за какво става дума. Но какво имат предвид хората, когато говорят за актьорски талант? Джулия често се питаше какво точно я бе поставило с една глава по-високо от другите съвременни актьори. В първите години на своята кариера тя имаше недоброжелатели. Сравняваха я, съвсем не в нейна полза, с тази или онази актриса, която се ползваше с благоразположението на публиката. Но отдавна вече никой не й оспорваше палмата на първенството. Разбира се, нейната известност не беше толкова голяма, колкото на кинозвездите. Джулия опита в киното, но нямаше успех: лицето й, толкова подвижно и изразително на сцената, някак се губеше на екрана и след първите проби тя, с одобрението на Майкъл, отхвърляше всички предложения, които получаваше от време на време. Тази нейна позиция й послужи като чудесна реклама. Джулия не завиждаше на кинозвездите: те се появяваха и изчезваха, а тя оставаше. Когато имаше случай, ходеше да гледа играта на други видни лондонски актриси. Джулия не се скъпеше на похвали и го правеше съвсем искрено. Понякога нечие изпълнение й се струваше толкова хубаво, че никак не можеше да разбере защо хората вдигат такъв шум около нея. Прекрасно знаеше с каква висока репутация се ползва сред публиката, но самата тя имаше доста скромно мнение за себе си. Винаги се удивляваше на това, че хората изпадат във възторг от някоя нейна интонация или жест, които й се удаваха толкова естествено, че й се струваше, че това не би могло да се изиграе по друг начин. Критиците се възхищаваха от нейната разностранност. Особено хвалеха способността й да влезе в образа. Не че съзнателно е наблюдавала и копирала някого, просто когато се заемеше с нова роля, неизвестно откъде в главата й нахлуваха смътни възпоминания и тя разбираше, че знае много неща за своята нова героиня, неща, които не е и подозирала. Джулия често си спомняше за някои свои познати или дори за някой случаен човек, когото бе виждала на улицата или на прием. Съчетаваше тези възпоминания със собствената си индивидуалност и така създаваше образ, основан на реалния живот, но обогатен от нейния собствен опит, от отличното владеене на актьорската техника и от личното й обаяние. Хората мислеха, че тя играе само три-четири часа, докато е на сцената; не знаеха, че образът, който създава, е живял в нея през целия ден — и когато увлечено разговаряше с някого, и когато се занимаваше с други неща. Често й се струваше, че в нея живеят двама души: известна актриса, любимка на всички, най-елегантната жена в Лондон — но това бе само илюзия, — и героинята, която изобразяваше на сцената всяка вечер — и това вече бе нейното истинско „аз“.

„Проклета да съм, ако знам какво е това актьорски талант“, мислеше си тя, „но затова пък знам нещо друго: бих дала всичко, което притежавам, за да стана отново на осемнадесет години.“

Но това не беше истина. Ако й се предоставеше възможност да се върне назад в миналото си, не се знаеше дали би пожелала да стори това. По-скоро не. И не популярността й, ако щете, не славата й бяха скъпи, не властта й над зрителите и не искрената любов, която изпитваха към нея, и, разбира се, не парите, които й носеше талантът; не, опияняваше я друго — невидимата сила, която чувстваше в себе си, властта над изразните средства. Можеше да получи роля, дори не много добра роля, с глупав текст и благодарение на личните си качества, благодарение на своето изкуство, благодарение на отличното владеене на актьорския занаят, който чувстваше с всяка фибра на тялото си, да й вдъхне живот. В това нямаше равна на себе си. Понякога Джулия се чувстваше богиня.

„И при това“, засмя се тя, „Том още не се е бил родил.“

Най-сетне беше толкова естествено, че на него му харесва да се забавлява с Роджър. Та те са почти на една възраст. Принадлежат към едно и също поколение. Днес е първият ден на отпуска му, нека се повеселят, остават още цели две седмици. Скоро на Том ще му омръзне да прекарва времето си с това седемнадесетгодишно хлапе. Роджър е много мил, но скучен, майчинската любов не можеше да я заслепи. Трябва само да внимава и да не се издаде, че се обижда. От самото начало Джулия реши, че няма да предявява никакви изисквания към Том; ако почувства, че с нещо й е задължен, това би могло да се окаже съдбоносно за нея.

