Александър Бек
Волоколамското шосе (34)

2.

Пътят вървеше по слабо надолнище. На минаване край тъмните къщи срещнах линейката. Червеникавата луна неясно озаряваше чифта изпосталели, капнали коне. Те бавно мъкнеха нагоре големите колелета, които бляскаха с излъсканото от чакъла желязо.

Пред линейката енергично крачеше капитан Беленков. На гърдите му се кръстосваха ремъците на планшета и докторската полева чанта. Бодрата походка на Беленков ме учуди и мислено аз го похвалих.

— Докторе, къде сте се запътили?

— Да евакуирам ранените, другарю комбат.

— Това ще направят и без вас. С евакуацията ще се справи Киреев. Къде е той?

Докторът не ми отговори веднага.

— Май че е назад.

Гласът му, кой знае защо, спадна. Аз викнах:

— Киреев!

Линейката вече беше отминала. Зад нея вървяха леко ранените; в тъмата неясно се белееха бинтовани глави, бинтовани, сложени на марлени превръзки ръце. На опашката уморено се тътреше Киреев. Той превъзмогна задуха и изтича при мен. Сега те стояха един до друг — високият дълголик лекар и запъхтеният възпълен фелдшер.

— Киреев — казах аз, — предайте тука ранените, евакуирайте ги. Вземете със себе си двама санитари. Останалите да вървят обратно. Нахранете конете. А сутринта, щом съмне, връщайте се в батальона. Ще ни намерите на този път край моста. Разбрахте ли?

— Разбрах… Всичко ще бъде изпълнено, другарю комбат.

— Вървете!

Киреев възтежко се затича да догонва линейката. Беленков промълви:

— Ами аз?

— Връщайте се в батальона. Ние получихме отбранителен район и задача. Сега ще се строим, ще потеглим…

— Че как тъй? Как тъй… — Развълнуван, Беленков не можа да каже нищо повече от това „как тъй“. — Другарю комбат, аз мечтаех поне да се измия като човек, поне ръцете си да изтъркам.

— Е, ръцете все ще можете да си изтъркате. Там тъкмо има една речица.

Неочаквано докторът захленчи:

— Аз съм уморен… Аз няма да мога да стигна…

Поиска ми се да му се сопна, с повишаване на тона да му върна мъжеството, самообладанието. Но наред с това си помислих: нали достойно е изпълнил своя дълг, наслушал се е на стонове, нагледал се е на кръв, оперирал е, превързал е, навреме е извозил ранените. Не, не бива да се въздействува само с викане. Аз скочих от седлото.

— Докторе, качвайте се на Лисанка. Пък аз ще продължа пеша. Чакайте да ви подържа стремето.

Да подържиш стремето, според нашия казахски народен обичай, е знак на уважение, почит. Беленков беше родом от Казахстан, жител на Алма-Ата, и знаеше този обичай. Той се смути и промърмори:

— Защо, защо?

Но аз почтително наведох пред него глава. Докторът отстъпи, сложи крак в стремето, качи се на Лисанка.

— Благодаря ви — промълви той.

Гласът му отново прозвуча твърдо.

3.

След една минута, както крачех подир отдалечаващите се конници и още можех да видя на лунната светлина сивата задница на Сивка и белите чорапки на Лисанка, изведнъж чух:

— Я гледай… Май че е бащицата!

Познах бързия говор на Гаркуша. И таз хубава: той вече ме нарича „бащица“. Тутакси прозвуча отговор:

— Същият! Неговото конче!

Че кой ли е този с Гаркуша? По гласа, по произношението определих: мой сънародник, казах. Но кой именно? Казахът продължи:

— Хайде в ротата! Току-виж, че са тръгнали!

— Чакай малко! Да почукаме на тази врата. Може да ни дадат още нещо.

Аз извиках:

— Гаркуша! Кой е с тебе?

Настъпи мълчание. Чу се въздишка на разочарование. След това две фигури с пушки през рамо, с канчета в ръце послушно се изправиха пред мен. В същия миг познах могъщата снага на Галиулин. Сега той беше се свил, сякаш се мъчеше да бие по-малко на очи, да намали някак огромния си ръст. Но дори и така се издигаше с една глава над Гаркуша.

— Кой ви е разрешил да ходите по къщите?

Галиулин смутено мълчеше, но Гаркуша не се сащиса.

— Другарю комбат, този злодей, тумбакът, е виновен. Не помни вчерашното добруване.

— Да мълчиш! Марш в батальона! Виждам аз, разхайтил ви е лейтенант Заев. Доложете му, че сте швъкали по къщите. Нека ви посгази!

— Другарю комбат, разрешете да не докладваме — помоли се Гаркуша. — Само по едно канче извара сме намерили. И мъничко картофи.

