Съмърсет Моъм
Театър (5)

V

Сега Джулия разглеждаше фотографията, където се бе снела в булчинска рокля.

„Господи, какво плашило.“

Те решиха да запазят в тайна годежа си и Джулия не каза на никой друг, освен на Джими Лангтън, на две-три момичета от трупата на шивачката, която й подготвяше театралните костюми. Накара ги да й дадат дума, че ще мълчат, и не можеше да разбере как само след два дни всички в театъра знаеха за събитието. Джулия беше на седмото небе от щастие. Обичаше Майкъл още по-страстно отпреди и с радост би се омъжила за него на минутата, но благоразумието му се оказа по-силно. Те бяха само един актьор и една актриса от провинциален театър. Да се заемат със завоюването на Лондон като двойка, свързана с веригите на брака, би поставило на карта шансовете им за успех. Джулия му намекна съвсем ясно, както единствено тя бе способна на това, и по-ясно не можеше и да бъде, че е готова да му стане любовница, но той не се съгласи. Бе твърде порядъчен, за да се възползва от любовта й.

— „… че ако в бой свиреп не бих изложил за честта гърди, как бих обичал те?“^[1] — изрецитира той.

Майкъл бе уверен, че когато се оженят, горчиво ще съжаляват, че са започнали да живеят като мъж и жена още преди сватбата. Джулия се гордееше с принципите му. Той беше внимателен, ласкав, нежен, но твърде скоро започна да гледа на нея като на нещо привично, което се разбира от само себе си. По неговия маниер — приятелски, но някак небрежен — би могло да се помисли, че са женени вече много години. Но той проявяваше природната си доброта и благосклонно приемаше любовните й изблици. Джулия страшно обичаше да седи сгушена до Майкъл, неговата ръка обвиваше талията й, а лицето й се притискаше до неговото, а когато можеше да долепи копнеещата си уста до тънките му устни, тя изпитваше райско блаженство. И въпреки че когато сядаха така, Майкъл предпочиташе да обсъжда ролите им или бъдещите им планове, тя пак беше щастлива. Никога не й омръзна да се възхищава на красотата му. Когато говореше колко изящен е носът му, колко прекрасни са кестенявите му къдри, за нея бе сладостно да чувства, че ръката на Майкъл притиска по-силно талията й, а очите му излъчват нежност.

— Любима, ще стана суетен като паун.

— Но нали е просто глупаво да се отрича, че си красив като бог.

Всъщност Джулия говореше и мислеше така, защото й доставяше удоволствие, но не само заради това — тя знаеше, че и той с удоволствие слуша комплиментите й. Майкъл се отнасяше към нея с нежност и възхищение, беше му леко с нея, доверяваше й се, но Джулия знаеше, че той не е влюбен в нея. Утешаваше се с мисълта, че я обича дотолкова, доколкото може, и вярваше, че когато се оженят, нейната страст ще пробуди и у него ответна реакция. А засега призоваваше на помощ целия си такт и проявяваше максимална сдържаност. Знаеше, че не може да си позволи да му стане скучна. Знаеше, че не трябва да му е в тежест, че той никога не трябва да почувства някакво задължение спрямо нея. Майкъл можеше да я остави, за да отиде да играе голф или да закуси с някой случаен познат, но тя не му даваше да разбере и най-малко, че това и е неприятно. И понеже подозираше, че сценичният й успех засилва чувството му към нея, работеше като вол, за да играе добре.

На втората година от техния годеж в Мидълпул пристигна един американски менажер, който издирваше млади таланти и който беше чувал за трупата на Джими Лангтън. Той остана очарован от Майкъл. Изпрати му бележка, в която го канеше да го посети в хотела му на другия ден. Без дъх от вълнение, Майкъл показа бележката на Джулия. Това можеше да означава само едно — искаха да му предложат ангажимент. Сърцето й се сви, но тя се престори, че изпитва същия възторг като него, и на другия ден го придружи. Когато Майкъл отиде да говори с великия човек, тя остана да го чака във фоайето.

— Пожелай ми щастие — шепнеше той, докато вървеше към асансьора. — Толкова е хубаво, че ми е трудно да повярвам.

Джулия седеше в коженото кресло и от все сърце мечтаеше американският менажер да предложи на Майкъл такава роля, че той да я отхвърли, или заплата, която да бъде под достойнството му. Или пък обратно, да го накара да прочете част от ролята, за която иска да го ангажира, и да види, че тя не му е по силите. Но когато след половин час Майкъл слезе във фоайето със сияещ поглед и лека походка, Джулия разбра, че договорът е сключен. За миг почувства, че ей сега ще й прилошее, и като се опитваше да изобрази на лицето си щастлива усмивка, усети, че мускулите й не се поддават на усилието.

— Всичко е наред. Каза ми, че това е дяволски хубава роля — младо момче на деветнадесет години. Осем или девет седмици в Ню Йорк, след това гастроли из страната. Общо четиридесет седмици в трупата на Джон Дру^[2]. Двеста и петдесет долара на седмица.

