Съмърсет Моъм
Театър (16)

XVI

По някакъв необясним начин кавгата им разруши бариерата между Джулия и Том и ги сближи още повече. Когато отново стана въпрос за жилището, Том не се съпротивляваше толкова силно. Изглежда, че след като се помириха и след като взе обратно подаръците и се съгласи да забрави дълга си към нея, той остана глух към гласа на съвестта си. Докато обзавеждаха апартамента му, двамата много се забавляваха. Жената на шофьора почистваше и готвеше закуската на Том. Джулия имаше ключ и понякога отиваше там, сядаше в гостната и чакаше Том да се върне от кантората. Два-три пъти в седмицата двамата вечеряха навън, танцуваха, след това вземаха такси и отиваха в апартамента му. Тази есен бе щастлива за Джулия. Пиесата, която играеха, се радваше на успех. Тя се чувстваше млада и пълна с енергия. Роджър трябваше да си дойде за Коледа, но щеше да остане у дома само две седмици, а след това да замине за Виена. Джулия знаеше, че той отново ще увлече Том, и реши да не се разстройва от това. Младостта съвсем естествено се привличаше от младостта и тя нямаше никакви причини да се вълнува, ако в продължение на няколко дни момчетата бъдат така погълнати един от друг, че Том забрави дори да мисли за нея. Сега тя здраво го държеше. Той се гордееше, че й е любовник, това го правеше по-самоуверен. Ласкаеше се да бъде толкова близък познат с мнозина повече или по-малко високопоставени особи, а това беше възможно само като дружи с нея. Ужасно искаше да стане член на някой добър клуб и Джулия подготвяше почвата за това. Чарлс никога нищо не й бе отказвал и тя не се съмняваше, че ако се заеме с тази работа с необходимия такт, ще го убеди да предложи Том за член на някой от своите клубове. Да харчи пари, без да мисли, също беше ново и възхитително усещане за Том; Джулия насърчаваше разточителството му. Беше си внушила, че той ще свикне с този живот и после ще разбере, че просто не може без нея.

„Разбира се, това няма да продължи вечно“, казваше си тя, „но когато всичко свърши, той ще има за какво да си спомня. И това ще му даде толкова много! Това ще го направи истински мъж.“

При все че Джулия си казваше, че връзката им не може да продължи вечно, все пак тя не разбираше защо да не продължи. С течение на времето Том ще остарее и разликата между тях няма да бъде вече толкова голяма. След десет-петнадесет години той няма да е толкова млад, а тя нямаше намерение да остарява. Беше им много добре заедно. Мъжете са роби на навиците си и това помага на жените да ги задържат. Джулия не се чувстваше и един ден по-възрастна от него и бе убедена, че той никога не се е замислял за разликата в годините им. Наистина веднъж се бе случило нещо, което я бе обезпокоило. Том, по риза, сресваше косите си пред тоалетната масичка. Джулия, съвсем гола, лежеше в леглото му в позата на Тициановата Венера — беше виждала тази картина в една вила, където бе гостувала. Чувстваше, че така изглежда прелестна и тъй като бе абсолютно убедена в това, не променяше позата си. Беше щастлива и доволна.

„Като в истински любовен роман“, мислеше си тя и бърза, лека усмивка се появи на устните й.

Том забеляза отражението й в огледалото, обърна се и без да каже дума, бързо метна чаршафа върху голото й тяло. Въпреки че го дари с нежна усмивка, нещо в нея се преобърна. Какво означаваше това — страхуваше се, че може да настине, или с присъщата на всеки англичанин стеснителност бе шокиран от голотата й? Ами ако, след като е задоволил младежкото си желание, му е станало противно да гледа стареещото й тяло? Когато се върна у дома си, Джулия отново се разсъблече и започна да изучава тялото си пред огледалото. Беше решила да не се щади. Погледна врата си — никаква следа от възрастта й, особено ако повдигне брадичката си. Гърдите й бяха малки и твърди, съвсем като на девойка. Коремът й — плосък, бедрата тесни, с много малко тлъстина по тях, но кой няма толкова; можеше да нареди на мис Филипс съвсем да я премахне. Никой не би казал, че краката й са лоши: дълги, стройни, добре оформени. Джулия прокара ръце по цялото си тяло: кожата й бе като кадифе без никакво петънце. Наистина под очите й се бяха прорязали няколко бръчици, но трябваше много внимателно да се вгледаш, за да ги забележиш; казват, че правят пластични операции, с помощта на които можеш да се избавиш от тях, това трябва добре да се разучи. За щастие косата й не побеляваше — колкото и добре да си боядисваш косите, от боята лицето загрубява, а нейните все още бяха запазили свежия си тъмнокестеняв цвят. Зъбите й също бяха съвсем наред.

