Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theatre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)

Издание:

Уилям Съмърсет Моъм. Театър

Английска. Първо издание

Редактор: Силви Гърчева, Илияна Велева

Издателство „Силви-Арт“, София, 1994

ISBN: 954-8171-06-6

История

  1. — Добавяне

XXVII

Репетициите продължаваха вече две седмици, когато Роджър се завърна от Австрия. Той бе прекарал няколко седмици на Коринтското езеро и се канеше да остане в Лондон ден-два, преди да замине при приятели в Шотландия. Тъй като Майкъл трябваше да вечеря по-рано и да отиде в театъра, Джулия посрещна сама Роджър. Докато тя се обличаше, Иви подсмъркваше с нос както обикновено и не пропусна да забележи, че толкова се старае да се разкраси, като че ли отива на любовна среща. А на Джулия й се щеше Роджър да се гордее с нея и наистина, когато крачеше напред-назад по перона, изглеждаше много млада и хубавичка в своята лятна рокля. Човек можеше да помисли — но нямаше да е вярно, — че не забелязва погледите, които привлича. След като бе прекарал цял месец на слънце, Роджър бе силно загорял, но така и не се беше избавил от пъпките си и изглеждаше още по-слаб, отколкото когато бе напуснал Лондон на Нова година. Джулия го прегърна с преувеличена нежност. Той леко се усмихна.

Щяха да вечерят само двамата. Джулия го попита къде предпочита да отиде след това — на театър или на кино. Роджър отвърна, че предпочита да си остане у дома.

— Чудесно — каза тя, — ще поседим двамата, ще си побъбрим.

Наистина тя имаше какво да си поговори с него — нещо, което Майкъл я бе помолил да обсъди с Роджър, ако й се представеше такава възможност. Съвсем скоро той щеше да постъпи в Кеймбридж, време беше да реши с какво иска да се занимава там. Майкъл се страхуваше да не би Роджър да пропилее времето си, а след това да стане служител в застрахователна кантора или още по-лошо — да отиде в театъра. Като мислеше, че Джулия ще съумее да направи това по-тактично и че има по-голямо влияние върху сина им, Майкъл настоятелно я бе помолил да нарисува пред Роджър какви блестящи възможности ще се открият пред него, ако се заеме с дипломатическа кариера или стане адвокат. Джулия беше уверена, че за два-три часа разговор ще успее да го наведе на тази важна тема. По време на вечерята тя разговаряше със сина си за Виена, но той беше сдържан.

— Какво съм правил ли? Каквото правят всички. Разглеждах забележителностите и усърдно изучавах немски. Скитах по кръчми. Често ходех на опера.

Джулия се попита дали не е имал любовни връзки.

— Във всеки случай не си намерил някоя годеница там, нали? — попита тя, като се надяваше да събуди откровеността му.

Роджър й хвърли замислен и малко ироничен поглед. Сякаш бе отгатнал какво цели тя. Странно, уж й бе роден син, а не се чувстваше свободно в негово присъствие.

— Не — отвърна той, — бях твърде зает, за да губя времето си с такива неща.

— Вероятно си посетил всички театри.

— Ходих два-три пъти.

— Не видя ли нещо, което може да ни послужи?

— Знаеш ли, изобщо не се сетих за това.