Галиулин плахо додаде:

— Нима ние само за себе си? На другарите носим.

— Без разговори! Бегом!

Вероятно сметнали, че са простени, Гаркуша и Галиулин тичешком се отдалечиха.

4.

Скоро стигнах при батальона, разположил се на почивка в низината. Озареното от луната поле бе осеяно с насядали и налягали войници. Впрочем седяха малцина: умората, изтощението бяха натръшкали почти всички.

Посрещна ме Рахимов. Той притича с лека крачка, сякаш съвсем не беше смазан от напрежението на боя, от безсънните нощи, от дългия поход. В полето се разнесе привичната за ухото команда:

— Стани! Мирно!

Аз не казах „остави“. Но всички като че ли чакаха тези думи. Изтече една минута. Първи скочиха командирите, сетне без желание, откъсвайки изтръпнали, преуморени тела от земята, с въздишки, с пъшкане се вдигнаха бойците. Рахимов рапортува: батальонът е на почивка, извънредни произшествия не е имало. Съобщих му получената от мене заповед, наредих да води батальона при моста. Без да се забави, без да разпитва, Рахимов извика командата, която — аз го знаех — беше сега омразна за всички:

— Строй се!

Обаче пружината на дисциплината работеше. Веднага прозвучаха повторните команди. Изпреварил всички други, дрезгаво изрева Заев:

— Втора рота, строй се!

Към прегракналия му бас се присъедини звънкият висок глас на Дордия:

— Първа рота, строй се!

Кубаренко подаде командата на своите артилеристи, Филимонов — на трета рота. Гласовете се сляха. Бойците бавно се построиха. Над тъмните редици отново израсна страховитата гора от щикове.

— Равнис!

Малко ми поолекна на сърцето. Батальонът беше жив, подравняваше се, подравняваше се въпреки недоспиването, глада, умората, почти непосилна за човека. Невидимото знаме на воинската чест, дисциплината, на войнишкия дълг се рееше над нас. Аз казах:

— Рахимов, водете батальона!

5.

След един час стигнахме до мостчето, прехвърлено през малката, само няколко крачки широка рекичка. В небето все така продължаваше да плува луната, забулвана от време на време от бързо носещите се облаци. Гледащият към противника бряг леко се издигаше, образуваше височинка или, по-правилно казано, малък хребет. Дълбоката падина на реката беше обрасла с храсталаци. В откритото поле се виждаха тъмните калпаци на купи сено. Полето бе заградено от всички страни с гори, които на места, кажи-речи изцяло заливаха със зелена боя топографската карта на тази част от Подмосковието.

Извиках ротните командири, посочих им участъците на отбранителната линия.

— Наредете бойците да залегнат за отбрана. И нека спят. Часовои няма да слагате. Вие ще бъдете часовои.

Междувременно Рахимов беше избрал в долчето край реката място за щаба. Там бързо направиха колиба. Синченко върза наблизо Лисанка и Сивка. Лисанка, докарала тука, на предната линия, нашия доктор, беше по-щастлива от нас; тя вече преживяше вкусното сено, щедро домъкнато от ръцете на Синченко от най-близката купа; тя вдигна муцуна, когато минавах край нея, протегна я към мен. Аз гальовно докоснах меката й устна.

В колибата вече се беше разположил малкият щаб: Рахимов, Бозжанов и Тимошин. Аз им казах:

— Ще дежурим, другари, ще обхождаме ротите.

Изпратих на една страна Бозжанов, а сам се запътих на другата, където беше се насочила втора рота. Тази изпитана рота под командата на Заев беше изпратена на най-уязвимото, най-много заплашваното място, там, където нямахме съседи, където фронтът на батальона сякаш се прекъсваше в празно пространство, на открития фланг. На другия край, където току до нас се намираше село Бики и, кажи-речи, можеше с лакът да се усети полкът на Хримов, отбраната беше поета от Филимонов. Ротата на Дордия залегна в централната част на линията, непосредствено пред моста.

Аз крачех по гребена покрай реката. Храсталакът сочеше извивките й. Изведнъж в неясната лунна светлина пред мен се разкри чудно зрелище. Дългият, източен като върлина Заев беше се курдисал на същото онова дребно бяло конче, което обикновено впрягаха в картечната двуколка. Беше го яхнал, дето се казва на голо, сиреч без седло; краката му, без опората на стремената, достигаха, кажи-речи, до земята. Заев седеше доста изправен, макар и обронил глава на гърдите, и сънливо се олюляваше. Кончето кротко скубеше попарената от сланите жилава трева и смирено търпеше на гърба си яхналия го дангалак. Ето, то направи скок със спънатите си предни крака — Заев се люшна назад; щеше без малко да се строполи и се вкопчи в гривата. Аз не издържах и се разсмях. Заев избоботи:

— Стой! Кой е?

