Съмърсет Моъм
Театър (1)

I

Вратата се отвори и Майкъл Гослин вдигна поглед. Влезе Джулия.

— Ти ли си? Няма да те задържа повече от минута. Почакай да подпиша тези писма.

— Не бързам. Исках само да видя какви билети са изпратени на семейство Денорънт. Какво прави тук този младеж?

С отлично овладян инстинкт на опитна актриса тя подкрепи думите си със съответния жест, като кимна с изящната си главица към стаята, през която току-що беше минала.

— Счетоводителят. Изпратен е от кантората „Лорънс и Хъмфри“. Тук е вече трети ден.

— Изглежда съвсем млад.

— Още е на стаж. Личи си, че познава работата. Поразен е от начина, по който се водят счетоводните книги при нас. Заяви ми, че не е очаквал един театър да бъде поставен на такива делови основи. Някои фирми водели счетоводството си така, че косите ти да побелеят.

Джулия се усмихна при вида на красивото лице на своя съпруг, което излъчваше самодоволство.

— Тактичен младеж.

— Днес привършва. Мисля си, дали да не го вземем с нас и да хапнем набързо у дома? Много добре е възпитан.

— И според теб това е достатъчно, за да поканим някого на обяд?

Майкъл не долови тънката ирония в гласа й.

— Ако не искаш, няма да го поканя. Просто си мислех, че ще му достави удоволствие. Ужасно ти се възхищава. Гледал е пиесата три пъти. Гори от желание да се запознае с теб.

Майкъл натисна бутончето и след миг на вратата се появи секретарката му.

— Писмата са готови, Марджъри. С кого трябва да се срещна днес следобед?

Джулия разсеяно слушаше как Марджъри изброява имената от списъка и лениво оглеждаше стаята, при все че я познаваше до най-малката подробност. Точно такъв трябваше да бъде кабинетът на един директор на първокласен театър. Стените бяха облицовани с ламперия (на костуема цена) от добър художник-декоратор и украсени с гравюри от Зофани и Де Вилде^[1] по театрални сюжети. Креслата бяха широки и удобни. Майкъл седеше на богато гравиран стол — имитация на стила „Чипъндейл“^[2], но изработен от известна фирма, — а масата му, в същия стил, изглеждаше необикновено солидна с тежките си крака във формата на хищни лапи. Върху нея стоеше снимката й в масивна сребърна рамка и за симетрия — снимката на Роджър, техния син. Между тях беше поставена великолепна сребърна мастилница, която някога Джулия бе подарила на Майкъл за рождения му ден, а зад нея кутия от червен марокен, богато украсена със злато — там той държеше бланките си, в случай че пожелаеше да пише писмата си на ръка. На тях имаше адрес — Театър „Сидънс“, а на пликовете стоеше неговият герб — глава на глиган с девиз под нея: „Nemo me impune lacessit“^[3]. Букетът от жълти лалета в сребърната купа, която Майкъл бе спечелил за три поредни победи в състезанията на театрите по голф, говореше за грижовността на Марджъри. Джулия я погледна замислено. Въпреки късо подстриганите си и обезцветени с перхидрол коси и силно начервени устни, тя имаше безличен вид, характерен за идеалната секретарка. Беше работила с Майкъл пет години. За този период би трябвало да познава и кътните му зъби. „Интересно дали е толкова интелигентна, че все още да не се е влюбила в него“, запита се Джулия.

Майкъл стана от стола.

— Е, мила, аз съм на твоите услуги.

Марджъри му подаде черната филцова шапка и отвори вратата. Когато влязоха в кантората, младежът, когото Джулия бе забелязала на идване, се обърна и стана.

— Разрешете да ви запозная с мис Ламбърт — каза Майкъл. И с вид на посланик, представящ аташе на царската особа в двора, където е акредитиран, добави: — Това е младият човек, който бе така любезен да се съгласи да въведе ред в счетоводните ни книги.