Думите му щяха да изглеждат доста груби, ако не се съпровождаха с усмивка, а усмивката му беше много мила. Джулия отново се почуди как бе станало така, че синът й е наследил толкова малко от красотата на баща си и от очарованието на майка си. Червеникавата му коса беше хубава, но светлите му ресници лишаваха лицето му от изразителност. Един бог знае защо имаше такава грозновата фигура при такива родители. Вече бе на осемнадесет години. Време му бе да стане по-строен. Изглеждаше малко апатичен; не притежаваше нито капка от нейната бликаща жизненост. Ако тя бе прекарала половин година във Виена, щеше да разказва за престоя си с живи и ярки картини. Дори от посещението си при майка си и леля си в Сен Мало бе съчинила такива истории, че хората се превиваха от смях. Казваха и, че нейният разказ с нищо не е по-лош, от която и да е пиеса, а и самата Джулия предполагаше, че е доста по-добър от много пиеси. Сега разказваше на Роджър за Сен Мало. Той я слушаше с флегматичната си усмивка, но Джулия имаше неловкото усещане, че не му е толкова забавно, колкото на нея. Вътре в себе си Джулия въздъхна. Бедното агънце навярно нямаше чувство за хумор. Роджър направи някаква забележка, която я накара да заговори за „Модерни времена“. Разказа му сюжета на пиесата, обясни му какво мисли за ролята си, описа актьорите и декорите. В края на вечерята изведнъж й дойде наум, че говори само за себе си и за свои неща. Как бе станало така? Внезапно я осени подозрение, че Роджър нарочно е навел разговора в тази посока, за да избегне въпросите й за него и неговите проблеми. Но тя отхвърли тази мисъл. Не бе достатъчно умен за това. По-късно, когато седяха в гостната, пушеха и слушаха радио, Джулия с най-естествен тон му зададе предварително подготвения въпрос:

— Реши ли вече с какво искаш да се занимаваш?

— Още не. Спешно ли е?

— Знаеш, че самата аз нищо не разбирам от такива неща, но баща ти казва, че ако искаш да станеш адвокат, трябва да започнеш да учиш право в Кеймбридж. Ако пък дипломатическата работа ти харесва повече, трябва да се заемеш с езици.

Роджър толкова дълго я гледа с привичната си спокойна замисленост, че Джулия с труд задържа върху лицето си шеговитото, безгрижно и заедно с това нежно изражение.

— Ако вярвах в бога, щях да стана свещеник — рече най-после Роджър.

— Свещеник?

Джулия не можеше да повярва на ушите си. Обхвана я тягостно и неловко чувство. Но отговорът му проникна в съзнанието й и внезапно тя видя сина си като кардинал, обитаващ разкошно палацо в Рим, по стените висят великолепни картини, а самият той е заобиколен от раболепни прелати; след това — като светец с митра и обшито със злато расо, милостиво да раздава хляб на бедните. Видя себе си в брокатова рокля и перлена огърлица. Майката на Борджиите.

— Би било много хубаво, ако живеехме в шестнадесети век — каза тя. — Малко си закъснял.

— Имаш право.

— Не мога да разбера как ти е дошло наум. — Роджър не отговори. Джулия беше принудена да продължи: — Щастлив ли си?

— Напълно — усмихна се той.

— Но какво искаш?

Той отново отправи към майка си своя смущаващ поглед. Трудно бе да се каже дали говори сериозно, защото в очите му проблясваха лукави пламъчета, като че ли се забавляваше.

— Нещо реално.

— Какво имаш предвид?

— Виждаш ли, целия си живот съм прекарал сред илюзорното. Искам да се добера до истинската същност на нещата. На вас с баща ми въздухът, който дишате, не ви вреди, вие не познавате друг и си мислите, че е божествен. А аз се задушавам в него.

Джулия внимателно слушаше, като се стараеше да разбере сина си.

— Ние сме актьори, при това преуспяващи актьори. Затова от самото ти раждане имахме възможност да те заобиколим с разкош. Стигат ти пръстите само на едната ръка, за да пресметнеш колко актьори са изпратили децата си да учат в Итън.

— Благодарен съм ви за всичко, което сте направили за мен.

— Защо тогава ни упрекваш?

— Не ви упреквам. Дадохте ми всичко, което можахте. За нещастие отнехте ми вярата.

— Никога не сме се намесвали в твоята вяра. Наистина не сме религиозни. Ние сме актьори и след осем представления на седмица искаме поне в неделя да бъдем свободни. Разбира се, аз се надявах, че в училище ще се заемат с това.

