Александър Бек
Волоколамското шосе (2)

2.

До средата на октомври, когато започнаха сраженията край Москва, ние не бяхме участвували в боевете. След като напуснахме Казахстан, месец и половина изкарахме в блатата на Ленинградската област, на тридесет-четиридесет километра от фронта, на тъй наречената втора отбранителна линия, и се числяхме като резерв на главното командуване.

Сутринта на шести октомври получих заповед да вдигна батальона по тревога и да потегля към най-близката железопътна спирка. Там вече ни чакаха закрити товарни вагони и платформи. Натоварихме се и през нощта тръгнахме.

За къде? Дори и аз, командирът на батальона, засега нямах право да зная. Струваше ни се, че пътуваме не към фронта, а от фронта. Влакът се носеше към възловата гара Бологое и без да спира, отминаваше междинните гари.

По пътя ни съобщиха, че в Бологое ни чакал обед. Но някой бързаше, някой даваше зор на нашите ешелони. Обедът остана нераздаден. Локомотивът бе сменен за две-три минути. Чу се свирка и — отново на път!

Всички с любопитство чакаха накъде ще поемем от Бологое. Скоро стана ясно — към Москва.

Натам, без да намаляват скорост на спирките, се носеха с интервал от час и половина — два нашите ешелони, триста и шестнадесета стрелкова дивизия.

Защо, с каква цел ни прехвърлят?

Не се знае.

Защо се носим с такава скорост? Накъде, по кой път ще потеглим от Москва? Къде ще спрем?

Не се знае, не се знае.

Необикновено бързото движение предизвика у всички тревожно и приповдигнато настроение. Мислехме си: най-после е дошло истинското, най-после в действие, в бой!

3.

На седми октомври се разтоварихме в една гора близо до Волоколамск, на сто и двадесет километра западно от Москва.

Извикаха ме на гарата при командира на полка.

Запомнил съм строилите се край железопътната линия възниски нитувани кули, боядисани с маскировъчни шарки — на зелени и сиви петна. Това бяха резервоари за бензин.

Можех ли да зная, че скоро на фона на навъсеното октомврийско небе — без тътена, който се чу по-късно, без пламъка и дима, които забулиха хоризонта сетне — ще видя как тези железни кули изведнъж бавно да се издигат и сякаш увиснали за миг, рухват?

Когато наближих сградата на гарата — после от нея остана само някаква отворена тухлена кутия с опашки от сажди над празните прозорци — отдалече забелязах дълга композиция от платформи, натоварени с оръдия.

Някой ме повика. До композицията видях полковник Малинин, командир на артилерийския полк на нашата дивизия.

— Полюбувайте им се, отстъпнико — каза той. — Не са ли хубави?

Той ме наричаше „отстъпник“ от деня, когато научи, че аз, артилеристът, командир на батарея, по собствено желание съм преминал в пехотата.

Оръдията бяха смазани фабрично — с дебел слой потъмняла отгоре гъста оръжейна смазка. Те бяха току-що пристигнали допълнително за нашата дивизия.

— Охо — рекох аз, — има и тежки!

— Тези хипопотами ще ги монтираме като крепостни…

— Нима сме тука за дълго?

— Сигурно ще зимуваме.

Изпитах разочарование. Ще рече, пак сме в тила, пак в резерва.

Аз не знаех, че далече пред нас, оттатък Вязма, немците са разсекли фронта, прикриващ Москва, че преди четири дена Хитлер е обявил по радиото на целия свят:

„Червената армия е унищожена, пътят за Москва е открит.“

А в това време Москва напрегнато създаваше нов фронт на сто и двадесет — сто и петдесет километра от града, от рубежите, влезли в историята под названието „далечните подстъпи към столицата“. От московските гари без речи и оркестри заминаваха комунистически батальони в цивилно облекло, които получаваха оръжие и униформи по пътя. Един-два дена преди пристигането ни през Волоколамск към Московското море било прехвърлено с камиони пехотното училище „Върховен съвет“; след него пак натам замина с учебни оръдия Московското червенознаменно артилерийско училище. Москва — аз произнасям това високо име, като подразбирам щаба на главнокомандуващия, Кремъл, родината — Москва изпращаше свежи сили и въоръжение, в това число и тези оръдия, да посрещнат врага.

В щаба на полка потвърдиха: на дивизията е заповядано да приеме и оборудва отбранителните съоръжения в района на Волоколамск. Посочиха ми участъка на моя батальон.

4.

Вечерта тръгнахме на нощен поход към река Руза, на тридесет километра от Волоколамск.

Като жител на Южен Казахстан аз съм свикнал на късна зима, а тука, в Подмосковието, в началото на октомври сутринта вече стягаше студ. На съмване по скования от студа път, по втвърдената, разровена от колелата кал ние стигнахме село Новлянское, най-големия населен пункт в участъка на нашия батальон.

Очите ми веднага зърнаха силуета на невисока камбанария, чернееща се в мъждивото небе.

Оставих батальона в една гора край селото и тръгнах с ротните командири на разузнаване.