— Майкъл, защо не предложиш на Том другия апартамент, който е над гаража? Сега, след като си е взел и последния изпит и е вече експерт-счетоводител, не е прилично да живее в тази своя мебелирана стая.

— Идеята не е лоша. Ще го попитам.

— Ще спестиш таксата на агента, който ще ти намери наемател. Ще помогнем на Том да се обзаведе. Имаме куп стари мебели, които не са ни нужни. По-добре е Том да се възползва от тях, отколкото да гният на тавана.

Том и Роджър се върнаха за чая, изгълтаха куп сандвичи и играха тенис, докато се стъмни. След вечеря играха на домино. Джулия разигра блестяща сцена — все още млада майка, която нежно наблюдава сина си и неговия приятел. Легна си рано. Скоро момчетата също се качиха в стаите си и тъй като те бяха разположени точно над нейната спалня, тя чу, че Роджър влезе при Том. Двамата започнаха да си бъбрят. И техните, а и нейните прозорци бяха отворени и до ушите й достигаха оживените им гласове. Но за какво, боже мили, можеха да си говорят толкова много? Според нея нито един от двамата не бе така разговорлив. След малко се разнесе гласът на Майкъл:

— Хайде, момчета, марш в леглата! Утре ще си говорите.

Те се засмяха.

— Добре, татко — извика Роджър.

— Ама че бърборковци!

Тя отново чу гласа на Роджър:

— Лека нощ, приятелю!

И сърдечния отговор на Том:

— Лека нощ, приятелю!

„Идиоти!“, гневно промърмори Джулия сама на себе си.

На другата сутрин, докато закусваше в леглото, Майкъл влезе при нея.

— Момчетата отидоха в Хантъркоум да играят голф. Имаха намерение да изиграят два рунда и попитаха дали непременно трябва да се върнат за обяд. Казах им, че може и да не се връщат.

— Не бих могла да твърдя, че съм във възторг, когато Том гледа на нашия дом като на хотел — забеляза Джулия.

— Мила, но те са просто момчета. Наистина нека се развличат колкото си искат.

Значи, днес тя изобщо няма да види Том — между пет и шест трябва да излезе, ако иска да бъде в театъра навреме. Добре му е на Майкъл, как няма да се отнася толкова добродушно към всичко. Беше обидена. Щеше й се да заплаче. Сигурно е съвсем равнодушен към нея — сега тя мислеше за Том, — а пък бе решила, че днес ще бъде друго, не както вчера. Беше се събудила с твърдото намерение да бъде търпелива и да приема нещата такива, каквито са, но не й бе дошло наум, че я чака такова разочарование.

— Донесоха ли вестниците? — намусено попита Джулия.

Тръгна към града разярена.

Следващият ден беше малко по-добър. Момчетата решиха да не играят голф, затова пък от сутринта до вечерта се сражаваха на тенис корта. Тяхната неизчерпаема енергия ужасно дразнеше Джулия. В шорти, с голи крака и спортна ризка Том не изглеждаше повече от шестнадесетгодишен. Тъй като се къпеха по три-четири пъти на ден, той не можеше да си приглажда косата и щом като изсъхнеше, тя се навиваше на непослушни къдрици. Това го правеше още по-млад и, уви, още по-прелестен. Сърцето на Джулия се терзаеше от мъка. Струваше й се, че държането му странно се е променило. Тъй като се намираше непрекъснато в компанията на Роджър, той бе загубил вида си на светски човек, който много следи за външността си, който внимава какво да облече, и отново бе станал раздърпано малко момченце. Нито с намек, нито с поглед Том издаваше, че е неин любовник; отнасяше се с нея така, като че ли тя не е друго, освен майката на неговия приятел. С всяка своя забележка, лудория, дори с вежливостта си я караше да се чувства, че принадлежи към друго поколение. В отношението му към нея нямаше и следа от рицарска галантност, която всеки млад мъж е длъжен да проявява по отношение на обожаваната жена; такава снизходителна доброжелателност се оказваше по-скоро на неомъжена стара леля.