Преди да заговори отново, Роджър се поколеба. Човек би казал, че прави леко усилие върху себе си, за да продължи.

— Веднъж — тогава бях на четиринадесет години, още съвсем малък — стоях зад кулисите и те гледах как играеш. Вероятно това е била много хубава сцена, думите ти звучаха толкова искрено, толкова трогателно, че не можах да се сдържа и заплаках. Бях много развълнуван, не знам как да ти обясня по-добре — чувствах се възвисен. Толкова ми беше жал за теб, че бях готов на всякакъв подвиг. Струваше ми се, че никога повече няма да бъда способен на подлост или на нещо лошо. Ти трябваше да се придвижиш към задната част на сцената, точно там, където стоях. Сълзите още се стичаха по лицето ти; обърна се с гръб към залата и с най-трезвия си глас каза на режисьора: „Но какво прави този проклет техник с осветлението? Бях му казала да изключи синия прожектор!“ След това, без дори да поемеш дъх, отново се обърна към зрителите със сърцераздирателен вик и продължи да играеш.

— Но, мили мой, това е театър. Ако актрисите изживяват всички емоции, които изобразяват на сцената, те просто биха се разкъсали на парчета. Добре си спомням тази сцена. Винаги е предизвиквала оглушителни аплодисменти. В живота си не съм чувала такива ръкопляскания.

— Да, вероятно съм бил глупав и затова съм се развълнувал толкова много. Вярвах, че страдаш истински. Когато разбрах, че всичко е било притворство, нещо се прекърши в мен. Оттогава престанах да ти вярвам. Един път ме бяха направили на глупак; твърдо реших, че повече не ще позволя това.

Джулия се усмихна с прелестната си обезоръжаваща усмивка.

— Мили, струва ми се, че говориш глупости.

— Разбира се, че така ти се струва. За теб няма разлика между истината и илюзията. Винаги играеш театър. Това е втората ти природа. Играеш, когато приемаш гости. Играеш пред слугите, пред баща ми, пред мен. Пред мен играеш ролята на нежна, снизходителна, знаменита майка. Ти не съществуваш. Ти — това са единствено безбройните роли, които си изпълнявала. Често се питам: била ли си някога самата ти, или от самото начало си служила като средство, за да вдъхваш живот на всички тези персонажи, които си изобразявала. Когато влизаше в някоя празна стая, искаше ми се да разтворя внезапно вратата, но се страхувах, че няма да намеря никого там.

Джулия бързо погледна сина си. Потрепери, защото думите му прозвучаха зловещо. Слушаше внимателно, дори с вълнение: той бе толкова сериозен. Разбра, че Роджър се опитва да изрази нещо, което го е потискало много години. Никога преди не бе говорил толкова дълго.

— Мислиш, че съм само една илюзия?

— Не съвсем. Ти си само измама. Истината за теб е измамата. Точно както маргаринът е масло за хората, които никога не са вкусвали истинско масло.

У Джулия се появи чувство за вина. Кралицата от „Хамлет“:

Аз вашето сърце

сега да поразчупя, ако то е

все още от чупливо вещество…[1]

Мислите й се отвлякоха.

„Да, вероятно вече съм твърде стара, за да играя Хамлет. Сидънс и Сара Бернар са го играли. Никой актьор, когото съм гледала в Хамлет, не е имал крака като моите. Трябва да попитам Чарлс какво мисли. Да, но «Хамлет» е написана в този проклет бях стих. Глупаво е да не се напише «Хамлет» в проза. Разбира се, бих могла да го изиграя и на френски в Comedie Française. Господи, каква сензация би било това!“

Видя се в черен жакет и дълго копринено трико. „Уви, бедни Йорик.“ Но веднага се съвзе.

