Александър Бек
Волоколамското шосе (53)

2.

Повтарям: едва след време узнах как е загинал Панфилов.

А на горската пътека, когато за първи път чух свързано с неговото име краткото „убит“, не повярвах, отблъснах, не допуснах в сърцето си тази вест, приписах я на голословната блиндажна мълва. Разбира се, аз нищо не съобщих на бойците.

Походът на батальона продължи. Колоната ни поведе нов челен боец — Варя Заовражина. Тя, смелата едра девойка, родена, порасла в този горски край, беше отбелязала с някаква особена памет всичките пътечки, по които бе вървяла, за да ни търси, беше задържала в ума си какви ли не белези, според които сега насочваше крачките си.

Още час, още два часа ходене и ние сме на края на гората. Наблизо имаше утъпкан път за шейни. Ние видяхме чифт коне да влачат шейна с патронни сандъци, видяхме да крачи в строй взвод със сиви ушанки с червеноармейски шинели. Бегом изскочихме на пътя. Наши, наши! Батальонът стигна при своите.

Изкомандувах да се даде почивка и побеседвах с младия лейтенант, командир на срещнатия от нас взвод. Попитах го за Панфилов. И пак чух:

— Убит.

Въпреки това не можех да повярвам. Лейтенантът долови съмнението ми, извади от картоносача фронтовия вестник, разгърна го.

Черен правоъгълник на траурна рамка заграждаше познатите ми скъпи черти. „Снимката е направена в деня на гибелта на пълководеца.“ — стоеше под фотографията. Винаги верен на думата си, Панфилов бе изпълнил обещанието, което пред мен бе дал на фотокореспондента, капитан „Посока на погледа“ — беше се снел под открито небе в Гусеново. Портретът беше поразително жив. Ръката, подаваща се от черната кожа на полушубката, бе повдигнала бинокъла. Леко присвитите монголски очи пронизваха далечината. Този съсредоточен присвит поглед, бръчицата между очите, двете дълбоки бразди около устата, острите, неувиснали ни най-малко ъгълчета на младежки стегнатите устни — всичко, всичко бе наситено с мисъл. Да, с мисъл, с проникновение, талант!

В некролога, който бяха подписали началникът на Генералния щаб, командуващият фронта, командуващият армията, членовете на военните съвети, както и най-близките му съратници — приятели на загиналия — Панфилов бе обрисуван като генерал новатор, творец на новото военно изкуство, на новата тактика на съвременния отбранителен бой.

С натежала душа гледах вестника. Поразходих се, потънал в размишления. След това заповядах на Бозжанов да строи батальона.

При минус двадесет градуса край пъртината от шейни в заснеженото поле се строиха моите бойци. Двама души — Варя Заовражина и Беленков — стояха настрана. Аз високо казах:

— Другарю доктор, застанете моля ви се, в строя.

Нарочно добавих това некомандирско „моля ви се“. Нека чуе батальонът! На посърналите бузи на Беленков избиха червени петна — петна на радост, смущение. Той застана в редиците на санитарния взвод. Погледнах под око Варя в очакване да срещна погледа й. Не, дори с очи тя не помоли за нищо — гледаше право пред себе си.

— Заовражина, застани в строя!

Ако някой ми беше предрекъл преди това, че ще дойде ден самият аз да кажа на една жена да застане в строя на батальона, щях да се усмихна. А пък то как се обърна всичко! Изглежда, прав е бил Исламкулов: „Отечествената война променя много разбирания, прави възможно онова, което по-рано се е смятало за немислимо.“

Почти недоловима усмивка — може би забележима само за мен — изви едрите устни на Варя. Тя козирува, закрачи с широка крачка към строя, застана до побелелия добряк, фелдшера Киреев — своя приемен баща.

3.

В две редици, взели пушките при нозе, стояха моите бойци, небръснати, измръзнали, измъчени от тежкия поход. А до щаба на дивизията ни предстоеше да крачим още не по-малко от десет километра. Трябваше да сгрея войника със сърдечна дума, да го ободря.

Излязох пред строя възседнал Лисанка, така че всеки да ме вижда, и им дръпнах една реч. Първо поздравих бойците със званието съветски гвардейци, споменах нашите подвизи. Всяка рота се беше увенчала с доблест. Сто и двадесетте безстрашни — бойците от ротата на Филимонов — бяха обкръжили и разгромили немски батальон. Вчерашният московски ученик, редник Строжкин, бе взел в плен командира на батальона.

— Строжкин! Три крачки напред! Обърни се с лице към другите. Нека те погледат. Ама да не се възгордееш! Че ще накарам да наберат коприва и с копривата ще те нажуля!

Тази моя шеговита поговорка беше отдавна позната на батальона и все пак уморените лица се проясниха, от настиналите гърла се изтръгна дрезгаво кискане. Аз продължих:

— Осемдесетте воини на лейтенант Заев също издигнаха славата на съветския войник, атакуваха с такава ярост, че сполучиха да вземат три немски танка, натъпкани с крадени парцали, громиха, гонеха тези кокошкари, заграбили нашата земя.