„Прекалена скромност, това е било всичко.“

За миг си спомни брадатия испанец в спалното купе и дяволито се засмя на отражението си в огледалото.

„Той не беше толкова срамежлив.“

Но от този ден нататък Джулия се стараеше да се държи в съответствие с понятията на Том за благоприличие.

Джулия се радваше на толкова добра репутация, че си мислеше, че няма от какво да се страхува, като се показва с Том на обществени места. За нея беше нещо ново да посещава нощните клубове, тя се забавляваше и въпреки че никой не знаеше по-добре от нея, че където и да се появи, привлича вниманието на хората към собствената си особа, и през ум не й минаваше, че такава промяна в навиците й може да предизвика мълви. С двадесет години съпружеска вярност зад гърба си — разбира се, Джулия не броеше испанеца, такъв инцидент можеше да се случи на всяка жена — тя бе убедена, че никой и за миг няма да си въобрази, че има любов с момче, което може да й бъде син. Не бе и помисляла, че самият Том невинаги се държи достатъчно внимателно. Не бе й идвало наум, че когато двамата с Том танцуват, собствените й очи я издават. Джулия мислеше, че е извън всякакво подозрение, и нямаше представа, че хората вече са започнали да я одумват.

Когато сплетните стигнаха до ушите на Доли дьо Вриз, тя се разсмя. По молба на Джулия бе канила Том на приемите си и един или два пъти той бе прекарал уикенда във вилата й, но никога не му бе обръщала внимание. Изглеждаше добро момче, отличен телохранител за Джулия, когато Майкъл бе зает, но в същото време беше абсолютна нула. Бе от онези хора, които не се забелязват и чието лице не можеш да си спомниш на другия ден. Човек, когото канят в последния момент, ако не достигат кавалери. Джулия със смях го наричаше „моят малък поклонник“ или „моето малко мъжле“; едва ли би говорила за него толкова спокойно, толкова откровено, ако между тях имаше нещо. Освен това Доли знаеше, че за Джулия съществуват само двама души — Майкъл и Чарлс Теймърли. Но, разбира се, бе твърде странно цял живот да се грижиш за репутацията си и изведнъж да започнеш да се появяваш в нощните клубове три-четири пъти в седмицата. Напоследък Доли я виждаше рядко и, искрено казано, беше малко засегната от нейното невнимание. Имаше много приятели в театралния свят и започна внимателно да ги разпитва. Това, което чу, никак не й хареса. Не знаеше какво да мисли. Едно беше ясно: Джулия и не подозираше какви неща се говорят за нея. Някой трябваше да й каже. Самата Доли нямаше достатъчно смелост за това. Дори след толкова дългогодишно познанство малко се боеше от нея. Джулия беше уравновесена жена и при все че езикът й често беше рязък и дори груб, трудно можеха да я изкарат от кожата й. Но в нея имаше нещо, което пресичаше всякаква фамилиарност: ако отидеш твърде далеч, след това ще съжаляваш. Но нещо трябваше да се направи. Цели две седмици Доли тревожно обмисляше този въпрос. Тя се постара да забрави наранената си гордост и да съди само с оглед на кариерата на Джулия. Най-после стигна до заключението, че Майкъл е длъжен да поговори с Джулия. Той никога не се бе харесвал на Доли, но в края на краищата бе неин съпруг. Доли бе длъжна да му разкаже всичко, за да може той да сложи край на това, което става, независимо какво е то.

Тя позвъни на Майкъл по телефона и двамата се уговориха да се срещнат в театъра. Майкъл обичаше Доли не повече, отколкото тя него, но по съвсем други причини и когато чу, че иска да го види, изруга. Вбесяваше се от това, че така или иначе, не му се бе удало да убеди Доли да му продаде своята част — и най-незначителното нейно предложение му се струваше недопустимо вмешателство. Но когато я въведоха в кабинета му, той я посрещна с разтворени обятия и я целуна по двете страни.

— Настанете се удобно, чувствайте се като у дома си. Минахте да видите дали старата фирма продължава да печели дивиденти за вас?

Доли дьо Вриз бе вече на шестдесет години. Беше страшно напълняла и лицето й, с месест нос и дебели червени устни, изглеждаше неестествено голямо. Имаше нещо неуловимо мъжко в кройката на черната й атлазена рокля, но на врата й висяха два реда перли, на кръста й блестеше диамантена брошка също като тази, забодена на шапката й. Късо подстриганите й коси бяха боядисани в бакърен цвят. Устните и ноктите й бяха кървавочервени. Тя говореше високо, с плътен глас, но когато се вълнуваше, думите започваха да се гонят и тогава тя издаваше своя едва забележим акцент на кокни.