— Едва ли би могъл да кажеш за баща си, че не съществува. Ето двадесет години той играе самия себе си. „Майкъл би подхождал за ролята на краля, разбира се, не във Франция, а в Лондон — ако поемем риска да поставим «Хамлет» тук.“

— Горкият ми баща. Предполагам, че разбира от работата си, но не е много умен. При това е толкова загрижен да остане най-красивият мъж в Англия.

— Не е много хубаво от твоя страна да говориш така за баща си.

— Казах ли нещо, което да не ти е известно? — невъзмутимо попита Роджър.

Джулия щеше да се усмихне, но реши да запази израза си на оскърбено достойнство.

— Нашите слабости, а не достойнствата ни правят скъпи на нашите близки — произнесе тя.

— От коя пиеса е това?

Джулия с труд въздържа един жест на раздразнение. Думите сами се бяха отронили от устата й, но докато ги произнасяше, си спомни, че действително са от една пиеса. Малък негодник! Тук са толкова уместни!

— Ти си жесток — тъжно каза Джулия. Тя все по-силно започна да се чувства кралица Гертруда. — Изобщо не ме обичаш.

— Бих те обичал, ако можех да те открия. Но къде си ти? Ако свалят от теб твоя ексхибиционизъм, лишат те от майсторството ти, ако те обелят като луковица, ципа по ципа, от твоето притворство, неискреност, от стари реплики и останки от емоции, ще се доберат ли най-накрая до някаква душа? — Роджър я погледна сериозно и тъжно, после леко се усмихна. — Но ти много ми харесваш.

— Вярваш ли, че те обичам?

— Да. По свой начин.

Лицето на Джулия внезапно се сгърчи.

— Само ако знаеше колко страдах, когато ти боледуваше! Не мога да си представя какво би станало с мен, ако беше умрял.

— Би изиграла великолепно ролята на осиротяла майка пред гроба на единствения си син.

— За да изпълня великолепно някоя роля, нужни са ми няколко репетиции — парира тя удара. — Едно не разбираш: актьорската игра не е живот, това е изкуство, а изкуството е нещо, което сам твориш. Истинската скръб е уродлива; задачата на актьора е да я представи не само правдиво, но и красиво. Ако наистина умирах, както съм умирала в толкова много пиеси, мислиш, че щеше да ме интересува доколко са изящни движенията ми и дали несвързаните ми думи се чуват до последния ред на галерията? Ако играта е измамна, то тя не е по-голяма измама от една соната на Бетховен, а аз съм толкова шарлатанка, колкото и пианистът, изпълняващ тази соната. Жестоко е да казваш, че не те обичам. Аз съм привързана към теб. Само теб съм обичала през целия си живот.

— Не, ти беше привързана към мен, когато бях момченце, с което можеше да се фотографираш. Получаваше се прелестна снимка, която служеше като превъзходна реклама. Но оттогава не си се тревожила много за мен. По-скоро съм ти досаждал. Винаги си се радвала да ме видиш, но си се чувствала удобно, когато сам съм се занимавал и ти не си била длъжна да си губиш времето с мен. Не те виня: никога не си имала време за друг, освен за себе си.

Джулия започна да губи търпение. Роджър бе твърде близко до истината, за да може разговорът да й достави удоволствие.

— Забравяш, че децата са твърде досадни.

— И шумни — усмихна се той. — Но защо тогава се преструваш, че не можеш да се разделиш с мен? Това също е игра.

— Много ми е тежко да слушам всичко това. Имам чувството, че не съм изпълнила дълга си към теб.

— Не е истина. Ти беше много добра майка. Ти направи това, за което винаги ще ти бъда благодарен — остави ме на мира.

— И все пак не разбирам какво искаш?

— Вече ти казах: нещо реално.

— Но къде ще го намериш?

— Не знам. Възможно е въобще да не съществува. Още съм млад и зелен. Възможно е в Кеймбридж, като чета книги и се срещам с хора, да си изясня къде трябва да го търся. Ако се окаже, че съществува само в религията, с мен ще бъде свършено.

