Съмърсет Моъм
Театър (24)

XXIV

В сряда сутринта Джулия си направи масаж на лицето и нави косата си. Не можеше да реши каква рокля да облече за вечеря — пъстрата муселинова, много красива и пролетна, напомняща картината на Ботичели „Пролет“, или някоя от белите атлазени рокли, красиво скроени и излагащи на показ стройната й фигура на младо и много целомъдрено момиче, но докато вземаше вана, се спря на бялата атлазена рокля: тя трябваше да послужи като тънък намек за това, че жертвата, която принася, е своего рода изкупление за продължителната й неблагодарност към Майкъл. Джулия не си сложи други скъпоценности, освен ред перли и брилянтна гривна: до венчалната си халка тя носеше само един брилянтен пръстен. Щеше й се да се напудри с цвят на загар, това я подмладяваше и много й отиваше, но като си спомни какво й предстои, тя се отказа от тази мисъл. Не можеше да се покрие с тен от глава до пети като актьора в ролята на Отело. Точна както винаги, Джулия слезе в хола в минутата, в която портиерът разтвори входната врата пред Чарлс. Джулия го поздрави с поглед, в който вложи нежност, дяволитост и топлота. Чарлс бе оставил редичката си сива коса доста дълга, с годините интелигентното му аристократично лице беше малко поувиснало, беше се попрегърбил и костюмът му като че ли отдавна не бе виждал ютия.

„Живеем в странен свят — помисли си Джулия. — Актьорите дават мило и драго да изглеждат като джентълмени, а джентълмените правят всичко възможно да приличат на актьори.“

Нямаше съмнение, че му бе направила желаното впечатление. Чарлс й подхвърли великолепна реплика, точно такава, каквато бе нужна за начало.

— Защо сте толкова прелестна днес? — попита я той.

— Защото очаквах с нетърпение срещата си с вас.

С прекрасните си изразителни очи Джулия се вгледа дълго в очите на Чарлс. Леко притвори устни като лейди Хамилтън на портретите, рисувани от Ромни^[1] — това й придаваше такъв съблазнителен вид!

Обядваха в „Савой“, метрдотелът ги настани на маса край пътеката, така че се виждаха отвсякъде. Въпреки че по това време повечето хора би трябвало да са извън града, ресторантът беше доста оживен. Джулия се усмихваше и кимаше наляво и надясно, като поздравяваше приятелите си. Чарлс имаше какво да й разказва и тя го слушаше с огромен интерес.

— Вие сте най-добрият събеседник на света, Чарлс — каза му тя.

Бяха пристигнали късно в ресторанта, вечеряха, без да бързат, и докато Чарлс пиеше коняка си, клиентите за късна вечеря започнаха да пристигат.

— Боже мой, нима представленията са свършили? — каза той, като погледна часовника си. — Колко бързо лети времето, когато съм с вас. Как мислите, дали вече не искат да се избавят от нас?

— Нямам никакво желание да си лягам.

— Вероятно Майкъл скоро ще си бъде у дома?

— Вероятно.

— Хайде да отидем у нас и да си побъбрим още малко.

Ето това се нарича да поемеш репликата.

— С удоволствие — отвърна Джулия, като добави към тона си стеснителност и леко се изчерви, тъй като знаеше, че й отива.

Двамата се качиха в неговата кола и потеглиха към Хил Стрийт. Той я въведе в кабинета си, който се намираше на първия етаж. Френските прозорци бяха широко отворени и гледаха към красиво подредена градина. Седнаха на дивана.

— Изгасете светлината и нека нощта влезе при нас — каза Джулия. Тя изрецитира стих от „Венецианският търговец“:

„Как светло е! Навярно във такава

сребриста нощ, когато и ветреца

целувал е дърветата тъй леко…“^[2]

Чарлс изгаси всички лампи, освен една, засенчена от абажур, и когато отново седна, Джулия се сгуши до него. Той я прегърна през кръста и тя облегна глава на рамото му.

— Божествено — прошепна тя.

— Ужасно ми липсвахте през тези месеци.

— Не съгрешихте ли?

— Да, купих една рисунка от Енгр^[3] и заплатих куп пари за нея. Непременно ще ви я покажа, преди да си тръгнете.

