Александър Бек
Волоколамското шосе (39)

2.

Прорязалата прясна следа през двора, оплескана с кал двуколка стои в сянката на плевнята. Четиримата картечари, избягали заедно със Заев от бойното поле, се притискат до колелата. Само коларят Гаркуша вече се е заловил за работа, мъкне наръч сено за коня. Бялото конче си щипе непопарената още от студовете, сякаш отново раззеленила се в топлия ден трева.

Че къде е той, Заев? Крие ли се? Страх го е да ме погледне? Не, не се криеше. Дълъг, кокалест, той беше застанал до стената на плевнята, на най-видно място, и ме гледаше изпод вежди, изпод ниско нахлупената шапка.

На двора вече беше изтичал Бозжанов и сега стоеше до Заев, но като ме забеляза, звънливо изкомандува:

— Мирно!

Картечарите се изпънаха. Гаркуша захвърли сеното на земята, също се изпъчи. Само Заев не вдигна глава, не опъна рамене и продължаваше да стои, отпуснал дългите си ръце по шевовете.

— Страхливци! — казах аз. — Докато вие се развявахте в тила, честните бойци воюваха. За какво сте дошли сега? Как ще погледнете другарите си в очите? Имате ли съвест?

Слушаха ме мрачно. Между четиримата картечари беше и Ползунов, за когото само преди няколко дена с командирска бащинска гордост бях докладвал на генерала. Сега сериозните ясни очи на Ползунов бяха се помрачили.

— Имаш ли съвест, Ползунов?

Той намери в себе си мъжество да отговори:

— Другарю комбат, ние знаехме как ще ни посрещнете. И въпреки това си дойдохме.

— А защо не сте се върнали веднага? Защо не сте обърнали обратно веднага, щом сте видели, че вашите другари се бият?

Заев мълчеше. Отговори ми Гаркуша:

— Налетяхме на немци, другарю комбат. Обърнахме на друга страна. И там ни замлатиха.

— А после?

— После вече нямаше откъде да се промъкнем при вас… Искахме да се върнем, немецът не ни пусна.

Аз заповядах:

— Заев! Вървете в щаба. А с вас, скитници такива, ще си поприказваме пак.

С натежало сърце рязко се обърнах и влязох в щаба.

3.

Не чаках дълго. Скоро дъските заскърцаха под тежките стъпки на Заев. След него в стаичката влезе притихналият Бозжанов. Заев се изпъна:

— Другарю комбат, явявам се по ваша заповед.

Въпреки обичая си, той не избоботи, а ясно изрече тези думи.

Аз седнах. Полегата ивица слънчева светлина падаше върху Заев. Едва сега забелязах, че беше облечен строго по форма. Май че нито веднъж по-рано не бях го виждал такъв. Върнал се днес в батальона, за да бъде изправен пред съда на своя командир — съд, от който той, престъпникът, беглецът, не можеше да очаква милост — Заев беше сметнал за необходимо да се обръсне, да изчетка шинела, да си сложи презраменните ремъци, тъй нареченото снаряжение, което не беше носил, откакто бяхме дошли на фронта. Пазвата на шинела, където Заев доста често мушкаше и личното си оръжие, и какво ли не друго, сега не беше издута; всички куки и копчета на шинела бяха закопчани. Сивата офицерска сукнена шапка с изтъркана емайлирана звезда, наушниците на която често висяха развързани, сега имаше спретнат вид. Само джобовете на шинела, издути и сега, напомняха за предишния размъкнат Заев. На фона на прозореца в снопа слънчеви лъчи ясно се очертаваше неговият профил: хлътналите слепоочия, издатината на скулата, след това пак хлътнатина — на бузата — и пак рязка издатина — широката долна челюст.

— Свалете снаряжението — заповядах аз.

Заев се освободи от презраменните ремъци, разкопча колана, свали кобура, сложи всичко това на масата.

— Свалете звездата! Свалете отличителните знаци!

Заев, разбира се, знаеше, че му предстои тази разплата, беше се подготвил за нея, и все пак по лицето му премина сянка, устата му се сви, още повече се навъсиха рунтавите му вежди. Обаче той се овладя. Напуканите сухи устни не се разлепиха, не се примолиха за пощада. В дълбоко сложените очи, зорко впити в мене, нямаше молба. Заев мълком изпълни заповедта. Емайлираната червена звезда и откъснатите от петлиците на шинела червени квадратчета също се озоваха на масата.