Джулия се възмущаваше, че Том играе по свирката на едно хлапе, по-малко от него. Това говореше за неговата безхарактерност. Но тя обвиняваше не него; обвиняваше Роджър. Егоизмът му я отвращаваше. Е добре, той е все още много млад. Но безразличието му към всичко друго, освен към собствените му удоволствия говореше за неудържимо самолюбие. Беше нетактичен и невнимателен. Държи се така, като че ли и къщата, и слугите, и майка му и баща му съществуват само за негово удобство. На няколко пъти Джулия щеше да му отправи някоя остра дума, но пред Том не се осмеляваше да играе незавидната роля на майка, която наставлява сина си. При това, когато някой му се караше, Роджър приемаше изражението на дълбоко обидено дете, започваше да гледа като ранена кошута и човек чувстваше, че е бил жесток и несправедлив към него. Това довеждаше Джулия до ярост. Самата тя можеше да гледа по същия начин — Роджър бе наследил този неин поглед, тя неведнъж го бе използвала на сцената с огромен ефект и знаеше, че той абсолютно нищо не означава, — но когато виждаше същото изражение в очите на сина си, ужасно се разстройваше. Дори мисълта за това я караше да се разнежва. Внезапната промяна в чувствата й я накара да види истината — тя ревнуваше Том от Роджър, безумно го ревнуваше. Това откритие я потресе; не знаеше дали да се смее, или да се засрами. Няколко минути размишляваше.

„Хубаво ще го наредя!“

Нямаше намерение да допусне тази неделя да премине така както миналата. За щастие Том беше сноб. „Жената привлича мъжа със своя чар, а го задържа със собствените му пороци“, промърмори Джулия и си помисли: интересно, тя ли бе измислила този афоризъм, или си го бе припомнила от някоя пиеса.

Проведе няколко телефонни разговора. Покани за уикенда семейство Денорънт. По същото време Чарлс Теймърли гостуваше в Хенли на сър Мейхю Брайънстън, министъра на финансите. Той прие поканата и обеща да доведе и своя домакин със себе си. За да ги развлича — Джулия знаеше, че аристократите никак не се интересуват един от друг, когато се озоват сред артистичната бохема, както си въобразяваха, — тя покани и своя партньор на сцената Арчи Декстър, и хубавата му жена, която играеше под моминското си име Грейс Хардуил. Джулия не се съмняваше, че ако у дома й се появят маркиза и маркиз, в чието общество Том би могъл да се движи, и един министър от кабинета, на когото би му се приискало да направи впечатление, той няма да отиде да играе голф с Роджър или пък да гребе на реката цял следобед. В подобна компания Роджър ще заеме подобаващото му се място на ученик, на когото никой не обръща внимание, а Том ще види колко блестяща може да бъде тя, ако пожелае. Като предвкусваше победата си, Джулия стоически понесе следващите няколко дни. Тя почти не виждаше Том и Роджър, а когато имаше дневни представления, не се срещаше с тях по цял ден. Ако не играеха тенис или голф, двамата скитаха из околностите с колата на Роджър.

Джулия докара семейство Денорънт след представлението. Роджър бе легнал да спи, но Майкъл и Том ги чакаха за вечеря. Слугите също си бяха легнали и те се обслужваха сами. Джулия забеляза с каква стеснителна готовност Том се стараеше да предостави на семейство Денорънт всичко, от което се нуждаеха, как скачаше всеки път, когато трябваше да им услужи с нещо. Неговата вежливост изглеждаше малко досадна. Семейство Денорънт бяха скромна млада двойка и дори не подозираха, че титлите им биха могли да имат някакво значение, и Джордж Денорънт доста се смути, когато Том вдигна мръсната му чиния и му поднесе чиста за следващото блюдо.

„Според мен утре Роджър няма да има партньор за голф“, каза си Джулия.

Разговаряха до три часа през нощта и Джулия забеляза, че когато Том й пожелаваше лека нощ, очите му сияеха, но дали от любов или от шампанското — не можеше да каже. Той й стисна ръката.

— Каква чудесна вечер — възкликна Том.

Вече беше късно утро, когато Джулия, облечена в тънка муселинова рокля, излезе в градината в целия блясък на красотата си. Роджър седеше в шезлонга с книга в ръка.

— Четеш ли? — попита Джулия, като повдигна своите наистина прекрасни вежди. — Защо не играете голф?

Роджър изглеждаше намусен.

— Том каза, че е твърде горещо.

— Така ли? — попита тя с очарователна усмивка. — А пък аз се изплаших, че си сметнал за свой дълг да останеш и да позабавляваш гостите ми. Ще дойдат толкова много хора, че лесно ще минем и без твоята помощ. Къде са останалите?