Младежът силно се изчерви. Той сковано отвърна на топлата заучена усмивка на Джулия, а когато сърдечно му стисна ръката, тя усети, че дланта му е влажна от пот. Смущението му беше трогателно. Навярно така са се чувствували хората, когато са ги представяли на Сара Сидънс^[4]. Джулия си помисли, че не бе отговорила твърде любезно на Майкъл, когато й бе предложил да поканят младежа на закуска. Погледна го право в лицето с огромните си бляскави тъмнокафяви очи. Без ни най-малко усилие и съвсем естествено — както би отпъдила досадно жужаща муха от лицето си — тя вложи в гласа си леко иронична и ласкава нотка.

— Чудя се, дали бихме могли да ви убедим да хапнете един котлет заедно с нас? След това Майкъл ще ви върне с колата.

Младежът отново се смути и адамовата му ябълка се раздвижи на тънката му шия.

— Много любезно от ваша страна. — Той разтревожено погледна костюма си. — Видът ми е ужасно неприличен.

— Ще се оправите у дома.

Колата ги чакаше пред служебния вход: дълъг черен автомобил с хромирани метални части. Седалките бяха тапицирани в сребриста кожа, а гербът на Майкъл дискретно украсяваше вратите. Джулия се настани отзад.

— Седнете до мен. Майкъл ще кара.

Те живееха на Стенхоуп Плейс и когато пристигнаха, Джулия нареди на иконома да покаже на младежа къде може да си измие ръцете. Самата тя се качи в салона. Когато Майкъл влезе при нея, тя тъкмо си червеше устните.

— Казах му да се качи при нас, щом се приготви.

— Впрочем как се казва?

— Нямам понятие.

— Мили, трябва да разберем. Ще го помоля да напише нещо в книгата за гости.

— Чак пък толкова, би било твърде голяма чест за него. — Майкъл молеше само почетните гости да напишат няколко реда в книгата. — Виждаме го за пръв и последен път.

В този миг младият човек се появи на вратата. В колата Джулия бе положила всички усилия да го предразположи, но той все още се стесняваше. Коктейлите бяха вече готови и Майкъл започна да пълни чашите. Джулия взе цигара, младежът запали клечка кибрит, но пръстите му трепереха толкова силно, че той въобще не можеше да поднесе огъня до цигарата й и тя задържа ръката му в своята.

„Горкият“, помисли си тя, „очевидно това е най-забележителната минута в живота му. Колко горд ще бъде, когато разказва на близките си за своето посещение тук. Вероятно всички в кантората ще му завиждат и той ще се чувства като истински герой.“

Когато говореше сама на себе си, Джулия съвсем не използваше езика, с който се обръщаше към другите: изразите й бяха много по-пикантни. С наслаждение погълна дима от цигарата си. „Не е ли наистина чудесно“, помисли си тя, „че един обяд в твоя компания и половинчасов разговор с теб кара хората да се мислят толкова важни в своето жалко обкръжение?“

Младежът се осмели да отбележи:

— Каква разкошна стая!

Джулия тутакси го възнагради с очарователна усмивка и леко повдигна прекрасните си вежди — усмивка, която той навярно неведнъж беше виждал на лицето й на сцената.

— Толкова се радвам, че я харесвате — гласът й беше нисък и леко дрезгав. Човек би помислил, че неговите думи са снели огромна тежест от душата й. — Всички в нашето семейство сме на мнение, че Майкъл има превъзходен вкус.

Майкъл самодоволно огледа стаята.

— Имам богат опит. Винаги правя сам ескизите на декорите за пиесите ни. Наистина, имам човек за черната работа, но идеите са изцяло мои.