— Откъснете петлиците — заповядах аз.

Тракна вратата, появи се Толстунов. С обичайната си спокойна походка, с леко клатушкане той отиде при масата, където бяха струпани принадлежностите на воинската чест, и седна.

4.

— Петлиците! — повторих аз.

— Другарю комбат, може би ще ми разрешите да оставя петлиците.

— Не, откъснете ги!

Без да сведе поглед, Заев вдигна широката в кокала силна ръка… Раз, раз… Двете петлици са откъснати, хвърлени на масата. Сега Заев престана да бъде дори прост войник, аз бях му отнел и последния отличителен знак на воин.

— Изпразнете джобовете си! Сложете на масата всичко, каквото има в тях.

Покорен на заповедта, Заев се залови да разтоварва съдържанието на джобовете си.

На масата легна изтърбушен индивидуален превързочен пакет. В него бяха се запазили облечените с марля възглавнички от памук, ампулата с йод, безопасната игла, но бинтът беше измъкнат. Дойде ми на ума за бялата усукана от бинт превръзка, послужила за опора на дулото на ръчната картечница, когато Заев, стреляйки в движение, беше повел ротата си срещу немците. Ето я и нея, навита на топка, почти черна от кал, саморъчно направената презрамка — Заев я измъкна от джоба. От панталоните той извади носна кърпа, също изпоцапана със смазка, кибрит, отворен пакет цигари, празна червена кесия за тютюн с черни следи от пръсти, огромен джобен нож с прост дървен чирен. Когато допря джоба на рубашката, ръката на Заев се поспря.

— Това е лично, другарю комбат.

— Вади всичко!

Заев разкопча капачката и извади сплескала се пачка писма. Заедно с писмата в джоба бяха скътани и снимки. Най-отгоре лежеше снимка на шест-седемгодишно момче. То стоеше на стол, облечено с току-що огладена рубашка (надлъжните ръбове на ръкавите още не бяха се разпуснали след ютията), всичките копчета бяха закопчани до едно, кръстът беше силно пристегнат с колан. Породата на Заев се долавяше по хлътналите слепи очи, по силно развитите надочни дъги. На фуражката беше зашита червеноармейска звезда. На снимката тя се аленееше, несръчно, по детски оцветена с водна боя. Аз само бегло зърнах тази снимка: Заев бързо я обърна наопаки. Обаче ръката му направи не съвсем сигурно движение — заедно с тази фотография тя прихвана и друга, която също се обърна с опаката си страна. Прочетох едър надпис: „На приятеля, на руския брат…“ Почеркът ми се видя познат. „На руския брат…“ Кой ли може да го е написал? Обърнах снимката. Пред смътно очертани в небето разклонения на Тян Шан в летен ден сред казахстанската степ бяха снети двама души: мършавият дангалак Заев, недоволен от нещо, погледнал застрашително настрана, сякаш ей сега ще „сгази“ някого, и, кажи-речи, с една глава по-ниският от него, също полуизвърнал се, юначно изпъчил гърди, усмихващ се дебелобузест Бозжанов — неразделните командир и политически ръководител, нашите Крачун и Малчо.

— От кого са писмата? — попитах аз.

— От жена ми.

— Мога да ви уверя, Заев — казах аз, — че тези писма ще останат неприкосновени. Никой не ще ги прочете.

След като вързах стегнато пакета, сложих го на прозореца. Картичката, на която бяха снети Бозжанов и Заев, остана най-отгоре във връзката; канапът я пресече на кръст, зачеркна я.

— Всичко ли е това?

— Не другарю комбат.

От вътрешния джоб на шинела той измъкна продълговат прозрачен пакет, през който се виждаха бели ръкавици от чортова кожа. Спомних си за нощта, когато Заев ми обясни, че пазел бели ръкавици за Берлин. Спомних си — гордо възседнал дребното конче, с увиснали почти до земята дълги крака, той беше изхриптял: „Как смятате, другарю комбат, дали ще понаправим още това-онова по земното клъбце?“

Не, спомените няма да ме трогнат. Сметката ми с тебе, Заев, е приключена. На теб, загубилия честта си, престъпилия войнишкия си дълг, не ти предстои вече нищо да направиш. Или, по-правилно, само едно: безмълвно да приемеш наказанието.

— Сега всичко ли е?

— Да, другарю комбат, всичко.

Къде са се дянали постоянните му „ъхъ“ и „аха“ — тези думички, зарад които неведнъж е хокан от мене? Сякаш никога не ги е имало.