На моя батальон бяха отмерени седем километра по брега на лъкатушната Руза. Според нашите устави, в бойна обстановка такъв участък е голям дори и за полк. Обаче това не ме тревожеше. Аз бях убеден, че ако противникът действително стигне някога дотука, на нашите седем километра ще го посрещне не един, ами пет или десет батальона. Съответно, мислех си, трябва да се приготвят и укрепленията.

Не чакайте от мене описания на природата. Не зная дали разстилащата се пред нас гледка беше красива или не.

По тъмното огледало (както се казва в топографията) на нешироката бавна Руза бяха се разстлали големи, сякаш изрязани листа, по които лете сигурно цъфтяха бели лилии. Това може да е красиво, но аз си казах: калпава рекичка, плитка и удобна за преминаване от противника.

Обаче скатовете на брега откъм нашата страна бяха направени недостъпни за танкове: бляскащ с прясно рязаната глина, по която личаха следи от лопати, към водата се спускаше отвесен праг, наричан на военен език ескарп.

Отвъд реката се ширваха открити поля и отделни масиви или, както се казва, клинове гора. На едно място, малко встрани от село Новлянское, гората на отсрещния бряг стигаше почти досам водата. Може би в нея имаше всичко, каквото би пожелал един художник, който рисува руска есенна гора, но на мене тази издатина ми се видя отвратителна — там имаше най-голяма вероятност да се укрие от нашия огън и да се съсредоточи за атака противникът.

По дяволите тези борове и ели! Да се изсекат! Да се отдалечи гората от реката!

Макар че никой от нас, както вече казах, не очакваше скоро да има тука боеве, на нас ни беше поставена задачата да изградим отбранителна линия и трябваше да я изпълним съвсем добросъвестно, както е редно за офицери и войници от Червената армия.

5.

Първите вестители на отстъплението се появиха на другия ден — кретаха мирни жители, оставили някъде всичко; сред тях се срещаха бойци, които на малки групички се измъкваха от обкръжение.

За първи път видях тези скитници с войнишки шинели пред батальонната кухня.

Грееха се на огъня. Командирът на домакинския взвод, възрастният лейтенант Пономарьов, преди войната директор на не много голямо строително предприятие, ги разглеждаше с любопитство. Наоколо се бяха насъбрали и готвачите, и бойците, които работеха този ден в кухнята.

Пономарьов изкомандува „Мирно!“ и тичешком се приближи да рапортува.

Погледнах под око насядалите край огъня — там неколцина се изправиха, другите само се поразмърдаха.

— Какви са тия хора? — попитах аз.

От огъня направи крачка към мене сипаничав дребен червеноармеец.

— От обкръжението, другарю старши лейтенант!

Тая сутрин за пръв път чух тази дума.

— Какво обкръжение? Къде?

— При Вязма, другарю старши лейтенант… Сега напира насам.

— Кой?

— Ясно кой… немецът…

— Вие видяхте ли го?

— Нима можеш да го видиш? Сипе мини като дъжд… Или напира по шосето с танкове и стреля на всички страни.

— Ами танковете видяхте ли ги?

— На кино, другарю старши лейтенант, танковете може да се гледат колкото си искаш… А инак какво ти гледане! Всичко ти се завърта пред очите, не знаеш ден ли е, нощ ли е, когато затрака и загърми на всички страни.

— Къде ти е пушката?

— Тук е, в изправност… Извинявам се, другарю старши лейтенант, не е почистена…

— Накъде сте се запътили?

— В Москва за формиране… Ние здравата вървяхме, мнозина изпреварихме. Аз, другарю старши лейтенант, съм поел грижата да ги изведа… В Москва, казват, сме щели да се бием. Сега ще потеглим… Тука не бива да се разтакаваме, той скоро ще довтаса… Няма ли да ни позволите да се наобядваме от вашия казан, другарю старши лейтенант?

Простодушието, с което дребният сипаничав войник признаваше бягството си, беше особено страшно. Другите го слушаха жадно.

Огледах още веднъж неговата „част“. Всички отдавна не бяха се бръснали, отдавна не бяха се мили, затова лицата им изглеждаха еднакво сиви. Край огъня съхнеха ботушите и калните им навои. Всички бяха без отличителни знаци на шинелите.

— Всички ли сте редници? — попитах аз.

Почувствува се известна неловкост. После един от тях се изправи. Това беше момък на около двадесет и две години, със смутени тъжни очи.

— Аз съм лейтенант, взводен командир — рече той.

Не зная, може лицето ми да не се е променило, но вътрешно се стъписах като от удар — как, един взводен командир, лейтенант, офицер от Червената армия, бяга от фронта, заедно с червеноармейци начело с патилия и препатил войник?!

В тази минута готвачът сложи пред „обкръженците“ тенджера с вдигаща пара супа.

— Яжте — каза той. — Сега няма страшно, при свои сте… Хапнете си!

Аз извиках:

— Стани! Лейтенант Пономарьов! Да се арестуват дезертьорите! Да им се вземе оръжието!

— Пушката си не давам — каза сипаничавият войник.

— Без приказки! Лейтенант Пономарьов, изпълнете заповедта.