— Само да не забравите. Къде сте я окачили?

През цялото време Джулия си мислеше къде ще е по-добре да го съблазни — в кабинета му или горе в спалнята.

— В спалнята — отвърна Чарлс.

„Наистина в спалнята ще бъде много удобно“, помисли си тя. Усмихна се скришом, като си представи, че бедният Чарлс не бе измислил нищо по-умно от това, за да я отведе в леглото си. Колко са глупави мъжете! Много са нерешителни — ето къде е бедата. Внезапна болка прониза сърцето на Джулия — тя си спомни за Том. По дяволите Том! Чарлс е такава душица и тя е твърдо решена да го възнагради за дългогодишната му преданост.

— Винаги сте били изключителен приятел, Чарлс — каза тя с дълбокия си, леко дрезгав глас. Извърна се към него така, че лицето й се оказа до неговото, а устните й — отново като устните на лейди Хамилтън — се притвориха. — Страхувам се, че невинаги съм била достатъчно нежна към вас.

Джулия изглеждаше толкова пленително податлива — зряла праскова, която чака да бъде откъсната, — че целувката му й се струваше неизбежна. Тогава тя ще обвие шията му с белите си нежни ръце и… Но той само се усмихна.

— Не говорете така. Вие винаги сте били божествена.

„Той се страхува, бедният!“

— Никога никой не ме е обичал като вас.

Той леко я притисна до себе си.

— Аз и сега ви обичам. Знаете това. Вие сте единствената жена в моя живот.

Тъй като Чарлс не прие устните, които му бе поднесла, Джулия леко се извърна. Замислено погледна електрическата камина. Жалко, че не бе запалена. В този мизансцен камината щеше да е съвсем на място.

— Животът ни можеше да бъде съвсем друг, ако навремето бяхме избягали от Лондон. Уф!

Джулия не знаеше какво точно означава това възклицание, въпреки че много често го употребяваха на сцената, но произнесено с въздишка, то винаги звучеше тъжно.

— Англия би загубила най-великата си актриса. Сега разбирам какъв ужасен егоист съм бил, като ви предложих да напуснете театъра.

— Успехът далеч не е всичко. Понякога се питам дали не съм изпуснала най-безценното нещо в живота си само за да удовлетворя глупавата си дребнава амбиция. В крайна сметка любовта е единственото, заради което си струва да живееш. — Отново го погледна. Очите й, пълни с нега, бяха по-прекрасни отвсякога. — Знаете ли, мисля, че ако онова време се върнеше, бих казала: отведи ме със себе си.

Тя плъзна ръката си надолу и намери неговата. Чарлс нежно я стисна.

— О, скъпа…

— Толкова често си мисля за вилата на нашите мечти! Маслинови дръвчета, олеандри и лазурно море. Покой. Понякога се ужасявам от еднообразието и пошлостта на своя живот. Вие ми предлагахте красота. Знам, че вече е късно; тогава не разбирах колко сте ми скъп и не подозирах, че с годините ще означавате все повече за мен.

— Божествено е да слушам тези думи от вас, любима. Това ме възнаграждава стократно.

— За вас бих направила всичко, Чарлс. Бях егоистка. Разбих живота ви, не знаех какво върша.

Гласът на Джулия бе нисък и треперещ, тя отметна глава назад и шията й се изопна като бяла колона. Деколтето й показваше част от малките й твърди гърди и тя ги притисна леко с ръце.

— Не трябва да говорите така, не трябва да мислите така — меко отвърна Чарлс. — Винаги сте били самото съвършенство. Нужна сте ми точно такава, каквато сте. Ах, скъпа, животът е толкова кратък, любовта е толкова преходна. Трагичното е, че понякога постигаме желанията си. Когато сега погледна назад, виждам, че сте били по-мъдра от мен.

„Каква легенда в теб витае, лавролистен съд?“^[4]

Как беше по-нататък?

„… и ти — не ще догониш никой път

мигът мечтан — целувката, но не жали напусто;

не ще увехне тя, макар да страда твойта плът,

ти влюбен ще пребъдеш, тя прекрасна ще пребъде.“

„Каква идиотщина!“

— Какви прелестни стихове — въздъхна Джулия. — Възможно е да сте прав. Уф!