Бяха се преместили в тази къща преди две години и Майкъл, както и Джулия, добре знаеше, че преди да тръгнат на турне, бяха наели скъпо платен декоратор, който се бе съгласил да подреди всичко, докато се завърнат, при това на костуема цена, а те се задължиха да му осигурят работа в театъра. Но защо бе нужно да споделят такива досадни подробности с човек, на когото дори не знаеха името? Къщата беше мебелирана с изключителен вкус, античното и модерното бяха умело съчетани и Майкъл с право беше заявил, че без съмнение тава е дом на джентълмен. Но Джулия бе настояла да подреди собствената си спалня както й се харесва и тъй като предишната й спалня в дома им на Риджънтс Парк, където бяха живели до края на войната, много й допадаше, тя я беше пренесла тук, без да променя нищо. Леглото и тоалетната масичка бяха тапицирани в розова коприна, кушетката и креслото — в любимите на Натие^[5] сини тонове; над леглото пърхаха пухкави позлатени амурчета, които поддържаха лампа с розов абажур, а също такива пухкави и позлатени амурчета окръжаваха огромното огледало. Масички от полирано дърво бяха отрупани със снимки с автографи на актьори, актриси и членове на кралското семейство, поставени в скъпи рамки. Наистина декораторът беше повдигнал високомерно вежди, но това бе единствената стая в къщата, където Джулия се чувстваше истински уютно. Пишеше писмата си върху маса от полирано дърво, като седеше в позлатен стол реквизит от постановката на „Хамлет“.

Икономът обяви, че обядът е поднесен, и те слязоха в трапезарията.

— Надявам се, че няма да останете гладен — каза Джулия. — Ние с Майкъл нямаме голяма охота за ядене.

И наистина обядът се състоеше от писия на скара, печени котлети със спанак и компот — нещо, което задоволяваше законния глад, но не причиняваше затлъстяване. Предупредена от Марджъри, че на обяд ще присъства още един човек, готвачката беше приготвила набързо малко пържени картофи. Те бяха хрупкави и разнасяха апетитна миризма, но само младежът яде от тях. Преди да откаже, Джулия им хвърли изпълнен с копнеж поглед. А Майкъл ги гледаше с такъв вид, като че ли не можеше да разбере какво точно бе това, но после, потръпвайки едва забележимо, той се отърси от мрачната си замисленост и каза: не, благодаря. Седяха на дълга и тясна маса за хранене: Джулия и Майкъл — във величествени италиански кресла един срещу друг на двата отдалечени края, а младежът по средата на не много удобен, но напълно хармониращ с останалите мебели стол. Джулия забеляза, че той поглежда към бюфета, и с очарователна усмивка се наклони към него:

— Имате ли нужда от нещо?

Лицето му пламна.

— Бих ли могъл да получа малко хляб?

— Разбира се.

Тя многозначително погледна иконома; той наливаше сухо бяло вино в чашата на Майкъл, а като привърши, излезе от стаята.

— Ние с Майкъл никога не ядем хляб. Беше глупаво от страна на Джевънс да не съобрази, че бихте пожелали малко хляб.

— Да се яде хляб, е само навик — каза Майкъл. — Човек може да се отучи учудващо бързо, ако наистина поиска.

— Бедното агънце е тънко като сламка, Майкъл.

— Самият аз не ям хляб, не защото се страхувам да не напълнея. Не го ям, тъй като не виждам смисъл в това. Всъщност при упражненията, които правя, мога да ям всичко, което пожелая.

На петдесет и две години Майкъл бе запазил превъзходната си фигура. На младини той беше най-красивият актьор на английска сцена с разкошните си кестеняви къдрици, чудесна кожа и огромни сини очи, прав нос и малки уши. Само тънките устни леко нарушаваха хармонията на лицето му. Беше висок точно метър и осемдесет и при това имаше великолепна осанка. Именно поразителната му външност го бе накарала да отиде в театъра, а не в армията като баща си. Сега кестенявите му коси бяха съвсем посивели и Майкъл доста ги беше скъсил; лицето му бе станало по-широко и на него се виждаха твърде много бръчки; кожата му вече не напомняше свежестта на праскова, а беше съвсем почервеняла. Но благодарение на големите си сини очи и великолепна фигура той все още беше много красив мъж. След петте години в армията бе придобил военна стойка и ако човек не го познаваше (което едва ли беше възможно, тъй като негови снимки се появяваха в илюстрованите описания по различни поводи), би го взел за някой висш офицер. Той се хвалеше, че е запазил килограмите си на двадесетгодишен младеж и че вече години наред, независимо дали времето е дъждовно или не, всяка сутрин става в осем часа, облича спортни гащета и пуловер и отива да бяга в Риджънтс Парк.