— Не знам. Том се опитва да се докара пред Сесили Денорънт.

— Тя е много хубавичка.

— Изглежда, днес ще бъде отвратително скучно.

— Надявам се, че Том няма да твърди същото — каза тя с такъв вид, като че ли това силно я безпокои.

Роджър не отговори.

Денят премина точно така, както си го представяше Джулия. Наистина тя почти не видя Том, но затова пък Роджър го виждаше още по-малко. Том много се хареса на семейство Денорънт. Обясни им как да избягнат огромния данък, който плащаха върху доходите си. С уважение слушаше министъра на финансите, когато онзи говореше за театър, и Арчи Декстър, когато той пък излагаше възгледите си за политическото положение. Джулия беше в отлична форма. Арчи Декстър притежаваше остър ум, неизчерпаем запас от театрални истории и удивителен дар да ги разказва и по време на обяда двамата с Джулия накараха цялата маса да се залива от смях, а след чая, когато играчите на тенис се умориха, уговориха Джулия (не може да се каже, че тя се съпротивляваше много) да достави на всички удоволствието и да изпълни своята пародия на Гладис Купър, Констанс Колие и Герти Лорънс^[1]. Но Джулия не беше забравила, че Чарлс Теймърли е нейният най-предан и безкористен обожател, и привечер отдели няколко минути, за да се разходи заедно с него. Когато бе с Чарлс, не се стараеше да бъде нито весела, нито остроумна, тя бе мечтателна и нежна. Въпреки блестящия спектакъл, който бе играла през целия ден, изпитваше тъга. Когато с въздишки и недомлъвки тя даде на Чарлс да разбере, че животът й е пуст и въпреки успешната си кариера не може да не чувства, че е изпуснала нещо много важно, тя бе почти искрена. Колко често си спомня за вилата в Соренто, на брега на Неаполитанския залив… Прекрасна мечта. Може би там я бе очаквало истинското щастие, трябвало е само да протегне ръка. Бе постъпила глупаво. Какво са всички тези триумфи на сцената? Paglliaci^[2]. Хората не знаеха колко вярно беше това „Vesti la giubba…“^[3] и тям подобни. Тя е толкова самотна. Разбира се, не бе необходимо да говори на Чарлс, че сърцето й тъгува не за изгубените възможности, а защото някакъв си младеж предпочита да играе голф със сина й, вместо да се занимава с любов с майката.

После Джулия и Арчи Декстър се наговориха и след обяда, когато всички се събраха в гостната, без да предупредят никого и като започнаха с няколко нищо неозначаващи думи, двамата си устроиха такава ужасна сцена на ревност, като че ли бяха любовници. В първия момент останалите не се досетиха, че това е шега, но скоро взаимните им обвинения станаха толкова чудовищни и непристойни, че потънаха в общия кикот. След това двамата изиграха една импровизация — как пийнал джентълмен отмъква от Джърмин Стрийт някаква френска проститутка. После с невъзмутима сериозност показаха как мисис Алвинг от пиесата „Призраци“ се опитва да съблазни пастора Мендърз, докато малката аудитория се тресеше от смях. Завършиха с един номер, който често изпълняваха на театрални приеми и го бяха шлифовали до блясък. Това бе част от пиеса на Чехов, преведена на английски, но в особено патетичните места двамата започваха да дрънкат такива неща, че репликите звучаха съвсем на руски. Джулия извика на помощ целия си талант на трагичка, но произнасяше думите с такъв шутовски патос, че това създаваше неотразим комичен ефект. Тя вложи в изпълнението искрена душевна мъка, но с присъщото си чувство за хумор сама се присмиваше над нея. Зрителите се превиваха на столовете си, държаха се за корема, стенеха от неудържим смях. Може би това беше нейното най-добро представление, Джулия играеше за Том и само за него.

— Гледал съм Сара Бернар и Режан^[4] — каза министърът на финансите. — Гледам съм Дузе и Елън Тери, гледал съм мис Кендъл. „Nunc dimittis.“^[5]

Джулия сияеща се отпусна в креслото и на един дъх пресуши чаша шампанско.

„Проклета да съм, ако не съм се справила с Роджър завинаги“, помисли си тя.