— Ех, Заев — казах аз, — полюбувах ти се аз сега. Добре си се нагласил на кончето.

Явно смутен, той нескопосно слезе от коня, пристъпи насреща ми.

— Само то ме спасява. Много ме наляга сънят. Хората, другарю комбат, са по местата си. Къртят…

Ние се приближихме към линията, заета от ротата. Пръснати във верига, войниците спяха. Никой не се въртеше. Би могло човек да вземе телата за мъртви, ако не беше силното хъркане, което се носеше над полето.

— Е, какво сънува, Семьон? — попитах аз.

Неочаквано Заев ми отговори с въпрос:

— Вие, другарю комбат, имате ли си бели ръкавици?

— Бели ръкавици ли? За какво ми са?

— А пък аз имам.

— За кой дявол ти са?

— За Берлин ги пазя — доверително избоботи Заев.

От страничния джоб на шинела той извади чифт новички бели ръкавици.

— Къде ги намери?

— Във Волоколамск, във военната лавка. Никой не взимаше, пък аз си купих. Като навлезем в Берлин, нека ни видят. О, рус! С бели ръкавици!

Кикотът му, отривист, дрезгав, както и говорът, забухтя над полето. Заев се разприказва.

— Ще послужат. Ще походя с тях два дена в Берлин и ще ги хвърля. Да не ги пазя за Алма-Ата я! Там чудак ще ме нарекат…

— От това, Заев, и без ръкавиците няма да се отървеш.

Заев се наведе към мене.

— Как смятате, другарю комбат — изхриптя той, — дали ще понаправим още това-онова по земното клъбце?

В тази минута тъкмо минавахме край картечница със сложена в магазина лента. Картечарите също спяха. Неволно потърсих с поглед Галиулин. Не, нали картечницата на Блоха е разбита, сега и Блоха, и целият му малък разчет са получили пушки, станали са обикновени бойци в ротата на Заев.

— Дисциплинката при тебе, Заев, понакуцва. Ти за какви ли не дивотии мислиш, а войниците съвсем са се разхайтили.

— Как така? При мен няма шаване!

— Лошо гледаш. Шавали са. Гаркуша и Галиулин не са ли ти докладвали?

— Че какво са правили?

— Миткаха из селото, просеха.

— Миткали ли са? Сега ще им опъна ушите!

Заев обичаше взискателността, обичаше да държи строго, като подражаваше в това може би на мен. Нито едно провинение не оставяше, без да нахока. Като чу за своеволието на двамата свои бойци, той незабавно се залови да ги търси сред спящите. Скоро се натъкнахме на Галиулин. Той лежеше обърнал към небето лъсналото си черно лице, разперил ръце, като паднал в бой.

— Галиулин! — дрезгаво извика Заев.

В отговор се чу само отмерено хъркане. Заев се наведе, викна му почти на ухото:

— Галиулин!

Боецът не се и помръдна, сънното му дишане не се прекъсна.

Заев се напъна, обхвана великанската снага на войника, повдигна го, сложи го на крака. Клепките на грамадния боец се поотвориха. За миг той се сепна, видя Заев, видя мен, умолително допря длани, кротко пошепна:

— Извинявам се…

И тутакси отново заспа. Така си и сумтеше, останал прав, облегнал се на Заев. Дори и моето непознаващо снизхождение сърце се трогна.

— Остави го — рекох аз. — Утре ще му теглиш мъмренето.

Заев отпусна войника на земята. Той не се събуди. Такъв беше юнашкият сън на батальона.

6.

От втора рота се върнах в колибата, на командния пункт. Там на празен сандък от патрони седеше Рахимов.

— Не спиш ли?

— С половин око дремя, другарю комбат, с половин ухо слушам.

Като изпод земята в колибата изникна Синченко. Изглежда, верният ми коневод също бе спал с половин ухо, беше ме чакал.

— Другарю комбат, тука съм ви постлал един чул… Ето ви шинела. Ботушите ще ги изувате ли, другарю комбат?

— Не. Лягай си. Не ми додявай.

Изтегнах се и сложих под главата полевата си чанта. Спомних си за белите ръкавици на Заев, усмихнах се. Ех, Заев, Заев, щурчо щур! Още някоя и друга минута чувах как наблизо дъвчат конете: хруп-хруп… Унесох се с мислите в детството си, в степта… Там, под чергилото на талигата или в шатрата, често бях заспивал под звука на това конско домашно хруп-хруп… И скоро потънах в приятната, притегляща тъма на съня.

Сепнах се от нечие допиране. В колибата вече беше накладен малък огън, в който пращяха съчки. Димът се стелеше под свода, излизаше през клоните и през входа на колибата. Събудил ме беше Рахимов. Слабият пламък озаряваше двама непознати за мен офицери. Разпознах възрастен пълен капитан с малко женствено месесто лице на млад лейтенант.