Джулия започна да се безпокои. Онова, което й говореше Роджър, не проникваше в съзнанието й, думите му се нижеха и важен бе не техният смисъл, а това достигаха ли те до нея, или не, но Джулия усещаше дълбокото му вълнение. Разбира се, той бе само на осемнадесет години, би било глупаво да го приема твърде сериозно, тя неволно си мислеше, че е надъхан от приятелите си и че във всичко това има много поза. А кой има собствена представа за нещата и кой не позира поне мъничко? Напълно е възможно в момента Роджър да чувства всичко по начина, по който говори, и не би било хубаво, ако погледне на думите му твърде нехайно.

— Сега разбрах какво имаш предвид — каза тя. — Най-голямото ми желание е да бъдеш щастлив. Ще убедя баща ти — постъпи както намериш за добре. Длъжен си сам да спасяваш душата си, разбирам това прекрасно. Но може би мислите ти са плод на лошо самочувствие и склонност към меланхолия? Във Виена беше съвсем сам и вероятно твърде много си чел. Разбира се, двамата с баща ти принадлежим към друго поколение и едва ли бихме могли да ти помогнем много. Защо не обсъдиш проблемите си с някой от своите връстници? Например с Том?

— С Том? С този нещастен сноб? Единствената му мечта е да стане джентълмен и не вижда, че колкото повече се старае, толкова по-малко шансове има.

— А пък аз си мислех, че ти харесва. Миналото лято в Теплоу тичаше след него като кученце.

— Нямам нищо против Том. А и той ми беше полезен. Разказа ми куп неща, които ми се искаше да знам. Но мисля, че е глупав и безинтересен.

Джулия си спомни каква безумна ревност бе породила тяхната дружба в душата й. Стана й обидно, като си помисли колко много мъки бе изпитала напразно.

— Скъса с него, нали? — неочаквано попита Роджър.

Джулия за малко да подскочи.

— Горе-долу.

— И добре си направила. Той не ти подхожда.

Роджър я гледаше със спокойни замислени очи и на нея едва не й прилоша при мисълта, че той знае за любовната й връзка с Том. „Не е възможно“, казваше си Джулия, „само така ми се струва, защото съвестта ми е чиста“. В Теплоу между тях нямаше нищо. Бе невероятно някои от неприятните слухове да са стигнали до ушите на сина й; и все пак изражението на лицето му й подсказваше, че той знае. Джулия изпита срам.

— Бях поканила Том в Теплоу само защото мислех, че ще ти е приятно да имаш за приятел момче на тази възраст.

— Наистина ми беше приятно.

В очите на Роджър се появиха насмешливи пламъчета. Джулия беше отчаяна. Щеше й се да го попита какво толкова го забавлява, но не смееше. Знаеше, че той не й се сърди, това тя би понесла, но имаше нещо по-лошо — Роджър се забавляваше. Тя се почувства дълбоко наранена. Би заплакала, но Роджър щеше просто да се изсмее. И какво би могла да му каже? Той не вярва на нито една нейна дума. Игра!

За първи път в живота си тя не знаеше как да излезе от положението, в което бе попаднала. Беше се сблъскала с нещо, което не познаваше, нещо тайнствено, което я плашеше. Може би това беше истината? И в този момент чуха, че пред дома им спря кола.

— Баща ти! — възкликна Джулия.

Какво облекчение! Тази сцена бе непоносима, но, слава богу, пристигането на Майкъл й слагаше край. След минута в стаята стремително се втурна Майкъл — брадичката му повдигната, коремчето — глътнато — невероятно красив за своите петдесет и няколко години — и с радушна усмивка протегна ръка на единствения си син като мъж на мъж, който се бе върнал у дома си след шестмесечно отсъствие.

Бележки

[1] Превод на В. Петров. — Б.пр.