Чарлс продължаваше да рецитира. Джулия винаги бе намирала, че този му навик е малко уморителен.

О, дървеса благословени! О, завидна орис!

Безсмъртна пролет разлюлява кичести върхари;

благословен свирачо — неуморен песнотворец,

завинаги ще пееш ти с ликуваща цафара…

Сега той й даваше възможност да помисли. Тя спря немигащ поглед върху незапалената камина, като че бе изпаднала в транс от съвършенството на стиховете. Чарлс просто нищо не бе разбрал, това бе очевидно. И нищо чудно. В продължение на двадесет години тя бе останала глуха за страстните му молби и бе напълно естествено да е решил, че надеждите му са напразни. Все едно да покориш Еверест. Ако някои издръжливи алпинисти са се домогвали безуспешно до върха в продължение на двадесет години и изведнъж намерят полегата стълба, която води направо към него, просто не биха повярвали на очите си; биха помислили, че е някаква уловка. Джулия почувства, че трябва да бъде по-ясна; трябва да подаде ръка за помощ на уморения поклонник.

— Вече е много, много късно — нежно каза тя. — Покажете ми новата си рисунка и да си вървя.

Чарлс се изправи и Джулия му протегна двете си ръце, за да й помогне да стане от дивана. Качиха се на горния етаж. Пижамата и халатът на Чарлс бяха акуратно сгънати върху един стол.

— Колко сте добре вие, ергените… Каква уютна и приятна спалня!

Чарлс свали от стената поставената в рамка рисунка и я доближи до светлината, така че Джулия да я разгледа добре. Това беше нарисуван с молив портрет на пълна жена с боне и рокля с ниско изрязано деколте и буфон ръкав. Жената й се стори грозновата, а роклята — смешна.

— Възхитително! — възкликна тя.

— Знаех, че ще ви хареса. Много хубава рисунка, нали?

— Поразителна!

Той окачи картината обратно на стената. Когато се обърна към Джулия, тя стоеше до леглото с ръце зад гърба и напомняше черкезка пленница, докарана от главния евнух при великия везир, за да я огледа; в позата й имаше пленителна нерешителност и ведно с това очакването на непорочна девица, която стои на прага на своето кралство. Джулия чувствено въздъхна.

— Скъпи, беше прекрасна вечер. Никога не съм се чувствала толкова близо до вас.

Бавно повдигна ръце и с поразителния си вроден усет за ритъм ги протегна напред с дланите нагоре, като че ли държеше невидимо за окото разкошно блюдо, на което поднасяше собственото си сърце. Прекрасните й очи издаваха нежност и покорство, плаха усмивка се появи на лицето й: тя се предаваше.

Джулия видя, че усмивката на Чарлс замръзна на устните му. Най-после правилно беше разбрал всичко.

„Господи, аз не съм му нужна! Всичко е било блъф!“

В първия миг това откритие я потресе. „Господи, как да се измъкна от това положение? Каква ли идиотка изглеждам?“

Едва не загуби самообладание. Трябваше да мисли със светкавична бързина. Той стоеше пред нея и я гледаше със зле прикрито смущение. Джулия изпадна в паника. Какво да прави с тези ръце, които държат царственото блюдо? Бог вижда, че са малки, но сега приличаха на овнешки бутове, висящи в някой колбасарски магазин. Нито пък знаеше какво да каже. С всяка секунда позата й и цялата ситуация ставаше все по-непоносима.

„Мерзавец, мръсен подлец! Да ме разиграва така през всичките тези години!“

Джулия взе единственото възможно решение. Запази позата си. Като внимаваше да не бърза, тя събра длани и като сключи пръсти, отметна глава назад и съвсем бавно вдигна ръце в посока към лицето си. Тази поза бе също така прелестна, както и предишната, и й подсказа нужните думи. Дълбокият й звучен глас леко трепереше от изблик на чувства.