Но въпреки всичко, когато на другата сутрин слезе на закуска, момчетата бяха вече отишли да играят голф. Майкъл беше откарал семейство Денорънт в града. Джулия се чувстваше уморена. Когато Роджър и Том се върнаха за обяд, трябваше да направи усилие над себе си, за да се покаже весела. После тримата се отправиха към реката, но Джулия имаше чувството, че са я взели не защото им се иска, а защото не могат да избягнат това. Тя потисна въздишката си при мисълта как бе очаквала отпуска на Том. Сега броеше дните, които оставаха до края й. Когато най-после седна в колата и потегли за Лондон, почувства облекчение.

Не се сърдеше на Том, но беше дълбоко уязвена; сърдеше се на себе си, че бе загубила власт над собствената си личност. Но когато влезе в театъра, осъзна, че се отърсва от Том като от лош сън при събуждане. Тук, в своята гримьорна, отново стана господарка на самата себе си и всички събития от всекидневието изгубиха своята важност. Почти нищо нямаше значение, докато разполагаше с тази възможност да бъде свободна.

Така премина и втората седмица. Майкъл, Роджър и Том се наслаждаваха на живота. Къпеха се в реката. Оставаха четири дни. Оставаха три дни.

„Е, сега вече ще изтърпя докрай. Когато се върнем в Лондон, всичко ще се промени. Не бива да показвам колко съм нещастна. Трябва да давам вид, че всичко е наред.“

— Провървя ни, улучихме такова хубаво време — каза Майкъл. — А Том има успех, нали? Жалко, че не може да остане още една седмица.

— Да, много жалко.

— Мисля, че за Роджър е много хубаво да има такъв приятел. Съвършено нормален и чист английски младеж.

— О, да, съвършено нормален.

„Ах, какъв глупак! Ах, какъв глупак!“

— Просто ти прави удоволствие да ги гледаш как се хранят.

— О, да, имат завиден апетит.

„Господи, да се задавят дано!“

Том трябваше да пътува за Лондон с ранния влак в понеделник сутринта. Семейство Декстър, които имаха вила в Борненд, бяха поканили всички на обяд в неделя. Решиха да отидат дотам с моторна лодка. Сега, когато отпускът на Том беше свършил, Джулия се радваше, че нито веднъж и с нищо не бе издала раздразнението си. Беше уверена, че Том дори не се досеща каква болка й е причинил. Трябва да бъде снизходителна. В края на краищата той е само едно момче и ако искаме да бъдем точни — тя би могла да му бъде майка. Разбира се, беше жалко, че си е изгубила ума по него, но какво да се прави, от самото начало си бе казала, че той не трябва да чувства към себе си никакви претенции от нейна страна. В неделя не чакаха никого за вечеря. В тази последна вечер Джулия искаше да остане за малко насаме с Том.

Разбира се, това бе невъзможно, но биха могли все пак да се поразходят из градината.

„Интересно, дали е забелязал, че откакто е пристигнал в Теплоу, не ме е целунал нито веднъж?“

Можеха да се повозят на лодка. Колко божествено би било поне за няколко минути да се притисне в обятията му, това би я възнаградило за всичко.

У семейство Декстър се бяха събрали предимно актьори. Грейс Хардуил, съпругата на Арчи, играеше в музикални комедии и беше поканила куп хубавички момичета, танцьорки в оперетата, в която пееше. Съвсем естествено Джулия изигра ролята на примадона, която ни най-малко не важничи. Очарователно се усмихваше на девойките с обезцветени от перхидрол коси, статистки със седмична заплата от три лири. Мнозина носеха със себе си фотоапарати и тя любезно им разрешаваше да я снимат. Възторжено ръкопляскаше, когато Грейс изпълни своята знаменита ария под акомпанимента на самия композитор. Когато комедийната артистка изобрази Джулия в една от най-известните й роли, тя се смееше най-високо от всички. Беше много весело, шумно и безгрижно. Джулия искрено се забавляваше, но когато стана седем часът, тя без съжаление се приготви за тръгване. Докато горещо благодареше на домакините за приятната вечер, Роджър дойде при нея.

— Слушай, мамо, тук се е събрала цяла компания, която отива в Мейдънхед да вечеря и потанцува. Канят и нас с Том. Нали не възразяваш?

Кръвта нахлу в главата й. Тя не можа да се овладее и гласът й прозвуча твърде рязко.