— Любими, толкова се радвам за теб.

Беше ясно, че с готовност е приел предложението. Дори не бе допуснал мисълта, че би могъл да откаже.

„А аз… аз“ мислеше си тя, „дори да ми бяха предложили хиляда долара на седмица, все едно. Не бих заминала, не бих се разделила с него.“

Джулия беше обхваната от отчаяние. С нищо не можеше да му попречи. Трябваше да се преструва, че е на седмото небе от щастие. Майкъл бе твърде възбуден, за да може да стои на едно място, и те излязоха ма оживената улица.

— Това е удивителен шанс. Разбира се, в Америка всичко е скъпо, но ще се опитам да живея с петдесет долара на седмица. Казват, че американците са много гостоприемни и понякога ще имам възможност да се храня безплатно. Не виждам защо да не мога да спестя осем хиляди долара за четиридесет седмици, а това са хиляда и шестстотин лири.

„Той не ме обича. Пукната пара не дава за мен. Мразя го. Ще ми се да го убия. Дяволите да го вземат този американец.“

— А ако ме ангажира и за следващата година, ще получавам триста долара седмично. Това означава, че за две години ще мога да спестя голяма част от четирите хиляди лири, от които се нуждаем. Почти достатъчно, за да започнем това, което сме намислили.

— За следващата година?! — за миг Джулия престана да се владее и сълзи задавиха гласа й. — Искаш да кажеш, че заминаваш за две години?

— Е, през лятото, разбира се, ще се върна. Ще ми заплатят пътните обратно до Англия и ще отида у дома, за да харча по-малко.

— Не знам как ще живея тук без теб!

Тя произнесе тези думи весело, дори небрежно, като че ли ги каза единствено да се покаже учтива.

— Ще прекараме лятото заедно и знаеш ли, година, дори две ще прелетят, без да ги усетим.

Майкъл вървеше, където му видят очите, но Джулия през цялото време го направляваше в посоката, в която тя желаеше, и изведнъж се намериха пред вратите на театъра. Джулия се спря.

— Довиждане. Трябва да отскоча да видя Джими.

Лицето на Майкъл помръкна.

— Нима ще ме оставиш точно сега? Та аз нямам с кого да поговоря. Мислех, че ще отидем да хапнем нещо преди представлението.

— Много съжалявам. Джими ме чака, а ти сам знаеш какъв е.

Майкъл й се усмихна с милата си добродушна усмивка.

— Е, върви тогава. Няма да се сърдя, че веднъж си ме зарязала.

Той продължи пътя си, а Джулия влезе в театъра през служебния вход. Джими Лангтън бе подредил в мансардата приятно жилище, до което можеше да се стигне, като се мине през балкона. Тя позвъни на вратата. Отвори й самият Джими. Беше учуден, но се зарадва да я види.

— Здравей, Джулия, влизай!

Тя мина покрай него, без да продума, и чак когато се намери в малката неподредена гостна с разхвърляни наоколо ръкописи на пиеси, книги или просто боклук, остатъците от скромния му обяд върху една табла до бюрото, тя се обърна с лице към него. Зъбите й бяха стиснати, погледът й намръщен.

— Дявол такъв!

С едно движение само тя се добра до него, хвана го с две ръце за яката на разкопчаната му риза и го разтърси. Джими се опита да се освободи, но тя беше силна и при това разярена.

— Престани! Стига!

— Дявол такъв, мръсна свиня, подъл мерзавец!

Джими изви тялото си и силно я плесна по страната. Джулия инстинктивно го пусна и притисна ръка до лицето си — беше я заболяло. Заплака.

— Негодник! Мръсно куче! Да биете жена!

— Приказвай ги на друг, миличка. Нима не знаеш, че ако някой ме удари, дори и жена, аз винаги отвръщам на удара?

— Не съм ви докосвала.

— Едва не ме удуши!

— Заслужавате си го. О, господи, готова съм да ви убия.

— Хайде, седни, пиленце, а аз ще ти налея малко уиски, за да дойдеш на себе си. После всичко ще ми разкажеш.

Джулия се огледа за кресло, където ми могла да седне.

— Господи, истинска кочина. Защо не повикате някоя жена да почисти?

Със сърдит жест тя изблъска на пода книгите от креслото, хвърли се в него и заплака, сега вече съвсем сериозно. Джими й наля порядъчно количество уиски, добави малко сода и я накара да го изпие.

— Е, а сега обясни по какъв повод изигра тази сцена от „Тоска“?

— Майкъл заминава за Америка.

— Така ли?

Тя се изви и се освободи от ръката му, която бе преметнал през рамото й.

— Как сте могли? Как сте могли?

— Нямам нищо общо с това.

— Лъжете! Вероятно не знаете и това, че този подъл менажер се намира в Мидълпул? Всичко е ваша работа, не се съмнявам. Направили сте го нарочно, за да ни разделите.

