Александър Бек
Волоколамското шосе (45)

2.

За една минутка се отбих в щаба на дивизията при капитан Дорфман, началника на оперативния отдел, мой стар познат.

Пред него лежеше оперативната карта. Резервът на командира на дивизията, моят батальон, беше вече преместен на тази карта на новата позиция. В тила беше се проточила от село Горюни до гористото възвишение настръхнала от стрелки червена линия. Пак линия… Ние бяхме вече нарушили старата линейна тактика, а моливът на началника на оперативния отдел по навик все още прокарваше непрекъсната черта.

Дорфман стана да ме поздрави. Кестенявите му коси, разделени на прав път, бяха както обикновено грижливо пригладени, свежо блестяха. Очаквах да видя в живите му кафяви очи вечната приветлива усмивка. Не, в тази минута тя липсваше. Разбира се, той знаеше за нашата задача, за очакващата ни участ.

— Другарю капитан, разрешете да се обадя по телефона.

— Моля.

Поисках щаба на батальона.

— Рахимов?

— Аз.

— Приготви се по петия.

Цялата заповед — тези четири думи. Те бяха достатъчни, за да бъде вдигнат батальонът. Влезе в действие документът, над който бяхме толкова къртовски работили. Аз оставих слушалката.

— Всичко най-добро, другарю капитан.

— Е, Момиш-Ули, на добър час…

Сега Дорфман все пак се помъчи да се усмихне. Помислих си: погреба ме.

За Рождествено яздех ходом. Вятърът беше по-утихнал. Валяха редки снежинки. Искаше ми се да съсредоточа мислите си, да се върна в батальона вътрешно съсредоточен.

И тъй утре ще се разгори нова битка. „Да издържите до двадесети… Ще ви бъде трудно, много трудно…“ Но и да загиваш, щом вече е ударил твоят час, трябва разумно, обмислено. Когато мислех за себе си, виждах и доверилите ми се бойци, виждах тъмния блясък на щиковете и затворите на пушките, настръхналия строй на батальона. Твоят час… Моят и на батальона.

Предстоят четири дни… Кой знае, може би в тези четири дни ще се събере времето, което ми остава да живея. Тогава ще го изживея с чест. Не е лесна задачата да затворя шосето, да се задържа, да устоя срещу вдигнатия юмрук на немците. Никога още моят батальон не беше заемал ключова позиция, не беше посрещал най-тежкия удар. Възможно е да съм се родил, заякнал, възмъжал, за да изпълня задачата на тези четири предстоящи дни. Всичко ще и отдам — ума си, волята на командира, живота.

Редяха се мисли… Ето го и Рождествено. Сред снеговете, блеснали в оскъдната светлина на грейналото слънце, се чернеят къщи. На улицата вече стои колоната на челната рота под командуването на Заев. Пушките са взети на ремък. Всички носят на гръб раници с простото имущество на войника, с дадения на ръка запас сухари.

— Мирно! — реве с цялата сила на белите си дробове Заев.

— Свободно — откликвам аз.

И чувствувам, че вярвам на всички тези, които стоят тука под прояснилото се възбледо небе, на моите съратници, чиято участ споделям.

Помня този миг — аз изпитах вяра, щастието на вярата, и веднага се успокоих.

3.

В щаба ме посрещна Рахимов. От пейката стана и дошлият на гости Исламкулов и ме поздрави с дружеска усмивка, с поклон. Аз също му се поклоних.

— Прощавай, Мухаметкул. Виждаш, не ние разполагаме с времето, а времето разполага с нас.

Той не прояви никакво любопитство, не зададе нито един въпрос. Рахимов промълви:

— След колко минути ще заповядате да потеглим?

Можех да не питам дали всичко е готово, дали във всички поделения е спазен графикът на сбора. „След колко минути“ — с това беше казано всичко.

— Заев да тръгва.

Рахимов повика по телефона Заев.

— Потегляйте. Изключвайте връзката.

След това се свърза с другите роти, съобщи, че походът е започнал.

— Спазвайте графика. Засега може да се почива.

Така, без шум, без припряност, работеше моят началник-щаб. Това, което аз не казах, той довърши.

— Къде е Толстунов? — попитах аз.

— Отиде при Филимонов.

— Бозжанов!

— При Заев е.

— Е, хайде да обядваме, че да потеглим и ние.

4.

Синченко поднесе обеда, сипа в чашите „наркомовската дажба“. Пихме за здравето на госта. Аз извадих картата, показах разширения ни участък. Безстрастието за миг изневери на Рахимов, черните му очи изведнъж станаха тъжни. Действително, ако погледнете такъв участък — петкилометров фронт за един батальон — и това не ви потресе, тогава вие не сте нито командир, нито началник-щаб. Обясних задачата. Три възела на съпротивата. Трябва да се задържим. Когато нашите части се изтеглят, да продължим да се държим. Когато останем сами, обкръжени от противника, пак да се държим.

Не казах, че битката ще започне на другия ден, не казах, че съм длъжен да се бия до двадесети, не предадох думите на генерала: „Ще ви бъде трудно, много трудно.“

Синченко досипа в опразнените чаши още малко водка. Аз се обърнах към Исламкулов:

— Жалко, войната не ни оставя да си поприказваме. Наскоро ти ми поднесе признанието: „Кай жере, аксакал!“ Още тогава исках да ти го върна, исках да кажа: „Кай жере, Мухаметкул!“

Исламкулов слушаше, без да ме прекъсва, без да ме подканва дори с погледа си. Той знаеше: аз сам всичко ще му обясня.

— Съществува силата на заповедта — продължих аз. — Но има и задушевност на заповедта. Сега май че го разбрах. Генерал Панфилов ме научи.

Исламкулов също заговори за Панфилов, разказа, че миналия ден нашият генерал ходил във втори батальон, който включваше и ротата на Исламкулов, поразходил се с командира на батальона, надзърнал в кухнята, в домакинския взвод, но не останал на обед. Кашаварът го помолил да прецени старанието му, да не го обижда с отказ. „Ами как стреляте вие? — неочаквано го попитал Панфилов. — Я ми покажете пушката си!“ Пушката се оказала занемарена, непочистена. И Панфилов се отказал от обеда. „Че каква съпротива ще окажете вие, ако срещу вас излязат немци? — казал той на готвача. — Как да не ви обиждам, щом вие мен сте ме обидили?“ Целият батальон вече знаел за това.

Нечуто влезе сивоокият Тимошин, командирът на свързочния взвод.

— Другарю комбат, ще разрешите ли да взема апарата?

— Взимай.

Рахимов погледна часовника си.

— Всички вече потеглиха, другарю комбат.

Ние излязохме от къщата. Небето беше ясно, студът щипеше бузите. Синченко доведе Лисанка. Исламкулов взе от него повода и хванал коня за юздите, ми помогна да се кача на седлото. У нас, казахите, това е знак на най-висше уважение, което се оказва на малцина. Рахимов яхна своя кон. Пред вратата чакаше шейна, с която беше дошъл Исламкулов. Аз отново се извиних:

— Време е да вървя на бойната линия. Сбогом.

Исламкулов отговори:

— На тази линия те чака или слава, или смърт.

До тази минута той не беше проронил нито една дума за задачата, предстояща на моя батальон. А сега го каза тежко, обмислено. От седлото отдадох чест на своя гост и подкарах коня.

Да сложим тука голяма точка. Да си позволим малка почивка.