— Майкъл, тревожа се за Джулия.

Майкъл, както винаги безупречен джентълмен, леко повдигна вежди и стисна тънките си устни. Нямаше намерение да обсъжда жена си дори с Доли.

— Струва ми се, че отива твърде далеч. Не разбирам какво й е станало. Всички тези вечеринки, на които толкова зачести напоследък… Нощни клубове и всякакви там… В края на краищата не е вече толкова млада, може да се преумори.

— Глупости. Здрава е като кон и се чувства прекрасно. Отдавна не е изглеждала толкова млада. Нима ви е яд, че малко иска да се повесели след работа? Ролята, която изпълнява сега, не отнема цялото й време и се радвам, че има възможност да се забавлява. Това показва колко е жизнена.

— Никога преди не се е увличала от такива неща. Странно е наистина как изведнъж й се прииска да танцува до два часа през нощта, и то в такива душни места.

— За Джулия това е единственото физическо упражнение. Не можете да искате от нея да си сложи шорти и да тича из парка заедно с мен.

— Мисля, че трябва да знаете, че са започнали да злословят. Това много вреди на репутацията й.

— Какво искате да кажете, дявол да го вземе?

— Само това, че е нелепо на нейната възраст да се злепоставя навсякъде с едно младо момче.

Известно време Майкъл я гледаше с недоумение и когато най-после смисълът на думите й достигна до него, той се заля в звънък смях.

— Том? Не говорете глупости, Доли.

— Не са глупости. Знам какво говоря. Когато една жена е известна колкото Джулия и през цялото време я виждат с един и същи мъж, хората започват да говорят.

— Но Том е мой приятел точно толкова, колкото и неин. Много добре знаете, че не мога да извеждам Джулия на танци. Всяка сутрин трябва да ставам точно в осем, за да успея да потичам преди работа. Предполагам, че съм се научил да разбирам нещо от хора, след като съм в театъра вече тридесет години. Том е типичен английски младеж, чист, честен, дори мога да кажа — нещо като джентълмен. Безспорно обожава Джулия, момчетата на неговата възраст често си мислят, че са влюбени в някоя по-възрастна жена, но това едва ли ще му навреди, напротив, само ще му е от полза. Но да си въобразява, че Джулия го взема на сериозно… Бедна моя Доли, не ме разсмивайте.

— Той е досаден, скучен, вулгарен и освен това сноб.

— Е, добре, ако наистина е такъв, не ви ли се струва още по-странно, че Джулия е могла да се увлече по него?

— Само една жена знае на какво е способна друга жена.

— Хубава реплика, Доли. Ще ви поръчам да напишете следващата пиеса. Хайде да изясним всичко докрай. Можете ли да сложите ръка на сърцето си и да кажете, че Джулия е в любовни отношения с Том?

Доли погледна Майкъл в лицето. В очите й се таеше мъка. При все че отначало се смееше, като слушаше какво приказват за Джулия, тя не бе в състояние напълно да потисне съмненията, които я завладяваха все по-силно. Спомняше си десетки малки подробности, на които не бе обръщала внимание, но които, ако ги прецени хладнокръвно, бяха много, много подозрителни. Не допускаше, че може толкова силно да страда. Доказателства? Нямаше никакви доказателства, освен интуицията си, която никога не я бе лъгала. Искаше да отговори „да“, нейното желание бе неудържимо, но тя направи усилие над себе си. Не можеше да предаде Джулия. А ако този глупак Майкъл отиде и всичко й разкаже? Джулия никога повече няма да разговаря с нея. А ако нареди да следят Джулия и я хване на местопрестъплението? Кой знае какво може да се случи, ако му каже истината.

— Не, не мога.

Очите й се напълниха със сълзи и се зарониха по пълните й бузи. Майкъл виждаше, че тя страда. Намираше я смешна, но в същото време разбираше, че тя се измъчва, и тъй като беше добър по душа, се опита да я утеши.

— Ето, виждате ли. Та вие сама знаете колко е привързана към вас и не трябва да ревнувате, че си има и други приятели.

— Бог ми е свидетел, че не ме е яд на нея — изхлипа Доли. — Но тя така се е променила по отношение на мен в последно време. Станала е толкова хладна. Винаги съм била нейна най-вярна приятелка, Майкъл.

— Да, скъпа, не се съмнявам в това.