— Другарю комбат, търсят ви — доложи Рахимов.

— От щаба на подполковник Хримов.

Аз се повдигнах, седнах на плъстената постилка.

— Вие ли сте командирът на батальона? — без да ме поздрави попита, капитанът.

— Аз.

— Защо сте допуснали такова безобразие? При вас всички спят.

— Добре правят, че спят. Аз им заповядах да спят.

— Това е недопустимо… Това е нарушение на устава! Това е престъпление!

И като ме зачеса… След време отблизко опознах този капитан. Той беше добродушен, честен, макар и ограничен офицер, но тази нощ първото ни познанство съвсем не премина добре.

Слушах го аз, слушах, пък казах:

— Рахимов, аз ще си полегна. Когато капитанът свърши с поученията, събуди ме.

Капитанът се обиди.

— Защо отговаряте толкова дръзко?

— Не обичам да слушам, когато дрънкат на вятъра. Вашите нотации ми омръзнаха. Всъщност кой сте вие?

— Капитан Синицин. Началник на химическата служба на полка.

— Затова така благоухаете… За какво сте дошли при мене?

— Изпрати ме командирът на полка, за да потвърдя дадената ви задача и да проверя бойната готовност на батальона.

— И нищо повече? Ами сведенията за обстановката, за съседите?

— Казах ви вече: обстановката е предишната, задачата е предишната.

Тогава аз истински се ядосах.

— Това, което сте ми донесли, не струва потта на коня, с който сте дошли тука. Предайте това на вашия командир.

Капитанът оскърбено сви устни. Аз пък вече не се мъчех да се сдържам. Ругаех недостойния, калпав навик на някои командири, които с леко сърце оставят без патрони и хляб чуждите (сиреч не от своята рота, не от своя полк) войници.

— Вашият командир пет пари не дава за съдбата на чуждия батальон — крещях аз, — пет пари не дава, че моите хора са гладни! Поне патрони да беше изпратил! Ако утре ни изколят тука като кокошки, вашият командир няма дори и да се почеше!

Синицин ставаше все по-мрачен, все повече се чумереше. Най-после се опита да ме прекъсне:

— Вие нямате право да говорите така за старши…

Аз отрязах:

— Махайте се от разположението на батальона! Предайте на вашия командир, че задачата ще изпълня. Костите си ще оставим на това поле, но задачата ще изпълним. Повече да разговарям с вас, не желая. Рахимов, изпрати гостите!

Без да се сбогувам, аз си легнах, покрих се с шинела, обърнах се към стената на колибата.

Естествено моята рязкост беше недопустима. Трябвало е да се държа, по-другояче. Но липсата на сдържаност е мой недостатък. Нямам какво да кажа за оправдание. Или пък ще кажа може би ето какво: ако вие търсите човек без слабости, грешки, недостатъци, човек без остри ръбове и ъгли, тогава напразно ще си хабите времето с мене.

… Нервите ми бяха още опънати, когато тропотът на конете възвести, че пратениците на подполковник Хримов са си заминали. Постепенно раздразнението се притъпи, умората надделя и аз отново заспах.

7.

Призори от полка на Хримов пристигна една каруца. Щабът на полка ни изпрати няколко сандъка патрони и две кофи варено месо. Аз се зарадвах на патроните, но с отчаяние гледах късовете месо. Две кофи! Това за цял батальон, за петстотин гладни гърла!

— Синченко — заповядах аз, — постели платнището. Рахимов, ти имаш точно око. Дели!

Рахимов извади джобното ножче, огледа нареденото на платнището месо и без да продума, се залови да го дели. Изпратих свръзки да повикат ротните командири.

Първи дойдоха Заев и Бозжанов. Както знаех, Бозжанов беше прекарал при Заев почти цялата нощ, доброволно беше стоял подчаси, оставил го беше да си поспи.

Дошлите с недоумение се вторачиха в няколкото порции месо.

— Заев — казах аз, — ето това е за цялата ти рота.

— За ротата ли? Аз сам всичко ще изям.

Аз му се сопнах:

— Стига глупости! Раздай месото на бойците и обясни, че батальонният командир няма нищо друго. Ще им разкажеш как Рахимов е делил месото на платнището.

— Слушам, другарю комбат. Ще го разделя.

— Върви да будиш хората! Зазорява се! Време е! Започвай да се окопаваш, заравяй се по-надълбоко. И изпрати да вземат патрони, днес ще е жежко.

— Слушам, другарю комбат. Днес ще е жежко — изхриптя Заев.

Аз поклатих глава: пак неговите чудатости. Кой можеше да предвиди колко страшен, съдбовен щеше да бъде този ден за него, лейтенант Заев.