— Секретарката ми каза, че тази сутрин сте имали репетиция, мис Ламбърт — каза младежът. — Нима работите върху нова пиеса?

— Нищо подобно — отвърна Майкъл. — И без това играем при пълен салон.

— Майкъл реши, че актьорите са започнали да се отпускат, и насрочи репетиция.

— И много съм доволен. Открих, че на места актьорите използват жестове, които не съществуват в постановката ми, и че много често си позволяват да своеволничат с текста. По този въпрос съм твърде педантичен и смятам, че трябва да се придържаме към авторския текст, при все че, бог ни е свидетел, авторите в наши дни пишат какво ли не.

— Ако пожелаете да дойдете да видите нашия спектакъл — милостиво изрече Джулия, — уверена съм, че Майкъл с удоволствие ще ви изпрати билети.

— Много бих искал да видя пиесата още веднъж — отвърна младежът въодушевено. — Вече съм я гледал три пъти.

— Наистина ли? — с удивление възкликна Джулия, въпреки че отлично помнеше думите на Майкъл. — Не бих казала, че пиесата е лоша, освен това тя много ни допадна, но никак не мога да си представя, че някому би се приискало да я види три пъти.

— Исках да гледам не толкова пиесата, колкото вашата игра.

„Колко ловко му го измъкнах“, помисли си Джулия и добави на глас:

— Когато четяхме пиесата, Майкъл още се съмняваше. Моята роля не му харесваше много. Виждате ли, това не е роля за примадона. Но аз реших, че мога да направя нещо от нея. Разбира се, на репетициите се наложи доста да съкратим втората женска роля.

— Не казвам, че сме написали пиесата наново — добави Майкъл, — но, повярвайте, това, което виждате на сцената сега, много се отличава от пиесата, предложена ни от автора.

— Вие играете просто изумително — възкликна младежът.

„В него има някакъв чар.“

— Радвам се, че ви се харесва — отвърна Джулия.

— Ако проявите голяма любезност към Джулия, възможно е на прощаване да ви подари снимката си.

— Наистина ли ще го направите?

Той отново се изчерви и сините му очи засияха. „Наистина е много сладък.“ Не можеше да се каже, че е красив младеж, но лицето му бе простодушно и открито, а в свенливостта му имаше нещо привлекателно. Джулия си помисли, че ако не приглажда с брилянтин светлокестенявата си къдрава коса, а я пусне свободно, би бил много по-хубав. Цветът на лицето му беше свеж, кожата — хубава, а зъбите — малки и красиви. С одобрение забеляза, че костюмът му приляга отлично и че умее да го носи. Младежът изглеждаше чист и приятен.

— Вероятно никога преди не сте били зад кулисите? — попита Джулия.

— Никога. Ето защо ужасно ми се искаше да получа тази работа. Нямате представа какво е тя за мен.

Майкъл и Джулия му се усмихнаха ласкаво. Възхищението му ги издигаше в собствените им очи.

— Никога не разрешавам на странични хора да присъстват на репетициите ни, но тъй като сте наш счетоводител, може да се смята, че работите в театъра, и ще направя изключение, ако това би ви доставило удоволствие.

— Би било изключително любезно от ваша страна. Никога през живота си не съм присъствал на репетиция. Вие ще играете ли в следващата пиеса?

— Не мисля. Вече не се стремя да играя толкова. Почти е невъзможно да си намеря подходяща роля. Виждате ли, на тази възраст никак не ми отива да играя млади любовници, а драматурзите престанаха да пишат роли, които по време на моята младост се намираха във всяка пиеса. Роли на лица, които французите наричат „резоньори“^[6]. Знаете ли какво имам предвид — някой херцог или министър, или пък някой известен кралски адвокат^[7], който произнася остроумни фрази и върти всички на малкия си пръст. Не разбирам какво е станало с авторите. Изглежда, съвсем са се отучили да пишат. Да построят къща без тухли — ето какво се очаква от актьорите в наши дни. А каква е тяхната благодарност? Имам предвид авторите. Ще останете поразен, като разберете с каква наглост някои от тях ни поставят условията си!