— А как ще се върнете?

— Не се безпокой, всичко ще се нареди. Някой ще ни докара.

Джулия безпомощно погледна сина си. Нямаше какво да възрази.

— Ще бъде ужасно весело, мамо. Том страшно иска да отидем.

Сърцето й се сви. С огромен труд й се удаде да не му направи сцена.

— Добре, мили. Само не закъснявайте много. Помни, че Том трябва да стане по изгрев-слънце.

В това време при тях дойде Том и чу последните й думи.

— Наистина ли нямате нищо против? — попита той.

— Разбира се, не. Надявам се, че ще прекарате добре.

Тя весело се усмихна, но очите й бяха хладни.

— Радвам се, че момчетата си отидоха — каза Майкъл, докато сядаше в лодката. — Цяла вечност не сме оставали насаме с теб.

Джулия стисна зъби, за да не избухне и да му каже да си държи глупавия език зад зъбите. Черна ярост я задушаваше. Това беше последната капка. Цели две седмици Том не я забелязваше, дори не беше елементарно вежлив, а тя — тя се държеше като ангел. Коя жена би проявила такова търпение? Всяка друга на нейно място щеше да му заповяда да си обира крушите, ако не знае какво изисква елементарното приличие. Егоист, глупак, грубиян — ето какъв е той. Жалко, че утре сам заминава. С такова удоволствие би го изхвърлила през вратата с всичките му партушини. Как се осмеляваше да се държи така с нея, този нищожен счетоводител? Поети, членове на кабинета, перове на Англия с радост биха отменили най-важните си срещи, за да вечерят с нея, а той я захвърли и отиде да танцува с някакви си изрусени блондинки, които въобще не могат да играят. Явно той е един жалък глупак. Дума да не става за някаква благодарност. И последният му парцал бе купен със собствените й пари. А табакерата, с която толкова много се гордее, нима не му е пак подарък от нея? А пръстенът? О, не, това няма да му се размине току-така. Тя ще си разчисти сметките с него. И дори знае как. Познава най-уязвимото му място, знае как най-силно да го нарани. Ще го настъпи по мазола. Когато започна подробно да обмисля плана си за отмъщение, стана й малко по-леко. Нямаше търпение по-скоро да го изпълни и още щом се върнаха, тя се качи в спалнята си. Извади от чантичката си четири банкноти от по една лира всяка и друга от десет шилинга. Написа кратка бележка.

„Скъпи Том,

Тук има пари, които трябва да оставиш на слугите, тъй като няма да те видя сутринта. Дай три лири на иконома, една на камериерката, която ти почистваше и гладеше костюмите, и десет шилинга на шофьора.

Джулия“

Тя повика Иви и й нареди да каже на камериерката, която щеше да събуди Том сутринта, да му предаде плика. Когато слезе за вечеря, се чувстваше много по-добре. Докато се хранеха, двамата с Майкъл оживено разговаряха, след това седнаха да играят карти. Дори цяла седмица да си беше блъскала главата как най-силно да уязви Том, не би измислила нищо по-добро.

Но Джулия не можеше да заспи. Лежеше в леглото и чакаше Роджър и Том да се върнат. В главата й се промъкна мисъл, която прогони съня й. Възможно е Том да разбере колко лошо се е държал. И ако за миг се замисли за това, той ще осъзнае, че много я е огорчил, може би ще съжалява за това и когато се върнат и Роджър му пожелае лека нощ, ще се промъкне при нея. Ако направи това, тя всичко ще му прости. Навярно писмото е в кухненския килер, няма да е трудно да слезе долу и да го вземе обратно. Най-после пред къщата спря кола. Джулия светна лампата и погледна часовника си. Три часът. Чу как момчетата се качиха горе и всеки отиде в стаята си. Джулия чакаше. Запали нощната лампа до леглото, така че Том да може да вижда, когато отвори вратата й. Тя ще се престори, че спи, а когато той се приближи на пръсти до нея, бавно ще отвори очи и ще му се усмихне. Джулия чакаше. В нощната тишина тя чу как той си легна и загаси светлината. Една минута тя гледаше право пред себе си, след това вдигна рамене, отвори чекмеджето на нощното шкафче и взе от малко шишенце две таблетки приспивателно.

„Ако не заспя, ще полудея.“