Александър Бек
Волоколамското шосе (10)

2.

Тази вечер не можех да заспя. Не можех и да остана в блиндажа. Излизах на края на гората, крачех по пътечката и без пътека, поглеждах на запад, където бяха отишли бойците, и се вслушвах, сякаш оттам, от двадесет километра, можеше да долети звук на изстрел или вик.

През деня от юг до нас беше долитала глуха канонада. Ние още не знаехме, че в този ден немците бяха се устремили с танкови колони към Москва, като заобикаляха левия фланг на дивизията, че там, край совхоза Буличово (запишете си това име, някой ден то ще заблести със златни букви върху мрамор в бъдещия клуб-дворец на нашата дивизия), панфиловци вече бяха встъпили в бой.

През нощта и там всичко затихна.

Край чернеещата се в снега утъпкана пътека, водеща към щабния блиндаж, стоеше часовой. И той поглеждаше натам, накъдето гледах аз. Целият батальон знаеше: сто орли са отишли на бой. Целият батальон чакаше: какъв ли ще бъде той, първият бой с немците?

Аз току си вадех часовника. Светещите стрелки показваха три, три и половина, четири… Окото все тъй срещаше навсякъде само тъма; наостреният слух все тъй долавяше само безмълвие.

Изведнъж на небето нещо се мярна. Не, сторило ми се е… И пак се появи едва забележима мътна ивица. Какво е тава? Съмва ли се? Но нима оттам изгрява слънцето? Привидяло ми се е… В небето всичко пак е тъмно. И пак примигна някакъв отблясък. И угасна… И пак се появи… Сега той трепкаше, ту се разливаше, ту сякаш се свиваше, но не се махаше. После леко порозовя… Аз гледах, гледах като омагьосан. Сякаш раздухвано от нечие могъщо дихание, по нощното небе се лееше живо, пулсиращо зарево.

Часовоят рече на един дъх:

— Палят ги нашите! Бият ги нашите!

Исках нещо да му отговоря и не можах. Гърлото ми се задавяше от радост, тя пулсираше в мене заедно със заревото и кръвта сякаш я разнасяше по всичките ъгълчета на тялото. В тези минути за първи път изпитах парливата радост от удара по врага.

3.

Отрядът се върна сутринта.

Отпред летеше тройка, впрегната в широка, покрита с килим шейна. Тези коне не бях виждал в полка, те бяха взети от немците в Середа. За шейната с дебели въжета бяха вързани два мотоциклета с кошове, с монтирани отпред картечници. Това също бяха трофеи. На мотоциклетните седла, на багажниците, в кошовете седяха моите червеноармейци.

Подир първата тройка се носеха други впрягове. Бойците бяха отишли пеша, сега си идваха с шейни.

От окопите, от близо и далеч тичаха бойци. Те радостно посрещаха своите и с учудване и любопитство оглеждаха жалката фигура на пленения немец, докаран от отряда заедно с другите трофеи. Със зеленикаво мундирче, със зеленикаво кепе, той седеше и се озърташе изпод вежди, бавно обръщайки жилестата си, с голяма адамова ябълка шия.

Бозжанов със знак заповяда на пленника да се вдигне.

— Може да се поприказва с него — рече Бозжанов. — Той разбира малко руски. Как се казваш?

Пленникът нещо измънка.

— По-високо! — сопна му се Бозжанов.

Ръцете на немеца се опънаха надолу по шевовете и застанал изпънат пред казаха, той отчетливо си каза името. Всички разглеждаха живия, говорещ немец.

— Женен ли си?

— Ни… Кавалер…

Бозжанов от сърце се разсмя. Добродушното му пълно лице се разпусна, стана още по-широко, малките му очички изчезнаха. Всички се кикотеха заедно с политическия ръководител: „Кавалер! Ей, че кавалер!“ А немецът се озърташе. Някой извика:

— По-тихо!… Слушайте какво ще каже политическият ръководител.

Бозжанов вдигна ръка. Всички млъкнаха.

— Политическият ръководител ще каже: смейте се! — промълви той.

И, вероятно неочаквано за самия себе си, изрече фразата, която сетне често се повтаряше в батальона:

— Смехът е най-сериозното нещо на фронта.

Като се стараеше да говори бавно и много разбрано, Бозжанов започна да разпитва за плановете на немското командуване. Пленникът не го разбра веднага. Доловил най-после смисъла на въпроса, той каза, изопачавайки руските имена:

— Закусвал — Вольоколямск, вечерял — Москау.

Той произнесе това сериозно, опънал ръце по шевовете, очевидно, без да се съмнява дори и тука, в плен, че всичко ще стане именно така: „Закусвал — Вольоколямск, вечерял — Москау.“

И пак гръмна смях.

В минутите на този неудържим смях аз чувствувах как душите на бойците се освобождаваха от страха.

Пленникът въртеше врат и под око поглеждаше наоколо. Той не разбираше какво ги е прихванало тези руси. Самите ние сигурно не разбирахме защо така се заливаме от смях.

Така бе спечелен първият бой. Така на нашата линия бе разбит генерал Страх.

4.

Рахимов и Бозжанов ми доложиха подробности за нападението.

Разбира се, можете да не се съмнявате: в боя не всичко бе станало тъй, както беше замислено.