Още недоизрекъл, забелязах, че Пономарьов гледа някъде покрай мене и учудено вдига вежди.

Аз се озърнах. Към батальонната кухня уморено се тътреха десетина души с шинели, с пушки и без пушки. Някои с вдигнати яки, мушнали ръце в джобовете. При мене такова нещо не можеше да има. Беше ясно дори отдалече: тези не са от моя батальон.

Те се приближиха.

— Кои сте вие? — попитах аз.

И чух:

— От обкръжението, другарю лейтенант.

6.

Този ден както обикновено обикалях целия отбранителен район на батальона.

Беше студено, ветровито. Рядък боцкащ сняг се набиваше в тревата като суграшица, трупаше се на малки бели купчинки край втвърдилите се буци разорана земя. Беше по обед. Бойците се хранеха на завет — в недоизкопаните окопи или зад купищата изхвърлена глина.

Както минавах по линията, набелязана от стърчащите лопати, чух:

— Не, момчета, той няма да удари оттам, откъдето чакате… Не го обича той това, да се навира, където го чакат…

Дрънчаха лъжици. В дупката зад малкия насип обядваха.

— Ами какво обича?

По изговора познах: питаше казах.

— Ще обиколи и толкоз… И тогава ще разбереш какво обича.

И пак казахът:

— И какво тогава?

Чий ли е този окоп? Кой от казахите е тука? Паметта ми подсказа: Барамбаев. Да, тука е неговият картечен разчет. Или Галиулин… И двамата са на една и съща картечница. Дявол да го вземе, и тука хранят тези пришълци!

— Тогава се дръж — рече нов глас. — Иначе край…

— Гората ще ви запази! В гората никакъв го няма!

Пак тихо задрънчаха лъжици. С моите бойци обядваха тия, дето бяха излезли от обкръжението. Чу се още един непознат глас:

— И раницата ми е там, и канчето ми е там… Седяхме, хранехме се, ето както тука, и изведнъж…

„… и изведнъж побягнахте, подлеци такива!“ — понечих да извикам аз, но ме спря една мисъл.

Наблизо видях да блести синкавата стоманена цев на скрита зад грижливо подредени чимове картечница. Там дежуреше картечар. В магазина имаше бойна лента.

— В ред ли е? — попитах аз.

— Само да се натисне, другарю комбат.

Аз приклекнах, насочих цевта към огледалото на реката, натиснах. Картечницата затрепера, заработи. Заловили се да копаем прикрития, ние още не бяхме провеждали стрелби тука; това бяха първите гърмежи, прозвучали над нашата линия.

Някой изскочи от дупката.

— Тревога! — извиках аз. — На оръжие!

И веднага, като лъжливо ехо, се понесе:

— Немци!

Гласът беше странно сподавен, човекът не извика, а по-скоро го пошушна, сякаш немците бяха вече съвсем до нас.

В следващия миг някой побягна. Подир него другите. Аз не успях да забележа как се случи това. Всичко стана мигновено.

Гората беше наблизо, на сто и петдесет — двеста крачки. Бягаха натам.

Аз се качих на куп глина, изправих се там и мълчаливо загледах бягащите.

До мене се чу яростен вик:

— Стой!

И след това — псувня.

Извика появилият се отнякъде картечар Блоха. Като ме видя, той се спусна към мене, към картечницата. Прониза ме остра любов. Никоя жена не съм обичал тъй, както тичащия към мене картечар Блоха.

Гледам, спря се Галиулин, огромен казах, опаковчик по професия, който без труд вдигаше на широкия си гръб тежка картечница. Той сведе глава и притисна ръка към гърдите си в безмълвна молба за прошка. А краката вече го носеха към мене, подир Блоха.

След това се обърна очилатият Мурин, преди войната аспирант в консерваторията, автор на статии по история на музиката. Но някой го смушка и му посочи близката гора. И той отново побягна като заек. И пак се обърна. После се спря. Изпотеното му лице на тънкия врат се обръщаше ту към мене, ту към гората. Сетне той бързо си избърса с пръсти очилата и се понесе обратно, към мене.

Те всички бяха от едно отделение, от един картечен разчет. Сега липсваше само командирът на отделението сержант Барамбаев.

Много пъти бях се радвал, когато гледах колко сръчно той, казахът Барамбаев, разглобява и сглобява картечницата, колко лесно познава като истински механик къде и защо нещо не е в ред. „Ето че и ние, казахите, ставаме, както и русите, народ от механици“ — мислех си понякога, когато срещах Барамбаев.

А сега сигурно беше се промъкнал някъде покрай мене, без да смее да ме погледне.

Мълком посрещах връщащите се. Знаех си, моите бойци бяха честни хора. Сега ги терзаеше срам… Как да ги предпазя друг път от това мъчително чувство, как да ги спася от позор? Нима съм сигурен, че няма да побягнат и друг път и след това не ще могат да разберат как е могло да им се случи това? Какво да ги правя?

Да ги убеждавам? Да им говоря? Да ги наругая? Да ги изпратя в ареста? Отговорете ми де: какво?