След това говорих за героичната рота на Брудни, почти поголовно загинала заедно със своя командир и с политическия си ръководител.

— Тези наши другари не са умрели напразно — казах аз. — Два дена тази рота, обкръжена от враговете, задържаше опорната точка на Волоколамското шосе, не позволи на хитлеристките моторни колони да минат по шосето. Чест и слава на падналите ни братя! Родината никога не ще ги забрави!

Когато държах реч за героите от боя при Горюни, извиках от редиците картечаря Блоха, обърнах го с лице към батальона. Вратът на този беловежд войник беше бинтован. Ранен, той беше останал на поста си, беше продължил да се бие. Не беше оставил картечницата си и през време на отстъпателния ни поход.

Дойде ред да заговоря и за Панфилов. Казах, че нашият генерал е загинал. Казах за редовете, посветени на паметта му, в които го наричат генерал новатор. Именно като такъв той ще влезе в историята.

— Иван Василиевич Панфилов — продължих аз — бе много човечен, чувствителен спрямо човека. Той уважаваше войника, постоянно напомняше на нас, командирите, че изходът на боя се решава от войника, напомняше ни, че най-страшното оръжие в боя е душата на войника. Именно върху това Панфилов градеше новаторството си в тактиката на отбранителната битка. Той си отиде от нас, изпитал висшето щастие на твореца. Новата му тактика бе изпитана от стихийните удари на врага и издържа тези удари. Той изпълни жизнената си задача. И не е умрял нахалост, безсмислено. Останал близо до огнищата на боя, той незримо докосваше с ръка рамото на командирите, задържаше войските от преждевременно отстъпление. И ако сега, на петото денонощие от немското настъпление, ей този път, ей това поле, тази линия принадлежи на нас, на нашата дивизия и дивизията е все така страшна, ние дължим това на него, на Иван Василиевич Панфилов. Той бе генерал на разума, генерал на пресметливостта, генерал на хладнокръвието, издръжливостта, генерал на реалността.

Аз си поех дъх — той излиташе от устата ми като бяла пара — замислих се. Напрегнато се замислих, все още недоволен от думите си. И продължих:

— По рождение, по възпитание, по природа той беше дълбоко руски човек. Знаеше и обичаше миналото и настоящето на руския народ, гордееше се със славните му синове, творения, дела. И уважаваше всички други народи.

Мисълта ми се стремеше да намери, да изрази най-главното в Панфилов. Като обикалях с очи редиците, спрях погледа си върху Заев. Навъсил рунтавите си червеникави вежди, той съсредоточено ме слушаше.

— Лейтенант Заев!

— Аз!

— Всички вие, другари, познавате командира на втора рота лейтенант Заев. В неотдавнашните боеве той се би така, че не е грешка да се каже за него: герой сред героите! Веднъж той рече за нашия генерал: глашатай! Тогава аз не разбрах какво е искал да каже. А сега повтарям: другарю Заев, това е твоят израз. Да, генерал Панфилов бе глашатай на възвишена, велика идея. Във всяка дума, която сме чували от него, е живяла тази идея, великата идея на революцията на угнетените и трудещите се, ленинският огън. Той беше генерал комунист, син на Партията, възпитал нас, воините на Съветската страна — и онези, които пазят до гърдите си партийния билет, и безпартийните.

Усетих невидимия ток, който ме съединяваше с батальона — сега знаех: думите са намерени, те са ме разбрали!

— Другари, аз току-що нарекох Панфилов генерал на реалността. Не, това е малко! Той беше генерал на правдата!

Искаше ми се да разкажа на бойците как той направо, безхитростно ми беше заявил: „Ще ви бъде трудно. Много трудно.“ Искаше ми се да възкреся неговия тон, суров и нежен. Но аз мълком гледах своите бойци. Ето ние се върнахме, а него го няма… Аз казах:

— Споменът за Иван Василиевич Панфилов ще живее другари, в нашите дела, в подвизите на неговата дивизия!

4.

На път за селото, където се намираше щабът на дивизията, открихме Рахимов. Оказа се, че като се натъкнал на немците, той не успял да се присъедини към нас, полутал се в гората и излязъл оттам самичък преди нас. След това бил задържан от постовете на заградителен отряд. Суровият, доста възрастен командир на отряда, бивш моряк с дълбок белег напреки челото, се отнесъл с недоверие към моя началник-щаб, загубил своя батальон, и го затворил в студена барака, както се казва, до изясняване на положението.

Разбира се, в моя разговор с моряка веднага се стигна до „изясняване“. Освободеният Рахимов аз посрещнах сухо:

— Получили сте, другарю Рахимов, което ви се е полагало. Бяхте длъжен да ни намерите в гората. Побързали сте да се измъкнете. Гледали сте по-скоро да се озовете в тила.

— Аз предполагах, другарю комбат…

— Нищо не искам да чуя. Аз ви намерих в тила.