— Но фактът си е факт — не можем без тях — усмихна се Джулия. — Ако пиесата е лоша, никаква игра не може да я спаси.

— Работата е там, че публиката престана да се интересува истински от театър. В дните на разцвет на английската драма хората са ходели на театър не заради пиесата, а заради актьорите. Не е било важно какво са играли Кембъл^[8] или мисис Сидънс. Публиката е отивала да види тяхната игра. Не отричам, че дори сега, ако пиесата е лоша, ние се проваляме, но струва ми се, че ако е добра, хората отиват да видят актьорите, а не пиесата.

— Едва ли някой би оспорвал този факт — каза Джулия.

— Произведение, в което да покаже способностите си — ето какво е нужно на актриса като Джулия. Дайте й го и тя ще направи останалото.

Джулия се усмихна на младежа с пленителна, леко извиняваща се усмивка.

— Не трябва да приемате думите на мъжа ми твърде сериозно. Боя се, че когато става дума за мен, той е доста пристрастен.

— Ако този млад човек разбира нещо от театър, той би трябвало да знае, че в областта на актьорското майсторство ти можеш всичко.

— О, хората мислят така, защото се въздържам да правя онова, което не мога.

В този миг Майкъл погледна часовника си.

— Е, млади момко, изпийте си кафето и да тръгваме.

Младежът глътна остатъка от кафето си на един дъх и Джулия стана от масата.

— Няма да забравите за снимката, която ми обещахте, нали?

— Струва ми се, че в кабинета на Майкъл има нещо подходящо. Елате да си изберете.

Тя го въведе в голяма стая зад трапезарията. При все че се смяташе за личен кабинет на Майкъл — „човек се нуждае от място, където би могъл да поседи сам и да изпуши лула тютюн“, — всъщност, когато имаха гости, помещението служеше главно за гардеробна. Тук беше поставено великолепно писалище от махагон, на което стояха снимките на Джордж V^[9] и кралица Мери^[10], подписани от самите тях. Над камината висеше старо копие на портрета на Кембъл в ролята на Хамлет, рисуван от Лорънс^[11]. На малка масичка лежаха куп пиеси, написани на машина.

По стените се простираха полици за книги, закрити с вратички в долната си част. Джулия отвори една от тях и извади някои от най-новите си снимки. Подаде едната на младежа.

— Струва ми се, че тази не е толкова лоша.

— Прекрасна е.

— Значи, на нея не си приличам толкова много, колкото си мислех.

— Съвсем същата сте. Точно каквато сте и в действителност.

Този път усмивката й беше различна и леко лукава. За миг Джулия сведе поглед, после повдигна клепачи и погледна младежа с онова меко изражение на очите си, което нейните поклонници наричаха „кадифено“. С това тя нищо не целеше. Правеше го съвсем механично, ръководена от инстинктивното желание да се хареса. Момчето беше толкова младо, толкова стеснително, то, изглежда, притежаваше такъв мил нрав и тя повече никога нямаше да го види — искаше й се да му достави пълно удоволствие; искаше й се той да си спомня тази среща като един от най-прекрасните мигове в своя живот. Тя отново погледна снимката. Харесваше й да мисли, че изглежда така. Фотографът я беше настанил, не без нейна помощ, в най-благоприятната за нея поза. Носът й беше леко месест, но благодарение на изкуственото осветление изглеждаше съвършен, нито една бръчица не нарушаваше гладката й кожа, а от погледа на прекрасните й очи сърцето просто примираше.

— Добре. Вземете я. Сам виждате, че не съм красавица и дори не съм хубавичка. Коклен^[12] винаги е казвал, че притежавам la beautè du diable^[13]. Вие знаете френски, нали?

— Достатъчно, за да разбера какво ми казахте.

— Ще ви я надпиша.

Тя седна зад бюрото и написа със своя отчетлив и плавен почерк: „Искрено ваша Джулия Ламбърт“.