Една група, сблъскала се случайно с патрул, започнала боя, преди селото да бъде напълно обкръжено. Бойците се втурвали по къщите, колели и избивали немците, но останали някои незавардени от нас изходи и мнозина сполучили да избягат. Те успели да се опомнят и да разгърнат отбраната по-рано, отколкото бяхме предполагали.

Отрядът избил около двеста хитлеристи, минирал пътищата, запалил много камиони и няколко склада, в това число и бензиновите резервоари, обаче немците успели да се задържат в единия край на селото.

Но главното бе постигнато: бойците бяха видели бягащите немци, бойците бяха чули как те крещят, издъхвайки, бойците бяха изпитали тяхната кожа с куршум и щик.

Тръгнах с Рахимов и Бозжанов по линията. Бойците, участници в нападението, вече бяха се пръснали по своите отделения и взводове. По моя заповед занятията и работата бяха прекъснати за два часа. Навсякъде се виждаха групи, насъбрани около героите, разбили немците.

Ту тук, ту там се чуваше смях. Този ден, шестнадесети октомври хиляда деветстотин четиридесет и първа година, в нашия батальон бе ден на смеха. Сетне неведнъж си спомнях думите на Бозжанов: „Смехът е най-сериозното нещо на фронта.“ Когато на бойното поле, на предните линии дойде смехът, страхът си плюе на петите.

Посрещаха ме с командата: „Стани! Мирно!“ Само в този вик често може да се почувствува душата на войника. Колко весело звучеше той него ден!

Когато се приближих до една от групите, център на която беше Гаркуша, забелязах, че един от бойците крие нещо зад гърба си. Гаркуша долови погледа ми.

— Дай насам! — повелително рече той.

Боецът подаде немска манерка.

— С ром, другарю комбат! — заяви Гаркуша. — Макар и немски, бива го, хваща… Сега провеждам занятия и черпя — нека с факти се убеждават. Опитайте, другарю комбат.

Той протегна манерката. Аз сръбнах.

— Гаркуша добре се би — сдържано каза Рахимов.

— Да можеше, другарю комбат, от всеки унищожен от мене, да сваля по една — самохвално продължаваше Гаркуша, като жестикулираше с манерката, — щях да донеса двадесет парчета. Ами, нямаше да мога да ги мъкна! Там не ти остава време за такива неща.

Гаркуша все разказваше ли, разказваше.

Запътихме се нататък по линията на окопите. Срещнахме Мурин, който в състава на картечния разчет също беше участвувал в нападението. Той нанякъде бързаше, но отдалече се стегна и от повече от десетина метра тръгна със строева крачка. Тука беше предна линия; тука нищо, освен една ивица, която на фронта се нарича „ничия земя“, не ни отделяше от немците, а Мурин удряше крак на минаване край командира на батальона. Като ме гледаше, Мурин изведнъж се усмихна. И в отговор му се усмихнах и аз. Това беше. Ние не спряхме, не си казахме нито дума, но в душата ми пак, както през нощта, нахлу радост. Аз го обичах и чувствувах: той ме обича. Това пак бяха чудесни минути на щастие — особеното щастие на командира, когато усещаш, че си се слял в едно цяло с батальона. Аз знаех с разума и сърцето си: в батальона днес се е родило безстрашието.

Наоколо всичко като че ли беше, както и преди. Отвъд черната незамръзнала река се белееше далечината. През ранния сняг тук-там надзъртаха голи късчета разорана земя. Тъмнееха клиновете на гората. Аз, както и преди, знаех: всеки миг може всичко да затътне, по снега ще запълзят оставящи черни следи танкове, от гората ще наизскачат, ще залягат по земята и отново ще скачат хора със зеленикави шинели, с автомати, хора, идващи да ни убият, но вътре в мене звучеше: „Опитайте се да ни излезете насреща!“ И в погледите, в усмивките, в думите, в ненапускащия ни смях сякаш звънтеше същото: „Опитайте се да ни излезете насреща!“

Така звучеше в този ден нашият батальон, нашият булат. Иска ми се да се изразя образно, например тъй: да, той, нашият батальон, се превръщаше в булат — закалено, наточено, гравирано острие, което реже желязо, от което нищо на света не може да заличи шарката. Но да го кажем по-скромно: в този ден ние завършихме средното си войнишко образование. Последният клас на тази школа е ударът или, да употребим военнопрофесионалния термин, мушването с щика, мушване не в чучело, а в живото тяло на врага. Това мушване, което освобождава от страха, ни се удаде сравнително лесно в дръзкото нощно нападение.

Тежките боеве, страшните изпитания на мъжеството — всичко това предстоеше. Великата двумесечна битка при Москва тепърва започваше.

През тези два месеца ние, първи батальон от Талгарския полк, участвувахме в тридесет и пет боя; по едно време бяхме резервен батальон на генерал Панфилов; влизахме в сражение, както се и полага на резерва, в отчаяно трудните моменти; воювахме край Волоколамск, край Истра, край Крюков; надвихме и подгонихме немците.

За нашите тридесет и пет боя ще разкажа после, а сега…

— Сега — каза Баурджан Момиш-Ули — сложете голяма точка. Пишете: „Край на първата повест“.