— О, миличка, ти си несправедлива към мен. Наистина му казах, че може да вземе, който си иска член от трупата ми, с изключение на Майкъл Гослин.

Джулия не видя израза на очите му, когато произнасяше тези думи, в противен случай би се запитала защо има толкова доволен вид, като че ли му се бе удало да изиграе някому много лоша шега.

— Дори мен? — попита тя.

— Знаех, че не са му нужни актриси. Имат си ги достатъчно. Липсват актьори, които умеят да носят костюмите си и не плюят на пода в гостната.

— О, Джими, не пускай Майкъл. Не ще го преживея.

— Как мога да го спра? Договорът му с мен изтича на края на сезона. Тази покана е голяма възможност за него.

— Но аз го обичам. Искам го. Представете си, че в Америка някоя богата наследница се влюби в Майкъл?

— Ако любовта му към теб не го спре, прати го по дяволите.

Думите му отново я раздразниха.

— Мръсен, стар евнух, какво знаеш ти за любовта?

— Ох, тези жени — въздъхна Джими. — Ако се опиташ да легнеш с тях, наричат те мръсен стар сваляч, в противен случай казват, че си мръсен стар евнух.

— Ах, вие нищо не разбирате. Той е толкова потресаващо красив, жените ще започнат да се влюбват в него една подир друга, а той толкова лесно се поддава на ласкателства. Всичко може да се случи за две години.

— За две години?

— Ако го харесат, ще го оставят за още една година.

— Е, колкото до това, можеш да бъдеш спокойна. Ще се върне още в края на първия сезон, и то завинаги. Този менажер го видя само в „Кандида“. Единствената роля, в която е горе-долу сносен. Помни ми думата, няма да мине много време и ще разберат, че са сключили неизгодна сделка. Той ще се провали.

— Какво разбирате вие от актьори!

— Всичко.

— С радост бих ви извадила очите.

— Предупреждавам те, че ако се опиташ да ме докоснеш, този път няма да се отървеш само с лека плесница. Така ще те цапардосам по устата, че цяла седмица няма да можеш да се храниш.

— О, господи, не се съмнявам. И вие се наричате джентълмен?

— Само когато съм пиян.

Джулия се изкиска и Джими почувства, че най-лошото вече е отминало.

— Знаеш не по-зле от мен, че на сцената той не може да се мери с теб. Казвам ти — ти ще станеш най-великата актриса след мис Кендъл^[3]. Защо ти е да се свързваш с човек, който винаги ще виси на шията ти като воденичен камък? Искате да имате собствен театър и той ще пожелае да бъде твой партньор. Майкъл никога няма да стане добър актьор.

— Той притежава красива външност. Мога да го извлека нагоре със собствени сили.

— Не бих казал, че си много скромна. Но тук грешиш. Ако искаш да пожънеш успех, не можеш да си позволиш да имаш за партньор някой, който не е на твоето равнище.

— Не ме интересува. По-скоро ще се омъжа за него и ще се проваля на сцената, отколкото да играя с друг, за да пожъна успех.

— Девственица ли си?

Джулия отново се изкиска.

— Това не ви засяга, но представете си — да.

— Така си и мислех. Е, ако това не е толкова важно за теб, защо не заминете за две седмици в Париж, когато закрием сезона? Той няма да тръгне по-рано от месец август. Може би тогава ще се успокоиш.

— Майкъл не иска. Не е такъв човек. Той е джентълмен.

— Дори висшите класи произвеждат себеподобни.

— Ах, нищо не разбирате! — надменно отвърна Джулия.

— Обзалагам се, че ти също.

Джулия не благоволи да отговори. Тя наистина се чувстваше твърде нещастна.

— Не мога да живея без него, чувате ли? Какво ще правя, когато замине?

— Ще останеш при мен. Ангажирам те за още една година. Събрах куп нови роли за теб и намерих актьор за ролята на първи любовник. Не актьор, а истинско откритие. Няма да повярваш колко е по-лесно да се играе с партньор, който ти откликва. Ще ти плащам дванадесет лири на седмица.

Джулия се доближи до него и изпитателно го погледна в очите.

— И нагласихте всичко това, за да ме накарате да остана при вас още един сезон? Разбихте сърцето ми, разрушихте целия ми живот само за да ме задържите в пършивия си театър?

— Кълна се, че не е вярно. Харесваш ми, аз ти се възхищавам, а работите ни през последните две години вървят от хубаво по-хубаво. Но, дявол да го вземе, такава подлост не бих извършил!

— Лъжеш, мръсен лъжец!

— Кълна се, че това е чистата истина.

— Тогава го докажете! — разпалено каза тя.

— Как мога да го докажа? Сама знаеш, че съм наистина порядъчен човек.

— Дайте ми петнадесет фунта седмично и ще ви повярвам.

— Петнадесет лири седмично? Знаеш колко печели трупата ни. Не мога. Е, добре… Но ще трябва да добавя трите лири от собствения си джоб.

— Не ми пука.