Рахимов мълчеше. Разбира се, той отлично умееше да изпълнява, но останал без командир, предоставен сам на себе си, се объркал. Аз продължих по-меко:

— Добре. Поседяхте някой и друг час в ареста и с това ще сложим точка! Догонвайте батальона. Заемете мястото си.

— Слушам!

… Денят вече беше превалил, когато ние по един черен път излязохме пак на Волоколамското шосе и се приближихме към проснало се нашироко, вдигнало към небето църковни кубета село. Залепилия се по асфалта сняг беше пресован от колелетата на камионите. Студът се засилваше. Натъкнатите на пушките щикове бяха побелели от скреж. Между подразделенията вървяха заскрежени коне и теглеха двете ни топчета, двуколките и шейните с картечниците, шейните на домакинския взвод, където се бяха настанили ранените, сложената върху плазове закрита линейка, също с ранени.

Аз вървях начело на колоната с Толстунов и Рахимов.

Щабът се беше разположил в селото, в каменна сграда, гледаше към просторен — в миналото вероятно пазарен — площад. Тука изкомандувах батальона:

— Стой!

На стъпалата вече стояха някои от щабните командири, излезли да ни посрещнат. В центъра изпъкваше мъж с кожено черно палто с яка от сива агнешка кожа, с агнешки калпак, каквито носеха генералите. Познах яката, набита фигура на Звягин. Креснах:

— Мирно! Глави надяс-но!

И изтеглих сабята или, както казваме ние военните, отдавайки чест с острието, се запътих през целия площад с церемониална крачка към заместник командуващия армията. Огромното червено слънце залязваше зад незабулен от облаци хоризонт. Пурпурът играеше по гравираното светло острие, което държах пред себе си, докато удрях крак.

В душата бяха се преплели разни чувства: и гордост, и — защо да крия! — известно тайно задоволство: на ти партизанин със сабя!

Звягин не ме дочака да дойда при него, той леко изтича надолу по стъпалата, отмести сабята ми и промълви:

— Остави, Момиш-Ули, своите шеги!

Той ме прегърна през рамената и по руски ме целуна по устата.

С пламнала изведнъж в мен нежност гледах този генерал с тежка ръка, който преди три дена беше ми заповядал да предам командуването, а сега, без излишни приказки, само с една прегръдка, само с една целувка зачеркна заповедта си.

Опитах се още веднъж да отдам чест и заговорих:

— Другарю генерал-лейтенант! Резервният батальон на командира на дивизията…

— Стига, Момиш-Ули! — пак възкликна Звягин. — И хората недей напразно мори.

С мощния си, звучен като медна камбана бас той изкомандува:

— Свободно! Можете да пушите.

Той извади от джоба кутия цигари „екстра“ и я отвори пред мен:

— Запали!

Взех си цигара. Звягин пак бръкна в джоба и… И в здравите му пръсти с лъскави, късо подрязани, вероятно твърди нокти аз видях запалката на Панфилов. Ето на кого я е подарил Панфилов! Как беше казал той? „Подарих я със значение на един човек…“ Ето кой бил този „един човек“! Звягин подържа запалката между топлите си длани. Дали е знаел какво значение е вложил Панфилов, когато му е подарил тази дреболийка? В светлите очи на Звягин, под които, както и по-рано, бяха се издули малки торбички, блесна умна иронична искрица. Дявол да го вземе, може би той знаеше, че Панфилов е искал да я подари и на мен. И също със значение! Без да пророним нито дума за това, ние само разменихме поглед.

Цък — пламна огънче. Ние запушихме.

* * *

— Сложете голяма, преголяма точка — каза Баурджан Момиш-Ули. — С това ще завършим нашия летопис за батальона панфиловци. На двадесет и трети ноември хиляда деветстотин четиридесет и първа година аз престанах да бъда батальонен командир. Извикаха ме в щаба на армията, назначиха ме полкови командир. Батальона си предадох на Исламкулов.

Моят полк прилагаше панфиловската спирала-пружина, удряше на хитлеристите огнени шамари и отстъпваше — отстъпваше до селцето и гарата Крюково. Там, на Ленинградското шосе, ние издържахме шестдневен бой и заедно с други части от Червената армия обърнахме историята и подгонихме врага от Москва. За това би могло да се напише още една книга под заглавие „Ленинградското шосе“. Може да се напише и „Край Стара Руса“. Но книгата е свършена! И за в бъдеще мога да ви обещая само едно нещо…

Момиш-Ули сложи изваяната си ръка на дръжката на сабята и с едно дръпване ненадейно изтегли острието. В полумрака на блиндажа засия гравираната стомана — същата, която беше блеснала и в началото, и току-що, в последната глава на тази книга.

— Само едно нещо — повтори Момиш-Ули. — Излъжете ли, слагате на масата дясната си ръка. Раз! Дясната ръка я няма! Потвърждавате ли съгласието си?

Аз скрих усмивката си. Мой страшен Баурджан, ти оставаш верен на себе си, на характера, създаден под перото, създаден от вниманието и въображението. Впрочем писецът трябва да бъде скромен.

— Потвърждавам — казах аз.