— Когато мисля за нашето минало, аз се радвам, че няма нищо, в което да ни упрекнат. Не смъртта е горчивината на живота, горчивината на живота е, че любовта умира. „Нещо такова се казваше в една пиеса.“ Ако бяхме станали любовници, много отдавна бих ви омръзнала и какво би ни останало сега? Само съжалението за собствената ни слабост. Повторете този стих на Шели, който преди малко ми казахте.

— Кийтс — поправи я той. — „Не ще увехне тя, макар да страда твойта плът…“

— Да, да. Продължете.

Джулия печелеше време.

— „… ти влюбен ще пребъдеш, тя прекрасна ще пребъде.“

Тя разтвори широко ръце и тръсна къдравата си коса. Беше се получило.

— И това е вярно, нали? „… ти влюбен ще пребъдеш, тя прекрасна ще пребъде.“ Какви глупци щяхме да сме, ако поддавайки се на мимолетно безумие, се бяхме лишили от чудното щастие, което ни донесе нашето приятелство. Няма от какво да се срамуваме. Ние сме невинни. Можем да ходим с високо вдигнати глави и да гледаме света право в очите.

Инстинктивно почувства, че с тази реплика би трябвало да напусне сцената, и като подкрепи думите си с жест, с високо вдигната глава отстъпи към вратата и широко я разтвори. Тя стори това с такава убедителност, че настроението на сцената, която изигра, се запази дори докато слизаше надолу по стълбите. След това изведнъж стана друга и като се обърна към Чарлс, който я следваше по петите, каза съвсем простичко:

— Наметката ми.

— Колата чака — отвърна той, докато я намяташе. — Ще ви закарам.

— Не, разрешете ми да се прибера сама. Искам да запечатам тази вечер в сърцето си. Целунете ме на прощаване.

Поднесе му устните си. Чарлс ги целуна, Джулия се откъсна от него със сподавено ридание, разтвори входната врата с едно-единствено движение и побягна към колата, която я очакваше.

Когато се добра до дома си и се озова в собствената си спалня, тя въздъхна с облекчение.

„Проклет глупак. Да изпадна в такова положение! Слава богу, че се измъкнах толкова ловко. Той е магаре, мисля, че дори не се досети какво целях.“ Но застиналата му усмивка я озадачаваше. „Е, може и да е заподозрял нещо, но не може да знае какво точно, а след това вече съвсем се е убедил, че греши. Господи, какви глупости наговорих. Мисля, че той повярва всичко. Добре, че съобразих навреме. Още минута и щях да се съблека. Тогава нямаше да има място за шеги.“

Джулия се изкикоти. Разбира се, ситуацията беше унизителна. Тя се бе оказала в глупаво положение, но ако притежаваш чувство за хумор, можеш на всичко да гледаш откъм смешната страна. Жалко, че не можеше никому да разкаже. Дори нещата да не бяха в нейна полза, би се получила доста забавна история. С едно не можеше да се примири — че бе повярвала на цялата тази комедия за вечна любов, която й бе разигравал толкова години. Разбира се, това бе просто поза, харесваше му да играе ролята на верен обожател и очевидно най-малко от всичко желаеше да бъде възнаграден за верността си.

„Колко ме е мамил наистина, въртял ме е на пръста си!“

Но в този миг тя се сети за нещо и усмивката изчезна от лицето й. Ако един мъж отхвърля авансите, които му дава някоя жена, тя би трябвало да направи едно от двете заключения: или е хомосексуалист, или е импотентен. Джулия замислено запали цигара. Питаше се дали Чарлс не я е използвал, за да прикрива склонностите си. Тя поклати глава. Не, някой би трябвало да й намекне за това. След войната в обществото практически не се говореше за нищо друго. А виж, напълно възможно е да е импотентен. Пресметна годините му. Бедният Чарлс! Джулия отново се усмихна. Ако нещата стояха по този начин, то не тя, а той се е оказал в неловко и дори смешно положение. Вероятно се е изплашил до смърт, клетият. Безспорно това не бе нещо, което мъжете лесно признават на някоя жена, особено ако са безумно влюбени в нея. Колкото повече мислеше, толкова повече й се струваше вероятно. Изпита почти майчинска жалост към Чарлс.

„Знам какво ще направя — каза тя, като започна да се съблича. — Утре ще му изпратя голям букет бели лилии.“