Казах му:

— Тютюна можете да си го вземете.

Заев прибра в джоба цигарите и кибрита. След това грижливо закопча всяка кукичка, всяко копче на шинела си. Тежката му ръка с изпъкнали на китката издатини на кокалите не трепереше, оставаше твърда.

След като се закопча, той се изпъна, застина.

5.

В стаята настъпи тишина. Аз вече бях произнесъл в душата си присъдата, бях взел решението: разстрел. Но си дадох още една минута за размисъл.

Всяка от сложените на масата вещи — и сгъваемият нож с дървен чирен, с дебело шило, с отвертки, към които Заев неизменно прибягваше, когато разглобяваше и сглобяваше оръжие; и усуканият мръсен бинт, превръзката опора за леката картечница, който Заев досега беше мъкнал със себе си; и чудатата му покупка — ръкавиците за Берлин; и двете петлици със защитен цвят, с увиснали от тях конци — всяка от тях ме молеше: пощади!

Но в сърцето ми с огън беше записана повелята на войната: „Ако проявиш страх, измениш, няма да ти се прости, колкото много и да се иска на човек да ти прости… По-рано може да са те обичали и хвалили, но какъвто и да си, зарад воинското си престъпление, зарад страха си, ще бъдеш наказан със смърт.“

Да, какъвто и да си!… Минутата на размисъл изтече.

— Рахимов!

— Аз, другарю комбат.

— Идете, постройте втора рота, постройте бойците, които са дошли с него…

— Другарю комбат, те обядват.

— Как тъй обядват? Кой им е разрешил да обядват?

Толстунов отговори:

— Аз разреших. Хората са гладни.

Най-сетне нервите ми не издържаха.

— А ние не сме ли гладували? Колко денонощия сме гладували, докато те са се разтакавали в тила.

— Добре, комбат — примирително каза Толстунов. — Нека си доядат.

Овладях се:

— Добре. Ще почакаме. А засега, Заев, мога да ви позволя да напишете писмо на жена си. Никакви други последни желания не желая да чувам. Вие ще бъдете разстрелян пред строя на ротата, която сте командували, ще бъдете разстрелян от онези бойци, заедно с които сте избягали.

— Другарю комбат — промълви Заев. — Дайте ми възможност да умра честно. Дайте ми възможност да умра като редник в ротата си.

— Не!

— Другарю комбат, аз зная… Заслужил съм смърт. Аз сам не ще си позволя да остана жив. Макар до това да ме е докарала само една минута, тя ми отне всичко, отне ми живота. Но позволете ми да умра с чест. На разузнаване, в атака, от вражи куршум. Не съм се опитвал, другарю комбат, да се укрия от вашия съд, да се прехвърля в друг батальон, в друга рота. Изпратете ме при моите бойци, пред които съм се опозорил. Там ще бъда редник. И ще умра като честен войник. Другарю комбат, не ми отказвайте това.

За първи път Заев стана красноречив, заговори убедително, силно. Той беше така потресен, че се прероди. Вместо предишния чудак и шегаджия пред мен стоеше, стремително ме убеждаваше един нов, преобразил се Заев. Почувствувах, че се колебая. Но му отговорих, сякаш отсякох:

— Не! Не! Стига! Вървете в съседната къща. Напишете последно писмо на жена си.

Заев глухо, с труд изговори:

— Е, така да бъде… Слушам, другарю комбат.

И зачеркнат от братството на воините, той излезе, без да отдаде чест, без колан, без звезда, без петлици.

6.

Погледнах другарите си — Толстунов, Рахимов, Бозжанов.

Никой от тях не беше се осмелил да се намеси, дои като съдех Заев. Никой нищо не промълви и сега. Но говореха очите. Поведението на Заев, мъжественото му самоосъждане, дори силата на речта — тази неочаквана, кой знае откъде бликнала сила, с която ме помоли да му позволя да умре честно — бяха трогнали всички, породили съчувствие към осъдения. Три чифта очи крещяха: запази му живота, пощади го! Не! Какъвто и да си… Не, другари, не.

Проточилото се мълчание бе нарушено от Бозжанов:

— Хайде да обядваме. Всичко е вече готово.

Аз пророних:

— За къде си забързал? После…

Обаче Бозжанов продължаваше да се разпорежда!

— Разтребете масата. Пък аз сега…

Без да ме погледне в очите, той побърза да отиде в другата половина на къщата, където в пещта се готвеше нашият обед.