— „Да бях на бога служил с половината от туй усърдие, с което служих на краля си…“^[1]

— Хайде, съвземете се, нещата не са чак толкова лоши, колкото изглеждат. Знаете, че не съм от хората, които обсъждат жена си с другите. Винаги съм смятал това за ужасен тон. Но, честно, казано, вие не знаете най-важното за Джулия. Физическата любов не означава нищо за нея. Когато се оженихме, беше друго. И трябва да ви призная — все пак това бе толкова отдавна, — че тогава на мен ми дойде твърде много. Не искам да кажа, че беше нимфоманка или нещо такова, но понякога много ме уморяваше. Разбира се, леглото не е лошо нещо, но в живота съществуват много други неща. За щастие след раждането на Роджър тя съвършено се промени. Стана много по-уравновесена. Цялата й енергия отиде на сцената. Вие сте чели Фройд, Доли, как нарича той това явление?

— Ах, Майкъл, Фройд никак не ме интересува!

— Сублимация, ето как. Често си мисля: ето защо стана такава велика актриса. Актьорската игра е нещо, което изисква цялото ти време, и ако желаеш да успееш, трябва всецяло да й се отдадеш. Просто се възмущавам от нашата публика, мислят си, че актьорите и актрисите водят много бурен живот. Та ние просто нямаме време за нищо.

Думите на Майкъл толкова разсърдиха Доли, че тя дойде на себе си.

— О, Майкъл, ние с вас знаем, че няма нищо лошо в това Джулия да се мъкне през цялото време с някакво си там недоносче. Но репутацията й страда. В края на краищата едно от вашите достойнства е съпружеският ви живот, който винаги е служил за пример. Хората ви уважаваха. Харесваше им да гледат на вас като на верни и неразделни съпрузи.

— Но ние сме такива, дявол да го вземе!

Доли отново започна да се дразни.

— Казвам ви, че из града се носи мълва. Не сте глупав. Нима не разбирате, че иначе не може и да бъде! Искам да кажа, че ако Джулия беше въртяла любовни истории, сега никой нямаше да й обърне внимание, но след толкова години примерно поведение изведнъж така да се изложи… Естествено всички започнаха да говорят. Това може да навреди на театъра.

Майкъл й хвърли бърз поглед.

— Разбирам какво искате да кажете, Доли. Във вашите думи има нещичко и при създалите се обстоятелства имате пълно право да говорите така. Толкова много ни помогнахте, когато започвахме, че ми е крайно неприятно да ви подведа. Знаете ли какво ще ви предложа? Ще откупя вашата част от предприятието.

— Да откупите частта ми?

Доли се изправи. Лицето й, само минута преди това изкривено от мъка и тревога, се вкамени. Бе обзета от негодувание. Майкъл продължи с благ глас:

— Виждам накъде клоните. Ако Джулия по цели нощи се мотае по разни места, това очевидно ще се отрази на играта й. Поклонниците й са доста забавни хора. На дневните представления идват мнозина стари дами, защото я смятат за твърде мила и порядъчна жена. Няма да отричам, че ако за нея се заговорят неприятни неща, това ще се отрази на приходите ни. Познавам Джулия достатъчно добре, тя няма да допусне никаква намеса в личния си живот. Аз съм неин съпруг и съм длъжен да се съобразявам с това. Вие не. Не ще ви коря, ако решите да се оттеглите от предприятието, докато е все още печелившо.

Доли застана нащрек. Съвсем не беше глупава и в деловите въпроси можеше да съперничи на Майкъл. Гневът възвърна самообладанието й.

— Майкъл, мислех, че след толкова години ме познавате по-добре. Сметнах за свой дълг да ви предупредя, но не се плаша от превратностите на съдбата. Не съм от онези, които бягат от потъващия кораб. Осмелявам се да кажа, че аз повече мога да си позволя да загубя пари, отколкото вие.

С огромно удоволствие забеляза, че лицето на Майкъл се удължи. Знаеше колко много значат парите за него и се надяваше, че думите й здраво ще се забият в главата му. Майкъл бързо се овладя.

— Какво пък, помислете върху това, Доли.

Тя взе чантичката си и двамата се разделиха, като се уверяваха един друг в добрите си чувства и си пожелаваха всичко хубаво.

— Дърта вещица — изрече Майкъл, когато вратата се затвори зад Доли.

— Надуто старо магаре — изсъска Доли, като слизаше с асансьора.

Но когато седна във великолепната си и изключително скъпа лимузина и потегли към дома си на Монтегю Скуеър, не може да сдържи парливите си мъчителни сълзи. Чувстваше се стара, самотна, нещастна и безнадеждно ревнуваше.