Рахимов бързо разчисти място на масата, разгърна платнището си и с обичайната си акуратност подреди купчината вещи на Заев. Без да пести бялата хартия от оскъдните ни щабни запаси, той зави с нов чист лист петлиците, звездата, червените кубчета, сложи това пакетче в портфейла на Заев. След това погледна под око към снопчето писма и снимки, захвърлено на прозореца, но не се реши да го вземе. Сръчно опакованото, забодено с карфица тежко вързопче се намери на сандъка в далечния ъгъл на стаята.

А Бозжанов вече внасяше тенджерата с чорбата.

— После, после, Бозжанов — казах аз.

— Че как тъй, другарю комбат? Нали и без друго всичко е превтасало.

Толстунов подкрепи Бозжанов:

— Да обядваме, комбат. Има време, докато той там пише. Синченко, слагай чинии, дай хляб.

Аз дори и не бях забелязал кога и как в стаята се беше озовал Синченко. Той мълком нареди приборите, наряза хляб. Мъчеше се да не вдига шум, да не тракне с нож или чиния, гледаше надолу с вид на виновно дете.

Толстунов се обади:

— Комбат, разреши по чаша водка.

— Няма нужда.

— Че как тъй да няма нужда? Ние пък в какво сме се провинили, комбат? Нас защо ще ни онеправдаваш? Разреши преди ядене.

— Добре. Пийте, ако можете.

— И ти се чукни с нас, комбат. Синченко! Къде е манерката?

Синченко я подаде. Толстунов наля водка в чашите.

Всички мълком пиха.

Бозжанов кимна към снимката, която лежеше в снопчето, пресечена на кръст от канапа, нагоре с лицето.

— Знаете ли, другарю комбат, на какво се смея аз там?

— На какво?

— Застанахме ние с него да се снимаме, нагласихме се и изведнъж той видя в разположението на ротата една девойка. И кресна. А аз… Но това не е важно… Той, другарю комбат, винаги е бил чист човек. По-чист от мнозина…

— Това не ме интересува — рязко казах аз, за да пресека разговора за Заев.

Но разговорът продължи.

— Слушай, комбат — каза Толстунов. — По-добре ще е да го съди военният съд. Нали сега не сме в бойна обстановка…

— Как да не е бойна? Пред нас има противник.

— Все пак сме в почивка, боеве няма. Прати го в съда, нека съдът разгледа случая.

Аз мълчах. Толстунов продължи:

— Ако го осъдят на разстрелване, ще го разстреляме след съда пред строя на батальона. Ако го разжалват, нека изкупва вината си като редник.

— Какви съмнения може да има? — не се сдържах аз. — Разбира се, на разстрел за това, че в бой е напуснал позицията. Друга присъда не е мислима.

— Правилно е, аксакал, нека го съди съдът — промълви Бозжанов.

Не отговорих нищо. Ние се наобядвахме. Синченко раздигна масата.

— Рахимов! — казах аз. — Повикайте Заев.

След няколко минути в стаята отново влезе Заев. В ръцете си държеше изписан лист хартия.

— Написа ли на жена си?

— Да, другарю комбат. — Гласът на Заев звучеше твърдо, без да хленчи, без страх, той ме гледаше право в очите. — Писах й, че една позорна минута е погубила живота ми. Една минута! И за тази минута плащам с честното си име и с живота. Писах й да пожали сина, да не му казва истината. Момчето трябва да остане убедено, че баща му е загинал в бой.

— Добре. Сядайте. Рахимов, дайте на Заев плик.

Заев седна, сложи писмото в плика, надписа адреса.

— Запечатайте го, няма да чета вашето писмо.

Заев залепи плика, предаде го на мен. Аз казах:

— Рахимов, вземете един лист. Пишете: „До военния съд на дивизията. Препращам ви арестувания от мен бивш командир на втора рота от батальона ми Заев. В боя на 30 октомври т.г. край село Бики, Заев позорно побягна и увлече подир себе си част от ротата. Станал предател, изменник на родината, той заслужава едно-единствено наказание — разстрел пред строя. Моля съдът да разгледа престъплението на Заев и да ми го изпрати с присъдата на съда, за да бъде разстрелян пред строя на батальона.“ Написахте ли?

Взех листа, прочетох написаното, сложих датата, подписах се.

С този документ Заев бе изпратен под конвой в съда на дивизията.